РАДА - Лидия Димитрова

Рада стоеше пред компютъра на мъжа си  и очите й се премрежваха. Не знаеще каква сила я беше накарала да отвори лаптопа на Петър и да  влезе в пощата му. Кодът беше запаметен и нямаше никакви проблеми. Но когато пред очите й лъснаха неизброимите изпратени писма до жена със загадъчното име Биляна, Рада усети, че ръцете и започват да треперят, сърцето й да бие ускорено, а очите й ,очите й да се пълнят  със сълзи.. Пред погледа й оживя цял любовен роман – Петър бе изпращал в продължение на година истински любовни писма до непозната за нея жена….Думите заиграха пред погледа й, изреченията затанцуваха лудешки танц, а смисълът, смисълът я удряше  с камшик и после се губеше…

„Скъпа Биби, лежа в леглото и мечтая за теб…опитвам се да си представя какво правиш сега и горя от желание да те докосна….“

„ Скъпа, толкова съм самотен и така копнея да съм при теб, да те прегърна, да те усетя до себе си…..“

Биби, мила, чакам с нетърпение усамотението на вечерта, за да седна на компютъра и да  бъда с теб…“

„Ти си моята надежда, че денят ми ще има красив край…“

„Не знам дали те обичам или е нещо повече от това…..“

Рада чувстваше как светът й се сгромолясва върху нея, как илюзиите й се превръщат в черни призраци, които й се надсмиват, усещаше се малка и нищожна….. Това ли беше мъжът, който беше обичала толкова години, в който безусловно вярваше, за когото й завиждаха всичките й приятелки….. Верният, преданият, всеотдайният Петър…Мъжът, в когото  беше влюбена като ученичка толкова години и вярваше, че и той я обича….

После като в транс със замъглени очи реши да принтира всички тези писма.. Седеше и гледаше как безпощадната машина  бълва хартия и разбираше, че това е нейната гилотина – краят на всичко,  най-вече  на опорите, които бе имала, на вярата, че е обичана….

Дълго стискаше тези писма, вперила поглед в прозореца. Чакаше го…Искаше да го види и да го  попита, макар че всичко беше повече от ясно… Когато чу вратата, през тялото й премина конвулсия. Лицето й се изкриви.  Краката й тежаха…

–        Рада, къде си…

Някога се обръщаше към нея винаги със „скъпа“…. Но сега скъпата е друга. И тя си спомни мълчаливите им вечери, липсващото общуване, дори безразличието му, когато си купуваше нова дреха или обувки…. Как не бе разбрала?

–        Рада, какво има?

Той стоеше срещу нея и я гледаше тревожно. После тя му подаде смачканите листове хартия, а той учудено ги погледна. После, после … видя… седна… помръкна….

–        Рада, нали не вярваш на всичко това, та то е просто един виртуален флирт…..

–    Така ли? – Рада не знаеше откъде й бяха дошли сили. – Ти чувал ли си за емоционално предателство?

–  Рада, това е просто … виртуално…нищо истинско…

–  Не, думите са истински….и са силни… и са достатъчно ясни…..

– Рада, това е безумие….та аз обичам само теб….

–  А нея нещо повече….

Изведнъж усети, че не можеше повече да стои тук.. Лъжата я задушаваше, нямаше въздух, за да каже каквото и да е . Грабна  палтото си, чантата си и излезе..

Някъде дълбоко в съзнанието си се надяваше, че той ще тръгне след нея, ще я догони, ще я прегърне, но …..след нея не идваше никой.. Свечеряваше се и случайни минувачи я гледаха учудено. Беше забравила, че очите й са подути, а косата й твърде разрошена…В чантата си намери очила и ги сложи…

Вървеше по  улицата, по-скоро тичаше.. Искаше да избяга, да избяга от себе си и още не знаеше, че това е невъзможно…Покрай нея минаваха коли, свистяха клаксони.. дрънчаха трамваи, лаеха кучета… А тя тичаше… сякаш там, накрая на света…. всичко ще свърши.

Изведнъж усети  трополещи колела, после я обля  силна топлина …. и накрая настъпи мрак.