Когато |BoGa| срещна DAS - Иван Богданов

„Ако на този свят е възможно да спим с някого, без да се постараем да научим името му, то защо да не е възможно да обичаме някого, без да сме го виждали и да знаем истинското му име?”

„Човек не може да има всички хубави жени, но…”, „Не пожелавай жената на ближния си”….

С тези и други подобни сентенции сме възпитавани цял живот. Гледайки разхвърлилите се под жаркото слънце жени, се сещаме за известния въпрос, чийто по-известен отговор е: „Отличниците, сине, отличниците….”.

Но тук няма да говорим за изпепеляващите летни страсти, а за леденото мълчание на електроните, за тихото щракане на клавишите и най-вече за това, какво става, когато вземаме желаното за истина, а виртуалното за реално. Искам да Ви разкажа за нещо толкова абсурдно, че би било смешно, ако не беше тъжно…

Да започнем с основния въпрос: „Какво може да свързва едно 20-годишно момиче от София с един 32-годишен разведен мъж от Варна, с дъщеря – на половината от годините ѝ, които (и двамата) по принцип мразят да пътуват?”

Отговорът не е в областта на така наречения най-древен занаят, включващ едни известни стоково-парични отношения.

Или както е казал един мъдрец: „Човек винаги може да легне с нещо по-младо, но само по три начина – с пари, с тяхното съответствие в завещания и прехвърлени имоти или просто от съжаление към него”.

Моята цел сега е да се помъча да опиша болезненото осъзнаване на разликата между глаголите „искам” и „мога” (има разкошна игра с тези думи на френски) през погледа на един 32-годишен позагубил илюзиите, си мъж.

Искам да си поговорим за оная така наречена Платоническа Любов или по-точно, когато: Много Мислим, А Малко (Без)Действаме.

 

Действие Първо

Когато |Boga| срещна DAS

Има дни, когато на човек му е черен светът. Началото беше тривиално. В една студена мартенска вечер, един поочукан и поотчаял се от живота 32-годишен мъж бе избрал пред търсенето на разочарования да седне зад компютъра и да се потопи в една виртуална реалност. Едно 20-годишно момиче, поуморено от живот (предимно нощен), бе решило да направи същото (т.е да си стои зад компютъра поне докато отворят дискотеките).

И нещата започнаха по написания в Голямата Дебела Книга За Флиртовете начин – със скандал:

“Hi, kade e Zaio”

“Abe sto ne si... 

“De da go znam, nali ti kazah, che mi e samo komshija”

“Dobre de, nqma nisto”

“WAS IS DAS?”

“DAS si e sykrastenie na imeto mi”

И тук се спомена едно име, което се загуби веднага между многото отворени прозорци. Минаха и някакви биографични данни и снимка, които последваха съдбата му – къде е очарованието, ако знаеш всичко за хората отсреща – колко по-хубаво е само един nick.

Крайният резултат – BOGA мина на един дъх три етажа, за да разпита съседите си отгоре на тема: „WAS is DAS”. Те го пратиха да си гледа старините, но все пак му казаха това-онова… (той спира замечтан и се сеща за едни чорапки, разкриващи онази интересна зона, където свършва коприната и започва целулитът…)

„Не ме допускай толкова близо до себе си, щом искаш да съм влюбен” – това е едно известно стихот­ворение, което е много актуално във виртуалния свят. Най-лесно споделяме сърцето си пред хора, които не познаваме. Знаем, че от тяхната реакция няма да ни заболи, а и да ни се присмеят – к’во ни пука, нали никога повече няма да ги видим. Това още повече е актуално, когато ти не виждаш човека срещу теб, не чуваш учестеното му дишане. Срещу теб не е човек, а само един бял екран, с който си говорите.
Най-доброто определение за „компютържия”, което съм чувал някога, е: „Червеноок, подсмърчащ бозайник, способен да води оживени разговори с неодушевени предмети”.

Компютърните специалисти са интроверти. На тях обикновено им е по-хубаво, когато са сами. Само се дразнят от чуждото присъствие. От това, кой им е пил от любимата чаша, кой е изял шоколада им. Но и те са хора. И тях ги боли.

