Чакам те - Айше Али

Продадох апартамента. Връщам се у дома.Затворих една страница от моя живот, за да започна отново.Не запазих нищо.Изоставих мебели, кариера, познати.Разбрах, че нямам нужда от излишен багаж.Връщам се, за да намеря покой.На четиридесет и две съм.Без семейство-така и не се омъжих.Без работа, която ме изцеждаше всеки ден. Без социален живот -омръзнаха ми лицемерието и фалшът.Бягах ли? Не! Исках да живея! Спрях.Слязох от колата.Бях си у дома! Дом! Една дума, значеща всичко. Дворът ухаеше на люляк.Нощта се спускаше индиговосиня.Първите звезди трепкаха на небето. Вдишах дълбоко.Засмях се. Най- сетне свободна! Направих го! На следващия ден се събудих рано.Бях превъзбудена. Цяла нощ се въртях в леглото.В моето легло, в моята стая.Почувствах се отново като дете.Нищо в нея не се бе променило- същите дантелени пердета, същия ръчно тъкан килим...
Цял ден чистих. Няма нищо по- хубаво от мириса на свежо пране, съхнещо на слънце.Вечерта си легнах уморена, но много щастлива. Най- сетне бях решила да поема юздите в собствените си ръце.Стига толкова. Животът е само един.Ще го живея така, както аз искам!
Изминаха няколко седмици. Установих се. Възобнових стари приятелства.Остана да хвърля едно око и на вещите, натрупани на тавана.
Една сутрин, въоръжена с метла и чували за смет, реших да приключа и с това. Беше ми забавно. Открих в един кашон книгите ми,стари играчки, тетрадки, дори лексикон-късчета спомени от моето детство. Грабнах кашона и се отправих към моята стая. Седнах на килима и започнах да го изпразвам.Заляха ме спомени.Моите книги!Бях ги препрочитала толкова пъти. Знаех, че на дъното ме чака тази, която търсех- Гордост и предразсъдъци. Разлистих я, знаейки какво ще намеря-писмо. Любовно писмо!Забравих за всичко друго.С треперещи пръсти разгънах пожълтялата хартия и зачетох на глас:
-Скъпа моя, здравей! Пиша ти това писмо с надеждата, че ще достигне до теб и ти ще ми отговориш. От месец сме в Индия. Разкопките продължават и всички сме много развълнувани. Има толкова много неща, които искам да ти покажа, но се надявам някой ден и ти да си до мен.Следващият път ще ти изпратя и снимки...Обичам те! Владимир.
-Обичам те!-прошепнах аз.-Моя първа и последна любов!
Животът ни събра за кратко, за да ни раздели, ранявайки и двама ни. Какъв шанс имахме тогава! Никакъв! Бяхме прекалено млади .Повярвахме в лъжи, а сега!Замислих се. Къде ли е?Какво прави? Женен ли е?Може да има деца!
Стискайки писмото, седнах пред лаптопа.Написах с треперещи пръсти името му и екранът се напълни с новини и негови снимки.Прочитах ги трескаво, гледайки любимото лице. Сърцето ми биеше безумно.Онова седемнадесет годишно момиче, отдавна заспало в мен, се пробуди:
-Ще те намеря!-прошепнах аз -Ще те намеря! Търсих с часове. Накрая го открих и куражът ми се стопи.Какво да му пиша?Дали ще се осмеля?И ако се осмеля? Тогава какво?Ако не ме помни?Съмненията ме раздираха.Поех дълбоко дъх.Какво пък толкова! Дадох си смелост и написах само една дума:
-Здравей!-натиснах клавиша.Ето! Написах го! Най- краткото писмо! Една единствена дума.Едно писмо, изпратено след двадесет и пет години.
Гледах хипнотизирано екрана, не смеейки да мигна дори, чакайки чудото да се случи.Една самотна сълза се стече по лицето ми, прочитайки бленувания отговор:
-Чакам те!