НЕИЗБЕЖНАТА СРЕЩА - Лалка Бенгюзова

– Боже, колко си хубава! Очите ти се смеят и топлят...

– Ти си причината за моето щастие!

– Нима е възможно?! Нима го заслужавам?

– Не се съмнявай, мили мой! Познаваме се отскоро, но и двамата вече горим. Влюбената жена гледа влюбено любимия си мъж, но и целия свят. Ти събуди в мен чувства, която смятах за умрели...

Мъж и жена в зряла възраст лежаха прегърнати под черничевото дърво и гледаха към небето. Благодаряха на Вселената за щастливата среща. И двамата я жадуваха и тя се случи. В омаята си отказваха да мислят и говорят за бъдещето, за прозаични неща като семейство, обвързаност...

На следващия ден Марина отлетя за Индия, където от години работеше в голямо предприятие за сувенири на свой роднина. С Калин се запознаха в интернет и връзката им продължи виртуално няколко месеца, преди да се срещнат на живо. Изживяха заедно шест денонощия – толкова можеше да отсъства от работа тя. Останаха неизговорени много неща, но пламъкът в сърцата им лумна още по-силно. Заради часовата разлика тя си лягаше да спи много рано, та да прекара сутринта с любимия няколко часа в чата. Разговорите им я зареждаха и тя буквално летеше през деня. Забравяше да яде, а усмивката не слизаше от лицето ѝ. Очите ѝ грееха и колегите ѝ веднага забелязаха женственото ѝ излъчване.

Братовчед ѝ Спас беше създал предприятието преди петнайсет години и я покани да работи при него, защото Марина беше изключително старателна и прецизна в работата, много честна и пълна с идеи. Без да е художник, тя беше завършен естет. В онзи момент изживяваше тежка раздяла със съпруга си и без да се замисли прие да се премести в Азия.

Културните различия отначало я стъписаха, но скоро се окопити и се втурна да опознава страната. Пътуваше при всеки удобен случай. За дванайсет години прекоси надлъж и нашир Индия. Запозна се с философията на индуизма и будизма и се затвърди вярата ѝ в кармата и прераждането. Все по-често се питаше какво я е довело тук. Нали не съществуват случайности! Тайно се надяваше отново да срещне любовта.

Половин година преди запознанството им с Калин в далечна провинция се срещна с йога отшелник. Препоръча ѝ го добра позната с подобна на нейната съдба. Представи ѝ го лаконично: не бил от типичните отшелници и общува с отбрани хора, но най-важното – може да прочете минал живот на госта и да предскаже бъдещето му. Понякога дори отговарял на въпроси, но съвети не давал. Малцина избраници обаче имали този късмет.

За огромна изненада на Марина отшелникът откликна на желанието ѝ и даже отговори на терзаещите я въпроси. Да, тя е в Индия, защото тук самотата ѝ ще я подтикне към размисъл за духовното и за своята роля в живота. Изкупува карма за забранена любов в предишен живот. Отшелникът гледаше сякаш през нея и четеше съкровените ѝ мечти. Да, предстои голяма любов, но тя е поредното изпитание в настоящия ѝ живот. Ако е научила урока си, ще постъпи мъдро. Но как? Сама трябва да реши.

Откъслечните му фрази оставиха у Марина усещане за неизбежност и обреченост. Как се постъпва мъдро в любовта?!?

Върна се потънала в странен унес и заживя с очакване, по-скоро страх от предстоящото неизвестно. След няколко седмици обаче се отърси от вцепенението и си каза: каквото има да става, ще стане! Няма да го чака, нито да го вика...

Откакто живееше в Индия, Марина прекарваше малко време в интернет. Обикновено коментираше събития с приятели от България. Понякога в дискусиите се включваха и непознати, но след срещата с отшелника тя нямаше желание да завързва нови контакти. И по ирония на съдбата точно тогава се запозна с Калин. Пътищата им се пресякоха при коментиране на важен екологичен проблем. Оказа се, че имат много общи приятели в мрежата и този факт поощри общуването им, но и двамата бяха сдържани и много сериозни. Нищо не подсказваше, че много скоро ще избухне любовен вулкан. Говореха за природата, за красотата и необятността на вселената, за литература и изкуство. Калин никога не отвори дума за семейството си. Марина също бе заключила интимния си свят. Сякаш двамата се бяха озовали насред космическата пустош и наоколо им не съществуваха други хора.