Лошото не е, че когато си в IRC, можеш да вземеш нещата на сериозно.

Лошото идва после – когато решиш, че това, което си пишете в мрежата, има нещо общо с реалността.

Когато си мислиш, че това, че едно момиче говори с теб, има някаква връзка с отношението ѝ към теб.

Когато мечтаеш много, действаш малко.

Когато… когато заради възрастта си си готов на всичко (или почти).

Но да се върнем на темата. След този интересен начин на запознаване се започна една дълбокомислена поредица от разговори, минаваща през: „Бира, Секс и Рокендрол”, „Малки сексуални палавници”, четене на стихове, показване на знание по така наречения речник на жаргона и мръсните думи в зависимост от това колко черен е бил денят на двамата говорещи. (Обикновено беше много черен и затова IRC Op-vete четоха готини логове цяло лято).

Пролетта отмина, дойде лятото… BoGa смени свободата си в бизнеса уж за повече пари (после се разбра, че е загубил и двете, но това са грешки на растежа). Започна да става по-ведър и да праща на DAS от най-новите си стихове – черни, катастрофични, на тема как много искал да каже нещо на една жена, но когато се решил, отдавна нямало смисъл.
BoGa започна да усеща голямата разлика между него и Боги. Боги започна да си оправя самочуствието, бизнеса, видя се с доста пари. BoGa беше затънал в някакви депресии, които се мъчеше да избие чрез разговори с млади момичета по мрежата и основно с мечти…
И както има един известен виц, от дума на дума…

Започнаха да идват едни снимки на дълги загорели бедра, изтегнати на морския бряг, започна да се говори на „малка сексуална палавнице, палавнико”.

BoGa се мъчеше да забрави годините на Боги и се унасяше в розови мечти...

 

Действие второ

Когато Боги срещна Даниела

 

Има дни, когато всеки забравя годините си, разрошва алаброс или каквото там е останало и се втурва право напред през живота, подсвирквайки си под нос: „Хей, живот, здравей, здравей”.
В един такъв прекрасен августовски ден Боги пристигна най-сетне в София с твърдата цел да прегази набързо няколко министерства, за да има време да се срещне с DAS, пардон, Даниела – (все пак предния ден беше научил името ѝ). Беше много ранна утрин.
Нещата обаче се развиха според максимата – „Човек предполага, Бог разполага!” Министерствата се опънаха и чак в ранния следобед Боги намери време и възможност да се обади на Даниела. И тук започна сблъсъкът с реалността.

Даниела му каза, че като е стигнал до центъра на София, определено не е стигнал до нея и че има още една туба бензин поне, докато се видят. А от друга страна, тя е сериозен, затрупан с ангажименти, клиенти и к’вото е там човек, и ще има максимум 15 минути за оня стар нахал от Варна.
Въпреки всичко BoGa пренебрегна съветите на Боги, на разума си и на няколко здравомислещи приятели и се запъти към оня далечен край на София, наречен Овча купел.

По пътя Боги гледаше мрачния сив пейзаж и слушаше Отвратителното тракане на брояча на таксито, но BoGa беше потънал в мечтания, а сърцето му летеше на километри напред пред колата.
Най-накрая стигнаха до една извисяваща се бяла сграда. Боги бутна в ръцете на шофьора една дебела сума (долу-горе колкото билета му до София), а BoGa се затича към заветната стая 313.

Когато отвори вратата разбра че има Бог!!!!

Посрещна го едно от най-очарователните момичета, които той беше виждал (независимо, че беше софиянка). Краката на Боги се подкосиха, той забрави за пари, бизнес и т.н. и се пльосна на най-близкия стол. Той по случайност се оказа тоя на шефа – навик, какво да правиш, и го помолиха учтиво да се премести на едно по-малко столче, но за сметка на това – фронтално срещу Даниела. Докато BoGa водеше учтив разговор с Даниела, очите на Боги се плъзгаха страстно по снажното ѝ тяло, а мозъкът му спешно пресмяташе дали наличните му пари ще стигнат за една нощ в „Замъка”.

