Нашата история - Светлана Каменова

Нашата случайна история започна в нета. Казвам се Светла. Бях самотна. Живеех в фейса. Не аз направо имах зависимост от него. Пишех. Шервах. Коментирах.. Бях на всяка манджа мерудия. Вечер заспивах тъжна в студената прегръдка на чаршафите. Отново умората ме надвиваше и аз затварях клепачи. Рових чужди профили и търсих там компания. Бях получавала покани от няколко мъже. По-скоро самотници, които пишеха нецензурни думи, за да се направят на интересни. Имаше и от онзи вид, които не знаеха да пишат правилно. Има един виц по темата: Докато чакаш някой да пише правилно, ще намериш принца на бял кон. Май е истина.

Ето, че ми писа едно момче със сини очи. Казвам си, че той е от друг град и няма как да се получи. Тогава си търсих приятелче, та макар и виртуално. Разказа ми за себе си. Никога не намекна някоя нецензурна дума. Бях си казала намекне ли нещо по така го трия. Блокирам даже. Бях се разочаровала вече. Нищо. Чакам. Писахме си доста. Намекна ми само, че приличам на неговата съученичка, която му е била гадже в шести клас – Светла.

Това ставаше и за усмивка. Не го блокирах. Звънна ми. Сърцето ми биеше лудо. Нов етап. Още си спомням, че треперех от емоции като чух гласа му. Говорихме с часове. Ухото ме заболяваше, ама времето минаваше неусетно. Така бързо пристигаше при мен направо следващия нов ден. Пак си говорим. Мобилният оператор ни прекъсва и той набира пак. Рекордът ни беше три пъти. Бърбориви се оказахме и двамата. Това беше новият ми приятел – Руми. Във фейса пак си пишехме.

Бях разумен човек. Сега съм повече от безразсъден. Човек трябва да е малко щур за да му се случи нещо хубаво. Е, ще кажете ако е убиец. Маниак. Крадец. Оказа се крадец. Открадна ми сърцето. Аз му подхвърлих на шега да се видим. Беше сряда. Малкият петък. Още в събота тръгна към мен. Срещнахме се на близката бензиностанция. Там буквално забравих името си. Подавам си ръката и не мога да го спелувам. Криво ляво прозвуча и правилно. После отидохме да хапнем и направо на Витошка. Обикаляхме и се смяхме много. Не ни се тръгваше. Всеки в своята къщичка. После още една среща. После още една. После дойде като гръм от ясно небе Пандемията. Мислих, че това е края. Плачеше ми сърцето. Затвориха границите. Румен е инат и намираше как да дойде. Истинският мъж обича и то щом минава КПП-та за една жена. Прегръдките му бяха моята живителна сила. Забрани и брифинги не успяха да ме подлудят.

Не бях Светла от курса по пчеларство, но бях новата приятелка от фейсбук Светла.

 

***

 

От много време нямах никакви моменти, които да ме карат да се усмихвам. Сега с Руми се усмихвам.

Видя ли го ми действа като нежен полъх в горещия ден. Погледите щом се засекат виждам усмивката в очите му. Така се смеем, че усмихнатите сърца препускат неудържимо. Така започнахме да се опознаваме.

Имаме своите изгреви и залези на една отминала вече година.

Колкото повече желаех да сме заедно, толкова повече не се случваше. Дойде нова година и Руми остана вкъщи. Ще кажете: ЛЕЛЕ.

- Леле. Леле. Леле.

Аз не мога да готвя. Готвя по интернет. Готвя нещо бързо или такова, което се готви само. От една такава манджа, която се готви сама трябваше да търкам упорито загорялата тенджера.

В началото си готвих моите манджи и всичко беше шест. Руми беше очарован и ме хвалеше. Мъже хвалете половинките си. Готвех и се стараех. После ми се скара за зелето. Беше зеле на резени и така хубавите оценки си ги развалих.

Ето, че максимата където гласи как, че за да те обича трябва да готвиш за мен е трудна задача.

Справям се като го разсмивам и гледаме с обич и разбиране един на друг.

Въпреки, че е избухлив и ми се кара дори да падне нещо на земята просто така. Добре, че имам търпение. Руми също е търпелив. Понеже съм една емоция и като се прибера от работа си разказвам целия си ден от а до я, и той слуша.

Опитваме се да правим повече неща заедно, щом се приберем от тежкия ден. Да си приказваме. Да се прегърнем. Да се разходим.

Въпреки, че сутрин в пет праща – Добро утро и на някоя друга непозната.