Неусетно удължаваха разговорите си и някак неволно в един момент той я попита кога смята да се прибира у дома. Пет години Марина не си бе идвала, а сега без да мисли отговори:

– След две седмици.

Калин изрази радостта си чрез емотикон и добави:

– Надявам се, ще отделиш време за среща на живо?

– Разбира се. А ти в кой град живееш?

Колкото и странно да изглежда отстрани, до този момент те не си бяха споделили кой откъде е. Дори възрастта си не знаеха. Виждаха се на снимки, но кога и къде са правени...

– В малко планинско градче до гръцката граница. Но ще дойда където ти пожелаеш!

– Тогава да се срещнем в Несебър! Природата в края на лятото е красива навсякъде, а ми се иска и да се поплувам в нашето море.

– Разбира се! Ще запазя две стаи в хотел. Ти само ела!

Последното изречение бодна сърцето ѝ и чувствата ѝ се пробудиха. „Ти само ела!”, колко хубаво звучи! А може би е просто любезност? Двете тези започнаха да се борят в душата ѝ, без никоя от двете да вземе превес.

Калин я чакаше във фоайето на хотела. Позна го, макар да го виждаше за първи път на живо. Изглеждаше много достолепен, среден на ръст, закръглен, с хубава леко побеляла коса. Лицето му грееше в усмивка, която вече познаваше от снимките му. След много месеци тя щеше да установи, че не е спонтанна, но сега я възприе като нежно слънце.

Тя му подаде ръка, той я пое и я притегли към себе си. Стисна я здраво в прегръдката си и я задържа така няколко минути. Марина чуваше учестения пулс на сърцето му. Нейната кръв също издайнически забушува и леко я опияни. Хем считаше прегръдката за неуместна, хем не се съпротивляваше на ръцете му. Гласът му я отрезви:

– Марина, сигурно си гладна. Нека оставим багажа ти в стаята и да седнем в ресторанта.

В асансьора и по коридора до стаята ѝ Марина очакваше той отново да я прегърне, но това не се случи. Оставиха куфарите и се върнаха в ресторанта. В ранния следобед той бе празен. Обядваха и излязоха на разходка по брега на морето.

– Не си падам много по плуването, но ми липсваше нашето море... Разкажи ми за себе си!

– За мен? Какво би искала да знаеш?

– Ами ти прецени как да се представиш...

– Учител съм по физика с двайсетгодишен стаж. Живея в родното ми градче. Рядко пътувам надалеч. Живея доста затворено и скромно.

– А семейство имаш ли?

– Че кой няма семейство?! Живея с родителите ми...

– Жена? Деца?

– Много си любопитна, всичко искаш да научиш веднага... А ти какво ще кажеш за себе си?

– Разведох се преди тринайсет години, нямам деца, напуснах България година по-късно и за това време съм си идвала само веднъж. В началото бягах от тежките спомени, после ме погълна странният свят на Индия...

– Носиш ли си бански? – прекъсна я Калин.

– Разбира се, но е в хотелската стая.

– Тогава да се върнем и да го облечеш, за да поплуваме.

Темата за банския прекъсна подетия опознавателен разговор и двамата с бърза крачка се прибраха в хотела. Половин час по-късно вече плуваха в топлите води на Черно море, гонеха се, плискаха се като палави деца, докато се уморят...

Прибраха се за вечеря, а веднага след нея се оттеглиха да спят всеки в своята стая.

Шест денонощия отлетяха като живота на една пеперуда – кратък, красив и нежен. Марина и Калин не спираха да се уверяват какво щастие са открили в лицето на другия. Ставаха късно, разхождаха се, гонеха се по плажа и плуваха в морето, а нощем се любеха до отмала и заспиваха в прегръдка. Събуждаха се към обяд и се повтаряше същото... Шест дена и шест нощи продължи танцът на пеперудата. Раздялата бе тъжна и безмълвна. Какво да си кажат още?! Да не заминава?! На Марина не ѝ излизаше от ума мисълта да зареже работата и отговорностите си в Индия и да остане. Но Калин дума не отваряше по темата. Оставиха на времето да решава вместо тях...

