Обичта преминаваща по кабела - Гергана Славова

Когато тръгваше за Бостан, той я прегърна и каза: „Не тъжи, ще си пишем, ще се чуваме, всичко ще е наред“. Тя знаеше, че нищо няма да е наред. Знаеше, че огромното разстояние, което ги разделя, часовата разлика от седем часа, а и разделените на две мечти на двамата, няма как да ги свързват и ще попречат на връзката им.

През първата година си пишеха или чуваха всеки ден. Постепено обаче тя се запозна с нови хора, той срещна интересни личности в Бостан и така през втората година се чуваха два пъти в седмицата през скайп. Малко по късно тя се влюби, а след още една година се ожени и имаше прекрасно малко момиченце. Всичко това го натъжи, но и го зарадва. Той обичаше много сестра си, а и тя него. Радваше се за нейното семейно щастие, но и беше малко тъжен, че не може да споделя както преди своите емоции, радости и тревоги с нея, така често, както би му се искало. След още няколко години и той срешна любовта на живота си. Ожениха се. Сватбата им беше прекрасна. Присъстваха много гости от България и чужбина. Връзката между брат и сестра отново се засили. Той беше станал вуйчо, а тя очакваше да стане скоро леля... И въпреки кратките разговори и все по-голямото времево разтояние между тях, те усещаха своята братска силна връзка по между си, всеки път когато се чуеха по интернет или по телефона...Един ден обаче всичко се преобърна, роди се малкият и племеник, (неговия син). Той приличаше много на баща си, като малък. В деня в който си дойде за първи път в България и я прегърна, тя почувства, че няма разстояние което да спре тази силна кръвна връзка. Той я гледаше в очите , смееше се и я наричаше „како“, така както нейния брат я наричаше и до днес...Това беше очарователно. Тя го научи да и казва „леля“, но това което той я научи беше много по-важно. Тя разбра от него, че любовта не зависи от разстоянието, не зависи от това колко пъти в месеца или в седмицата се чуват по кабела, през интернет, по скайп, телефон, а зависи от закодираната обич в сърцето. Много отдавна са казали мъдрие хора преди нас, че „кръвта вода не става“, сега тя напълно разбираше тези думи...Беше и ясно, че „брат, брата не храни, но тежко е на този който го няма“. Много по-силно чувство от любов я свързваше с него и семейството му. Това беше братска обич, семейна привързаност, единен генетичен код...Да, имаше значение това, че не живеят в един град и в една държава за да се виждат по-често, но точно затова и връзката им беше още по-силна... С нетърпение чакаха всяка една среща, всяко едно обаждане, всяка една нова добра новина, а тя не закъсня...Тя отново стана за втори път леля..., а интернет се бе превърнал в пъпната връв, която ги свързва.