Любов от стената на Милен Цветков - Красимира Дуковска

Тя слезе последна от автобуса, като преди това беше изчакала търпеливо на седалката си, всички да минат покрай нея. Оглеждаше се за непознатия, в когото беше влюбена от месеци. Смесицата от вълнение и страх, която носеше като топка в корема си през целия път от София до Варна, сега се беше преместила в гърлото.

-Този куфар Ваш ли е?

Вера се сепна, шофьорът държеше в ръце багажа й. Без да обели дума, кимна, взе куфара от ръцете му и тръгна към тротоара. Само на няколко крачки пред нея стоеше мъжът с патериците и най-сияйната усмивка на света. Лицето му излъчваше спокойствие и увереност. Направи една крачка към нея и отново спря. Не спираше да се усмихва и я гледаше право в очите. През всичките месеци, в които тя се влюбваше бавно в него, си представяше усмивката му, очите му, ръцете, косата, но никога не поиска снимка.

Страхуваше се да не развали магията, предпочиташе да си представя мъжа, с когото прекарваше дълги часове на задушевни разговори от двете страни на компютъра.

-Здравей!

-Здравей, Калоян.- Вера направи крачките до него и го прегърна.

-Много си красива!

-Благодаря ти и ти не си лош!

Двамата се разсмяха и отново се прегърнаха. Виждаха се за първи път, а се познаваха толкова добре. Не бяха виждали лицата си, но знаеха какво обичат да ядат, каква музика харесват, знаеха за трудностите, с които ги беше сблъскал животът, какво тревожеше съня им и всичко, за което мечтаеха. Бяха чували гласовете си по телефона, един бонус към мечтания образ.
Чакаше ги такси, където потънаха в разговор, продължаващ откъдето беше спрял, преди той да я покани на среща и тя да вземе решението да отиде.

“Влюбих се в него без да усетя. На шега. Пишехме си, в началото по-рядко, а после всеки ден, докато накрая дните ми зависеха от него, от това дали имам съобщение или не в пощата. Класическа любовна история от 21-ви век. Мъжът ми загуби интерес към мен, по същото време, по което и аз вече не се интересувах от него, иначе нямаше да я има историята ми с Калоян, човекът който открадна сърцето ми, а с него и съня ми и всички скучни, сиви дни от календара.”
Историята е на Вера, усмихнато, красиво момиче, с много къса коса и откровен, жив поглед.
“Той е от Варна. Красив, далечен град. Аз имам дъщеря и влюбването ми, толкова надалече по географската карта, изглеждаше съвсем безразсъдно. Това добавя щрихи в историята ни, за да е истинска, трябва да е трудна. На лесните им е лесно, но нашата се очертаваше трудна, преди още да е започнала, затова толкова си я харесвам.
И за двамата беше ново начало. Бяхме преминали през етап, от който имахме чувството, че няма да се радваме никога на живота, както преди. Всеки от нас беше загубил нещо, което ни правеше много мъдри и зрели, но лишени от вяра в хубавите летни утрини, лишени от оптимизъм и сякаш остарели преждевременно.
Точно в този момент ни връхлетя любовта. Тя дойде като спасение. Дойде като Божие послание, като доказателство, че ни обича и трябва да продължим напред, заради Него, затова, че сме Негови творения и ни иска щастливи.
Аз бях загубила вярата в брака, вярата в смисъла да се събираме и да битуваме по двойки и все още не вярвам, че любовта може да оцелее между хладилника и готварската печка. Калоян беше претърпял тежък инцидент, след който трудно се доверяваше на хората или по-точно подбираше на кой да се довери. Радвам се, че избра мен.
Запознахме се на стената на Милен Цветков. Закачахме се. Шегувахме се. Никой не влагаше кой знае колко време и емоции, не гледахме на това сериозно. Ставаше ни все по-приятно да си пишем в Скайп или във Фейсбук. Калоян е възпитаник на военноморското училище във Варна. Славата им е на чаровни умници, които си знаят цената и с него не беше по-различно. Имаше самочувствие и интелект, които ме държаха будна до късно вечер, потопявах се в разговорите ни и изобщо не ми се спеше.
Минаваха месеци, а ние не се интересувахме от факта как изглежда другия. Наслаждавахме се на искриците надежда, които получавахме при контактите си. Сродна душа, която мисли за теб.
Дойде моментът, в който бракът ми се разпадна на малки тъжни парчета, които дълго време лепяхме, прикрепяхме и пришивахме, в името на детето. Сега разбирам, че е липсвала любов, основната, свързваща част и без нея парченцата бавно падат и се губят.
Светът ми се сгромоляса, страхувах се за себе си, за дъщеря си, за бъдещето си.
Точно в този момент най-хубавото нещо беше, че Калоян го имаше. Споделях с него тревогите си и един ден той каза:
-Ела ми на гости във Варна.
Взех вечерния автобус и в една студена декемврийска сутрин, на 2010 година, се озовах във Варна. До този момент не се бяхме виждали, дори в Скайп. Чаках да го видя и в главата ми бушуваше море от мисли, от това каква идиотка съм и какво правя тук, до вълнението и очакването да го видя. За моя радост, се появи човекът с най-хубавата усмивка на света.
Оттогава досега сме заедно, макар и все още в различни градове. Обичам го толкова много, че само като си помисля за него и се усмихвам.”

 

От автора:


Калоян е корабен инженер, красавец, с много фенки във Фейсбук, които Вера разчиства много бързо. Запознават се 6м. след трудов инцидент, при който той губи крака си. Когато решава, че е време да се срещнат й споделя за злополуката. Факт, който тя приема и не му отдава повече внимание, отколкото е необходимо.
Той разказва с вълнение за малката Ана, дъщерята на Вера, която го гледа и слуша с възхищение, като герой от филм.

Тази история и други такива ще съществуват винаги, докато вярваме в любовта и се борим за нея!