 

Пет месеца издържа Марина и накрая си купи самолетен билет. Не спомена на Калин за пътуването си, искаше да го изненада приятно. Или неприятно?! Причината да тръгне бе резултатът от малкото проучване, което направи за него. Вярва му, обича го, ама защо пък да не провери?! В неговото градче откри три училища, но никъде нямаше учител по физика с неговото име. Озадачението ѝ нямаше предел. Какво да прави?! На него нищо не каза, две седмици умува и накрая реши – ще замине за градчето му и на място ще разбере истината. Все има някакво обяснение...

 

В средата на зимата улиците на градчето бяха пусти. Настани се в малко семейно хотелче. Смяташе да се сближи със стопаните и да разбере нужното, без те да се усетят. Представи им се за учителка по физика, която от години обаче не преподава, а живее и работи в Индия. Подари им красиви сувенири от предприятието на братовчед си. Младото семейство хотелиери беше очаровано. Поканиха я в дома си на вечеря. Домакинята Лена приготви местни специалитети, а съпругът ѝ Иван ѝ наля да опита от домашната му ракия и домашното му вино. Марина не разбираше много от алкохол, но вниманието на домакините я трогна и без да го обмисля, ги покани да ѝ гостуват в Индия за нейна сметка. Там ще ги свърже с туристически бюра, за да развиват обща дейност.

Домакините дълго разпитваха гостенката за Индия и любопитството им растеше. В края на вечерята от приповдигнато настроението им стана еуфорично. Марина реши да използва момента на алкохолно опиянение и невинно попита колко учители по физика има в града им. Може пък някой неин колега от университета да се е заселил тук?!

Лена ги изброи всичките, но без името Калин.

Реши да използва и друг подход. Извади таблета си и започна да им показва снимки от Индия. Уж неволно сред тях включи и няколко снимки с Калин. Представи го като свой колега от Индия. Те не реагираха като на познат. Тогава най-после Марина се убеди, че нейният любим нито е Калин, нито е учител по физика, нито живее в това градче...

„Явно трябва да потърся друг начин, за да се добера до информация за него... Боже мой, той се е представил с чуждо име и лъжлива професия, не е от това градче. Какво да правя?!”

С тези объркани мисли Марина се прибра в хотела и там прочете поредното му любовно съобщение. Питаше я загрижен добре ли е и защо не му е писала вече три дена. Без да му отговаря, тя си легна, но дълго не можа да заспи.  Реши да си тръгне още сутринта. Ще се опита в София да се свърже с близка приятелка от тайните служби. Тя ще го открие.

 

Три дена по-късно истината излезе наяве. Калин не е учител по физика от онова градче, а е бизнесмен и живее в предградие на София с жена си и четирите си деца.

Сякаш мълния я удари. Едва успя да си събере багажа, купи си билет за първия възможен полет и след две денонощия се прибра в Индия. Във фабриката никой не можеше да я познае. Топлият поглед, привлекателното женствено излъчване, гордата походка, красивите тоалети бяха изчезнали. Виждаха една съсипана, сбръчкана жена, без грим и червило, в неугледни тъмни дрехи. Гледаше все в земята дори когато говореше с колеги. Братовчед ѝ Спас се уплаши от вида ѝ и настоя да му разкаже какво се е случило. Марина обаче упорстваше в мълчанието си. Отвръщаше му:

– Не сега... После... Нека ми мине малко... Няма страшно...

Смени номера на телефона си и повече не влезе в социалните мрежи. Изпълняваше съвестно задълженията си, оставаше във фабриката и след работа. Не искаше да се прибира в жилището си, което вече ѝ приличаше на затворническа килия. Питаше се как е могла да постъпи толкова лекомислено – да повярва сляпо на непознат от виртуалното пространство? Та и малките деца знаят, че там всеки може да се представи за какъвто си пожелае... „Непростимо е! Как можах? Заслужавам си го... Боже, този урок няма научаване! Животът на жената в мен приключи по толкова нелеп начин...”

