Тихата любов - Евгения Карамихайлова

   Звукът от Месинджъра отклони вниманието й от телевизора, а текстът в съобщението я накара да се усмихне, или по-точно самия му автор. Не беше й писал отдавна. Понякога с години не го правеше. Може би умишлено я избягваше. Подозираше, че бръкнала дълбоко в душичката му, както самият той понякога казваше, и въпреки изминалите двадесет години, не я бе преболедувал.

   Обикновено й пишеше късно вечер. Вероятно когато си пийнеше. /Това беше нейно предположение!/ Разговорът започваше с няколко усмихнати човечета и завършваше с някое дълбоко изтръгнато признание! Знаеше как да разгори тлеещия в сърцето му огън и да стопли с него и своето. Мисълта, че някой някъде там мисли за нея, я правеше щастлива! Бе оставила трайна следа в нечие мъжко сърце и това я радваше! Бе влязла като куршум, който е опасно да бъде изваден, в сърцето му и го бе жигосала завинаги! Неизживяната любов се бе оказала по-силна от всяка друга споделена любов! Станимир бе доказателството за това твърдение! Дори и след двадесет години не бе спряла да го вълнува! Знаеше как да разрови душата му, за да си изтръгне някое признание... Бе сигурна, че все още я обича! Тогава се бяха разминали... Така е трябвало да стане...

   Петя много късно видя тихата любов в очите му... Познаваха се от доста време. Как не бе забелязала аз онзи горящ огън в очите му! Беше симпатично момче с пленяваща усмивка, която трудно можеше да бъде забравена! Висок, мургав, с черна чуплива коса и тъмни изразителни очи, в които кой знае колко момичета се бяха давили... Харесваше й, но никога не бе гледала на него като на нещо повече от приятел... Разбра за чувствата му малко преди да замине да учи! Чак тогава осъзна, че той е луд по нея! Тази любов обаче бе закъсняла! Петя имаше сериозна връзка с друго момче! И Станимир въпреки това я обичаше! Никога не направи опит да ги раздели! Обичаше си я кротко от разстояние... Сега като се замислеше - сигурно му е било ужасно трудно в онези дни да я гледа с друг... А изобщо да не я вижда? Заминаването й вероятно е било тежък удар за него... Този въпрос все още не бе повдигала в кореспонденцията им, но някога все щеше да зачекне и тази тема, макар да подозираше какъв ще е отговорът.

   Станимир дойде в Бургас още на следващия ден след като Петя замина! Щеше да го направи още в деня на заминаването й, ако не беше на работа! Сигурна беше в това! Пристигна рано сутринта. Дойде по покана на съквартирантката й, която му бе хвърлила око и нямаше търпение да го вкара в леглото си! Нямаше как да знае, че той идва заради Петя.

   Когато Станимир се появи на вратата на тясната им квартира, Марина разцъфна от щастие и усмивка озари лицето й. Присламчи се към него и започна да прави опити да го впечатли. Дърдореше му разни неща и се смееше на шегите му, а през това време Петя неуспешно се мъчеше да прочете нещо за предстоящия й на следващия ден изпит. Обитаваха боксониера и нямаше къде да се усамоти, за да се подготви за изпита. Чете колкото можа през деня, а вечерта седнаха да се почерпят. Марина изпи набързо няколко водки и премрежи поглед. Приготви се да ляга, правейки място на Станимир до нея и подканвайки го да  идва. Той гледаше уплашен, а Петя се забавляваше от сърце.

   Петя спеше на един стар диван, а Марина на единствената нова вещ в апартамента - легло персон и половина. Петя бе предложима на Марина да спят двете на голямото легло, а Станимир да легне на дивана, но тя дори не изчака да довърши.

   - Той ще спи при мен! - потърка доволно ръце Марина.

   Петя не каза нищо. Знаеше че Станимир няма да се съгласи да спи при Марина, но нямаше как да каже това на приятелката си. Това означаваше обаче, че ще се наложи да дали стария диван със Станимир и нещата можеха да излязат извън контрол. Щеше ли да устои на изкушението? Щеше да мисли за това като му дойде времето!

   Щом Марина заспа, Петя и Станимир си легнаха... Въздухът в стаята се нажежи до горещо... Буквално трябваше да спят един върху друг, за да се сместят на старото диванче! Станимир обви ръка около корема й и я привлече в обятията си. Намери устните й и ги сля с нейните. Колко пъти си бе мечтал за този дългоочакван момент! Сърцето на Петя пропусна няколко удара... Отвърна на тази толкова пламенна целувка с цялата нежност, на която бе способна! Земята спря да се върти, а времето замръзна, запечатвайки този момент! Чувстваше се добре в обятията му! За миг си помисли колко ще е хубаво да заспива и да се буди до този прекрасен мъж... А после се сети за гаджето си и изтрезня! Отдръпна устни от тези на Станимир, чиито ръце вече се разхождаха по тялото й като четка на художник върху бялото платно.

