ТРИ ЧАСА И ПОЛОВИНА - Цвятко Камбуров

Беше сякаш в някогашен, отдавна отминал живот…

„Батко ще си дойде след малко -каза тя, усетила нетърпението на ръцете му. – И майка трябва всеки момент да се върне от училище“.

Спогледаха се и се засмяха.

Той беше пристигнал днес съвсем ненадейно. Изненада я напълно. Тя дори не се бе сетила да погледне през шпионката кой звъни на вратата, появи се сънена, леко раздразнена и изморена след взетите два тежки изпита. Не го бе очаквала и в първия момент се стъписа, щом го видя, съзнанието й за един миг съвсем изключи, преди да осъзнае кой е и за какво е дошъл. А после се хвърли на врата му.
Беше тук за малко, за съвсем кратко, трябваше непременно да я види, преди да замине за дългия летен лагер, не я беше държал в обятията си от три седмици и нямаше да издържи още поне четири. Толкова много любов и копнеж имаше натрупани у себе си, че не бе възможно да чака така дълго. Затова се примоли да го пуснат днес- щеше да замине за лагера с втората група в късния следобед. Всъщност, извън времето, изгубено в път, имаше на разположение точно три часа и половина –нищожни като компенсация на оставащия още месец раздяла, но такава беше тяхната любов от разстояние – малки късове време през няколко седмици, откраднати минути, пълни с нежност и кратко, но неописуемо щастие.
Той влезе в познатото и толкова обичано антре, и кой знае защо се огледа отново в голямото огледало насреща, а през цялото това време тя му говореше възбудено, сякаш още не можеше да осъзнае случилото се. Не го бе очаквала, той не й бе писал, че може да дойде в работен ден, макар да знаеше, че по време на изпитите тя няма да отиде никъде. Тайничко обаче се бе надявала да го види отново, поне за миг, да усети подкрепата му в трудната и дълга първа лятна студентска сесия, която изцеждаше всичките й сили и отнемаше всеки миг спокойствие. Обясни й, че трябва да си тръгне рано, имат броени мигове да са заедно, тя му отвърна със съжаление „Разбира се, щом трябва!“, но в следващия миг радостта от събитието отново надделяваше и тя продължаваше да го обсипва с целувки.
Беше някак особено красива днес- стегнатото й стройно тяло, небрежно се криеше в свободно падащия светлосин пеньоар на виолетови цветя, който оставаше на разпаленото му въображение леко открехнатото деколте, а къдравите й бухнали кестеняви коси ухаеха на шампоан и утринна свежест. Наближаваше обяд, но тя бе останала в леглото до по-късно, умората от прекарания тежък ден още я държеше и затова се извини за вида, в който го посреща. За него това нямаше никакво значение, сега тя изглеждаше далеч по естествена и земна, отколкото при редовните им срещи навън -тогава беше облечена по-официално и носеше грим и бижута. Докато я прегръщаше, усещаше топлината на тялото й, опиваше се от дъха й, и продължаваше да я целува навсякъде, където бе възможно. Досега не бе правил любов с жена, дори не беше целувал друго момиче, и тази близост го възбуждаше, желанието да я има напираше в младото му тяло, но знаеше, че е рано за това. Тя живееше при родителите си, а той беше още в казармата. Засега можеха да се срещат и прекарват почти по цял ден заедно, но само толкова. Останалото предстоеше, и той бе уверен, че то неизбежно ще настъпи.Някой ден, при това съвсем скоро.
На вратата се позвъни. Тя го погледна, а в очите й се четеше безкрайно съжаление –„ето, виждаш ли?“ Освободи се внимателно от прегръдката му и отвори. Беше брат й. Той работеше като учител в близко училище и сега се прибираше в къщи след приключване на часовете. Беше симпатичен млад човек, няколко години по-голям от него, имаше весели сини очи и разкошна усмивка.
„О-о, Радо! Здравей!“ –посрещна го той и му подаде ръка. – „Решил си да ни изненадаш днес? Много хубаво, много хубаво!“ Остави чантата си на шкафчето и рече на сестра си: “Вени, с какво ще посрещнеш своя гост? Виж какво имаме в хладилника!“
Тя тръгна към кухнята и хвърли зад гърба на брат си една топла въздушна целувка, а двамата мъже влязоха в хола. Предложи на брата да не се чувства ангажиран с него, но той му отговори, че няма какво да върши и ще остане, за да си правят компания. Заговориха за различни неща – за горещото време и събора в близкото село, за току-що започналия фестивал на естрадната музика „Златния Орфей“, за несгодите на военната служба и вече останалото съвсем малко време до уволнението.
В разгара на разговора се появи и майка й. Тя също се зарадва, че го вижда, поздрави го за решението да се отбие, и отиде да свещенодейства над обяда в кухнята.
След малко братът се извини и излезе от стаята, а при него се промъкна тя.Седяха на дивана, далеч от вратата и докато се прегръщаха, се взираха напрегнато в полупрозрачното й стъкло. Поглъщаха се с устни и така силно копнееха един за друг, че в един момент я изгубиха от очи, и нещо ,което хлопна неочаквано в коридора, ги накара моментално да се пуснат и отдалечат на разстояние един от друг.
Вратата се отвори и се показа добродушното лице на брат й.
„Обядът е готов! Моля, заповядайте!“