Окончателно загуби съня си и без сънотворно не можеше да заспи. След два месеца излезе от унеса и си спомни разговора с йогата отшелник. Мъдрост в любовта ѝ препоръча той. А тя постъпи като глупаво момиченце.

„Не може така да приключи всичко! Ще направя опит да говоря пак с отшелника... Боже, дано ме приеме! Иначе не знам защо живея...”

В първите почивни дни тя отлетя за далечната провинция, като предупреди братовчед си, че е възможно да не се върне в понеделник. После ще му обяснява защо.

Наложи се да чака десет дена, докато се появи отшелникът. Спусна се в краката му и го молеше да поговорят. Той отговори с две думи.

– Ела догодина!

Смазаната жена едва успя да се изправи. С огромни усилия се прибра, разболя се и залегна. Не желаеше да вижда никого. Братовчед ѝ Спас се изуми от вида ѝ и въпреки протестите ѝ, я заведе в болница. След щателно изследване от различни специалисти, лекарите стигнаха до заключението: болна е душата ѝ, тя парализира жаждата за живот на тялото. Нужно е лечение, но не в болница. Изпратиха я в санаториум, където остана цели шест месеца.

Прибра се видимо здрава. Ходеше прилично облечена, гримирана, с открит поглед, в който се четеше празнота. Справяше се някак със служебните си задължения, а вечер вземаше сънотворно и прекарваше нощта в принудителен сън. Една мисъл само не изчезваше от съзнанието ѝ. Броеше месеците, седмиците, дните до срещата с отшелника...

 

Марина стоеше и тръпнеше какво ще чуе. Отшелникът, чиято възраст трудно можеше да се определи, мълчеше и гледаше втренчено през нея. Неловката сцена продължи няколко минути, а на нея ѝ се сториха часове. Когато проговори, тя не разбра какво казва. Произнесъл бе думите много бързо на хинди, но почти веднага се усети и повтори на английски.

– Кармична е тази любов. Ти страдаш. И той страда. Няма решение.

Марина се свлече на земята. Не очакваше такъв отговор и не знаеше какво да пита. Отшелникът продължаваше да гледа през нея като през стъкло и много бавно произнесе:

– Срещата ви е неизбежна. Не можеш да се скриеш. Съвети не давам.

Рязко обърна гръб и си тръгна с бавна походка.

 

Изминаха петнайсет години. Марина преболедува страстната си любов. Нито веднъж не се прибра в България, изпитваше ужас, сякаш Калин (или както му е името) щеше да я пресрещне на летището. Но вече се чувстваше укрепнала психически и откликна на настоятелната покана на родителите си. Имаха редовен контакт по телефона и интернет, те ѝ гостуваха четири пъти, но сега държаха тя да си дойде у дома. Спас също я насърчи:

– Не си ползвала отпуск две години, така че остани колкото желаеш.

Беше с променена външност. Фини паяжинки се бяха оплели около очите и устните ѝ. Поддържаше косата си в безупречен вид, снагата ѝ беше понапълняла. Приличаше на разцъфнала роза, която скоро ще започне да увяхва, но все още е изумително красива и ароматна. Поддържаше вида си не от суета, а защото всички жени от нейната класа правят така.

На летището я посрещнаха родителите ѝ. Струваше си дългият полет дори само за да види щастливите им лица. Двамата грееха и предадоха своето настроение и на нея. Донякъде само. Защото от години Марина бе престанала да изпитва силни чувства и често се питаше какво е това щастие...

Възрастните ѝ, но запазени и енергични родители бяха подготвили уморителна двуседмична програма. Препускаха от курорт на курорт, разхождаха се, смееха се. Марина не можеше да се насити на чистия и ухаен планински въздух. И в Индия има планини, но въздухът е съвсем различен.

Един следобед майка ѝ издебна отсъствието на баща ѝ и поведе следния разговор:

– Дъще, как е душата ти? Страдаш ли още по онзи мъж?

Ако я бе ударила през лицето, сигурно по-малко щеше да се изненада.

–  Какъв мъж, мамо? За какво говориш?

– Винаги съм мечтала да бъдем приятелки, но не се получи. Може би и това е причина за случилото се...