   - Съжалявам... Не мога да го направя... - дъхът й опари врата му.

   Станимир не каза нищо... Прегърна я още по-силно и докосна с устни челото й. И това му стигаше! Щеше да запечата завинаги в ума си този миг на нежност! Тези няколко откраднати целувки сигурно щяха да му горчат до края на живота му, но какво от това! Ето я! Лежеше, сложила глава на гърдите му, преплела крака с неговите и се гушеше в него! Искаше му се никога повече да не заспива и събужда без нея! Неговото момиче! Момичето, което лудо обичаше, но никога нямаше да има! Погали я нежно по бузата и притисна още по-плътно към себе си!

   Сутринта станаха рано, защото той трябваше да се връща. Прегърна го на вратата, целуна го за последно и той тръгна, отнасяйки със себе си тази неизживяна любов... Това щеше да е последният път, в който я вижда...

   След няколко години той замина за Кипър с бъдещата си съпруга, а Петя се омъжи. От време на време й драсваше по някой ред, напомняйки й за себе си.

   И в момента го правеше. Петя започна да въвежда текста в празното поле:  “Здравей! Скоро не си се сещал за мен" - подразни го тя. В отговор получи няколко усмихнати човечета.

   “Как си?”

   “Добре съм" - отвърна му тя.

   “Знаеш ли, голяма гаднярка си!”

   “Защо?” - написа му Петя.

   “Знаеш защо...”

   “Мразиш ли ме?”

   “Глупости! Ти луда ли си? Обичам те!”

   Петя се усмихна. Не знаеше какво да му напише. Възможно ли бе да обичаш някого и след двадесет години?

   “Ехо, там ли си?” - сигналът за ново съобщение я изтръгна от мислите й.

   “Да. Похвали се нещо" - смени темата Петя, въпреки че й се искаше да задълбае в предишната.

   “А ти?”

   “Какво аз?”

   “Ти обичаш ли ме?”

   Последва дълго мълчание. Какъв трябваше да е отговорът й? Започваше да пише, след което изтриваше написаното и почваше отначало.

   “Не знам какво изпитвам към теб...” написа му накрая Петя и продължи да въвежда: “Какво чувствам няма значение... Разминахме се с теб. Съдба. Така е трябвало да стане...”

   “Ти си виновна!” - написа й Станимир.

   “Аз??? Ти сливи ли имаше в устата да кажеш какво изпитваш към мен? Защо не ми каза?”

   “А ти сляпа ли беше да видиш?”

   “Явно да. Карай! Минало свършено!”

   “Излъга ме тогава" - написа й той.

   “Не съм. Нищо никога не съм ти обещавала!”

   “Права си...” - последва кратко затишие. - “Гадна си...”

   “Защото не ти дадох да ме изчукаш ли?”

   Тишина.

   “Нямаше да те ..., щяхме да правим любов...”

   “И какво щеше да стане след това?”

   “Щях да ти предложа да се оженим...”

   “Да бе! Дали?”

   “Със сигурност! Аз щях да бъда много много щастлив и щях да те обичам толкова много, че щяха да ни завиждат всички!”

   Очите й се наляха със сълзи. Късно беше за такива признания!

   “Закъсняхме за тази любов... Ако сега дойда при теб какво ще направиш?” - подразни Петя.

   “Ще те разведа из островите”

   “Само това ли?” - намигащо човече.

   “Ами да, ти какво искаш друго?”

   “И каква ще е първата ти реакция когато ме видиш?”

   “Ще те прегърна силно и ще те нацелувам. Ти си ми душичката, моето момиче...”

   “Твоето момиче съм, а се сещаш за мен на няколко месеца веднъж” - подразни го тя. Искаше да измъкне още някое признание.

   “Защото ми бъркаш в душичката... Само като ти видя снимката и...”

   “Защото ме обичаш”

   “Признавам си, че навремето много те обичах"

   “И сега ме обичаш!”

   Мълчание.

   “Кажи, че ме обичаш!” - предизвика го Петя.

   “Няма. Преди те обичах. Това не ти ли стига?”

   “И сега ме обичаш”

   “Не те.”

   “Лъжеш, ама аз ще се правя на глупава” - усмихнато човече. - “Радвам се, че си побъбрихме! Разтоварих се!”

   “Наистина ли?”

   “Да. Пиши пак някога като се сетиш за мен!” - написа му тя и в отговор получи палец нагоре.

   “Значи още утре”

   “Стана късно. Лека нощ!” - написа му Петя.

   “Лека и на теб! Целувам те.”

   “И аз. И да ме сънуваш!”

   “Няма пък" - Станимир.

   “Добре. Лека!” - приготви се да приключва разговтора Петя.

   “Искам те!”

   “Знам.”

    Мълчание.

    Петя остави телефона на нощното шкафче и си легна. Прехвърли в главата си целия им разговор и се усмихна. Бе важна за някой някъде там! Някой, който кротко я обичаше отдалеч...