С една дума – Боги хлътна. Глътна смело корем, пое дълбок въздух и започна да опитва красноречието си.

Но Даниела бързо поряза мечтите му, като му обясни следните неща:

1. Няма време в момента – клиенти, какво да правиш, при това плащат на сеанс;

2. Няма време и довечера – при нея се записвало седмици предварително;

3. И най-вече утре също е заета, а и ти какво си въобразяваш, аз съм сериозно момиче.

Боги беше стиснал здраво куфарчето си, защото ръцете му сами се отправяха към щастието. Той стоеше глупаво ухилен, слушаше, кимаше, гледаше умно, изчакваше многобройните разговори с клиенти – бизнес, какво да правиш и т.н.

Беше съвсем забравил годините и си мислеше дали в „Хранков“ приемат долари, защото нямаше да издържи опашката на чейнджа – Даниела беше влудяващо секси. Тя все пак успя да му отдели още няколко минути. Заключи няколко двойки в стаята – могат и сами да се оправят, няма да им светя де, извика една близка приятелка да се изфука с Боги (такива заплеси не идват всеки ден все пак) и прескочиха за едно кафе – без райбер за съжаление – къде такива надежди.

Там на масата им се натресоха едни (според Боги – с пообъркана резба), които не го оставиха да си каже приказката с готиното момиче и т.н.

После, после, после Боги си тръгна, защото:

1. Беше омръзнал на всички;

2. Клиенти, сеанси, клиенти – Даниела е търсено момиче;

3. Боги май имаше някакви срещи в центъра;
И Боги си тръгна с името на Даниела на уста, с нейния незабравим образ в очите и с пеещо за любовта сърце. В таксито към центъра, под акомпанимента на Отвратително Тракащия Брояч се поусети какво точно е станало.

Мечтите свършиха.

„Когато очите ни страстно желаят нещо, а ръцете ни стоят стиснати от безсилие, наричаме това мечти. Бихме ли били щастливи, ако се сбъдваха мечтите ни?”

„Гроздето е кисело” – казала ядосана лисицата. 

След като удави мъката си в няколко бира в приятна IRC компания, той не се нарече Лапнишаран, Дърт Пръч и други красиви епитети, а просто Стар Романтик, дето никога няма да разбере нещата.

Действие трето

Когато Боги отново стана BoGa

 

Има дни от живота, когато въпреки всичките ни старания въпреки илюзиите си, се налага да си признаем, че не сме на толкова, колкото искаме, а на толкова, на колкото сме – няма никакво значение как изглеждаме. В един такъв дъждовен септемврийски ден Боги загуби всичките си илюзии.

„Дъждът вали бавно и упорито.

Измива от мен всички илюзии.

Мрак!

Само от шепите ми струи светлина.

Там съм скрил малко спомени.

Спомени за едно отминало лято.

Спомени за забравили ме приятели.

Шепа спомени – като светулки.

Ще ми стигнат ли за нощите ми на самотност?”

„Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш”

Това е голямата заблуда на илюзиите.

Лесно е да си въобразим, че хубавото момиче, което говори редовно с теб, го прави от някакъв интерес към теб, а не от това, че няма какво да прави, че началникът ѝ пак ѝ е викал или просто майтап да става.
Че когато каниш млади момичета на по едно кафе, те излизат с теб, защото имат „прозорец” до срещата с приятеля си, а и друго е да се изфукат с един добре облечен господин по центъра. И че това,за колко време можеш да задържиш нещо, зависи основно от един размер – този на портфейла ти. Че любовта е една химера, която си е заминала заедно с последните комунисти (или може би с първите).

Боги се отдаде на бизнес – вярно, че щастието не е в парите, но май е в тяхното количество.

BoGa пак почна да влиза на IRC. Поне там илюзията беше още жива.

Птичките във вълшебната гора пееха радостно и щастливо, в очакване на поредната двойка млади и щастливи „виртуални” влюбени.

Животът продължаваше.