– Какво искаш да кажеш? Какво се е случило?

– Марина! Аз съм ти майка и никой не те познава по-добре от мен. Всичко знам. За учителя Калин и прочее... Ако беше споделила с мен, може би историята щеше да има друг развой...

– Нима смяташ, че си могла да промениш обстоятелствата? Та той ме излъга, мамо, за всичко – име, професия, местоживеене... Не стигнахме до семейното му положение, но след като каза, че живее с родителите си, аз реших, че е свободен мъж...

– Ето, виждаш ли! Ако бях аз на твое място, не бих предполагала, а щях да питам...

– Попитах го в първия ни разговор, но той смени темата, а после вече нямаше значение...

– Как така нямаше значение?

– Бях влюбена до уши, така не съм била влюбена дори като девойка. Оставих се на чувствата и страстта и платих много скъпа цена...

– Стореното – сторено. Нека гледаме напред. Нищо ли не научи за него през тези години?

– Не. И не искам да знам.

– Но аз знам! И мога да ти разкажа неговата версия...

– Мамо, ти на негова страна ли си?! Не мога да повярвам!

– На страната на истината съм. Предизвиканите от недоразумения и дори лъжи конфликти трябва да се изясняват и разрешават. Лесно е да кажеш „Стига!”, но буцата в гърлото и страданието на душата не можеш да избегнеш. Искам да ти помогна, дъще. Спас е проучил историята на твоя любим, но предпочете аз да ти я предам.

– О! Зад гърба ми сплетничите?! И защо, мамо? Та аз го преболедувах. Каквото и да е, вече няма значение. Жената в мен умря преди петнайсет години...

– Не, дъще, не! С баща ти искаме да направим нещо за твоето лично щастие, за да не страдаш още повече, когато и нас ни няма. Нищо повече няма да кажа, утре заминаваме за Несебър.

– Моля те, мамо! Само там – не!!!

– Срещата е неизбежна...

– Каквоо? Защо използва тази дума?

– Не знам. Така ми дойде. Послушай ме и ще говорим пак...

 

За ужас на Марина се оказа, че родителите ѝ са резервирали същия хотел и стаите, в които някога се бяха настанили с Калин. Докато разопаковаше куфара си, на вратата ѝ се почука. Помисли, че е майка ѝ и каза:

– Влизай! Отключено е...

На вратата се появи Той – Калин или както е истинското му име. Променен. Побелял, леко отслабнал. Гледаше я въпросително и умолително едновременно. Марина първа се окопити и с глух глас попита:

– Кой си ти?

Мъжът се втурна към нея, прегърна я и започна да обсипва с целувки лицето ѝ. Тя се дърпаше енергично, удряше го, но той не я изпускаше от здравата си хватка. Когато Марина се умори, той без да я изпуска седна в близкия фотьойл. В ума ѝ ехтяха думите на отшелника: „Кармична е тази любов. Ти страдаш. И той страда. Няма решение. Срещата ви е неизбежна. Не можеш да се скриеш...” Без да го гледа в очите, примирено се помоли:

– Добре, нека поговорим. Но първо ме пусни да седна в другия фотьойл.

Мъжът я пусна и когато тя се настани, започна да разказва.

– Знам, че ти е трудно да ми повярваш, но те моля да ме изслушаш. После ще отговоря на всичките ти въпроси.

Мъжът въздъхна тежко, пое дълбоко дъх и с леко треперещ глас продължи:

– Името ми е Борис. Роден съм в малко градче край гръцката граница, но не онова, в което ти ме потърси. Живях с родителите ми до женитбата ми. Тя се случи прибързано и цял живот съжалявам, че се обвързах с богата жена, която не обичах. Лидия беше дошла да кара ски през зимата, а аз ѝ давах уроци – така заработвах по нещо допълнително над учителската ми заплата. Аз наистина съм завършил физика и преподавах в средно училище, докато... Живеех спокойно сред природата, мечтаех да се оженя по любов и да имам много деца. Още изживявах болезнена раздяла с моя състудентка и не бързах да се обвързвам. Точно тогава се появи Лидия. По свободното ѝ държане и пилеенето на пари личеше, че има заможен баща. Няма как на 19 да ги е спечелила сама. Разглезена, капризна, но красива, тя беше много привлекателна и не можах да устоя на чара ѝ. Останах при нея в нощта преди заминаването ѝ. Бях сигурен, че никога повече няма да я видя...

