Самотно лято - Иван Георгиев

По улиците скитам се – 

самота. Тя е навсякъде.
Небето е черно.
Земята е черна, дъждът и той.
А е лято – самотно лято.
Хората са прозрачни,
през тях се вижда лъжата.
Една горчилка е заседнала в мен –
устата ми горчи,
от думите, които изрече ти.
Уби ме, уби и детското в мен
само за миг с онези
страшни думи, черни,
като запалени гуми.
Дъждът се слива
с моите сълзи и никой
не вижда, че плача.
Тротоари, градинки, алеи –
пълни са с цветя,
но увехнали.
Всеки им се възхищава,
но… за кратко –
красотата им увяхва.
Сред тълпи от вълци изгладнели
се взирам да те видя, но уви –
няма те, няма го смеха ти,
звънящ като рой
планински камбанки.
Времето е топло,
но в мен е студ, вледеняващ ме
само чрез помислите,
че съм сам, без теб –
още едно тъй чакано,
но самотно лято.