Борис отново въздъхна тежко и дълго мълча. Марина слушаше притихнала и по лицето ѝ не можеше да се прочете дали му вярва. Когато набра сили, мъжът продължи:

– Месец по-късно тя се върна с родителите си, придружени от многобройна охрана. Поканиха ме на вечеря, да се запознаем. Приех. Какво пък толкова?! За моя изненада половин час след пристигането ми дойдоха и моите родитетели. Тогава бащата на Лидия обяви, че тя е бременна и трябва да се оженим следващата неделя. Сватбата ще бъде в столичен ресторант, можем да поканим колкото желаем гости, без да се притесняваме за разходите – поема ги изцяло бащата на Лидия. До края на вечерта научихме, че е богат строителен предприемач, а Лидия е единствената му дъщеря. И сам не знам как не възразих, стоях, мълчах и слушах като парализиран. Лидия ме гледаше дяволито и ме щипеше по крака. Чудя се и до днес как издържах на тяхното издевателство. Родителите ми са обикновени хора с традиционен морал и приеха за голям късмет бъдещия ми брак с дъщерята на толкова богат човек. Срам ме е дори като разказвам за тази позорна вечер, която предопредели един формален и нещастен брак. И до днес не знам първородната ми дъщеря дали е моя наистина. Имам съмнения и за следващите ни деца, защото жена ми не спираше да обикаля курортите, докато ние с тъста ми се скъсвахме от работа, а тъщата контролираше гувернантките, които се грижеха за децата.

Този път Марина въздъхна дълбоко. Настана дълго мълчание. Явно историята му бе докоснала душата ѝ и тя се смили над страданието му. Предложи да слязат в ресторанта и там да продължи разказа си.

Борис я гледаше с обожание и веднага скочи. Пиха кафе, поръчаха си аперитив и вечеря.

Излязоха от хотела и се усамотиха на брега. Там, на тъмно, двамата гледаха звездното небе, а Борис ѝ разказваше как неусетно се е увлякъл по нея, когато коментирали различни теми. До онзи момент не бил изневерявал на жена си. Но нещо магично и необяснимо го карало да търси компанията ѝ в социалната мрежа.

– Постепенно се влюбих и пожелах да се срещнем на живо. Нататък знаеш... Питай ме каквото искаш!

– Добре, да приемем, че ти вярвам. Защо не ми каза истината? Ако не в Несебър, то после можеше да ми напишеш...

– Страхувах се да не те загубя. Смятах да ти кажа, но все търсех сгоден случай. Така и не го открих, докато ти ме разобличи и изчезна...

– Нямаш представа колко мъка ми причини. Част от мен умря тогава. Защо ме потърси? Нашето време за любов е безвъзвратно изгубено. Аз не съм същата. Ти не си същият.

– Грешиш, Марина! Ние сме си същите и се обичаме. Старостта е пред нас, нека я споделим...

– Ти си луд! Аз нямам вече чувства. Те умряха преди шестнайсет години.

– Не говори така, моля те! Няма непоправими грешки. Прости ми. Ако не можеш веднага, готов съм да чакам колкото време ти е нужно, само не ме отблъсквай. След твоето изчезване аз напуснах богатия дом и жена ми и се завърнах в градчето край границата. Продължих да преподавам на децата любимата ми физика. И не съм поглеждал друга жена до днес! Моля те!

Издайнически сълзи се търкулнаха по бузите на Марина и тя побърза да ги избърше с ръка. Борис разбра – любовта им е жива и той ще направи всичко възможно, за да бъдат щастливи, докато смъртта ги раздели.

– И да знаеш, Марина, нашата среща беше неизбежна. Толкова дълго и силно я желаех! Свързах се с братовчед ти, запознах се с родителите ти, идвах и в Индия, но не посмях да ти се представя. Чаках сгоден момент... Убеден бях, че един ден ти ще си дойдеш... Завинаги.