Да, обядът бе готов и несъмнено щеше да бъде вкусен, но времето неумолимо летеше.Хвърли един поглед на часовника в коридора и се отчая. Минаваше дванадесет и половина.Неговият влак трябваше да потегли в два и четиридесет и пет.
Майката и братът се хранеха бавно, стараеха се да го увличат в разговор, но той бързаше и направо хвърляше яденето зад гърба си. Дори нямаше и да помни после с какво точно са го гощавали. Тя също беше напрегната, движенията й станаха нервни, а когато майка й предложи и десерт, безцеремонно заяви: „Нямаме никакво време, Радо трябва да тръгва!“ Жената още не беше разбрала, че визитата на момчето щеше да приключи съвсем бързо, и изказа съжаление за това –нали той обикновено идваше за целия ден и си тръгваше надвечер! Сега обаче бе различно, и тя го покани следващия път да остане по-дълго, а той обеща, че непременно ще го стори.
Това проклето бързане –щеше ли да свърши някога?!
На вратата братът му смигна някак свойски: „До скоро виждане!“
По пътя към спирката се държаха за ръце, сякаш не смееха да се пуснат, за да не се изгубят завинаги. Не чакаха дълго автобуса, вътре нямаше места за сядане, и стояха прави, силно притиснати един до друг. На ж.п гарата той веднага си купи билет -за този влак нямаше много пътници. После седнаха на една пейка в малката градинка край перона По онова време бе признак на крайно лошо възпитание влюбените да се целуват на открито; те стояха прегърнати, здраво хванати за ръце и открадваха по някой миг, когато нямаше други хора наблизо.
„Ще ти пиша всеки ден -обещаваше той. -Времето ще изтече бързо –само някакъв си месец! И после ще дойда пак.“
Тя го слушаше, сгушила се на гърдите му, безмълвна и задъхана, и всеки момент сълзите й щяха да се затъркалят надолу. Той се опита да се усмихне и започна да я целува, тя отговаряше страстно, устните й бяха дъхави и топли и не бързаше да се откъсне за него, сякаш го правеше за последен път.
Тези отвратителни, мъчителни раздели!... Никога не можеха да свикнат с тях, беше като лабиринт без изход, като неумолима неизбежна смърт, след която трябваше пак да се раждат , за да умират отново и отново.
Тя го погледна и видя безмерната тъга в очите му.
„Извинявай! Просто изведнъж ми домъчня за теб. Имам чувството, че няма да се видим много дълго време…“
„Е, колко да е дълго –опита да се пошегува той, -най-много още две или три седмици отгоре. Но това нас не може да ни уплаши!“
Тя замълча, и той продължи: “Погледни наоколо. Лято е. Ще мине много бързо. А после идва есента, и с нея Великия ден –уволнението! Тогава ще можем да бъдем заедно –когато, където и колкото си поискаме! Само още мъничко търпение!“
Тя се засмя.Сякаш се бе поуспокоила.
„Винаги успяваш да ме ободриш. Имаш готов отговор за всеки въпрос. Какво щях да правя без теб?“
„Не трябва да мислиш така.Сега си с мен. И се надявам това да не се промени никога!“
Резкият метален глас на диктора ги стресна, влакът пристигаше и трябваше да се изнесат на перона. Докато пресичаха коловоза, малки издайнически сълзи се търкулнаха в ъгълчетата на очите й, и тя побърза да ги изтрие с небрежен жест.Вагоните с трясък навлязоха в гарата и с рязко скърцане на спирачките заковаха пред тях. „Ще ми пишеш веднага, нали?“ „Обещавам!“Когато той се качи на стъпалото, тя добави:“И се пази!“ Той махна с ръка, после потъна в коридора, главата му се мяркаше край прозорците, докато се показа отново. Влакът потегли рязко и набра скорост.Той й махаше, докато вагонът зави край семафора и тя се изгуби от очите му. Въздъхна тежко, и се опита да отърси болката от поредната раздяла, сграбчила душата му. Какво пък, бяха някакви си броени седмици! А след още няколко броени месеца животът му щеше да се промени напълно! И тогава…Дори не му се мислеше какво ще се случи тогава, толкова бе мъчително красива тази мисъл. Тогава щяха да му мислят!
Това обаче се оказа последната им среща.
Към края на лагера неочаквано вдигнаха целия полк и ги изпратиха в резерв на някакво съвместно учение в рамките на Варшавския договор, нейде из пустите поля край морето на север. Тръгнаха рано сутринта, като при тревога, проиграваше се истинска бойна обстановка, и не им позволиха да уведомят близките си. А когато оставаха броени дни да се завърнат обратно, се случи непоправимото. Нарекоха го извънредно произшествие, нещастен случай, човешка грешка, за която виновните понесоха бързо и сурово наказание. Бяха разменили боеприпасите и вместо обичайния учебен взрив се получи истинска касапница. Доста момчета пострадаха, а някои като него –много сериозно. Нямаше погубени човешки животи, но взривът ги опустоши -отначало чисто физически, а впоследствие - със страшна сила и духовно.
Може да се каже, че той извади късмет. Беше на границата – ту за кратко я преминаваше, ту се връщаше отново назад. Направиха му множество операции. Лекарите не даваха големи шансове да оживее ,ала младият организъм се оказа достатъчно силен, и се пребори. Изкара няколко месеца в кома, после дълго се възстановява. Отначало не помнеше кой е и какво се е случило с него. Когато най-сетне отново се върна при живите, първо изговори името на своето момиче. След като осъзна колко много време е минало, заплака. И се затвори в себе си.
Няколко години ходи все по санаториуми, бяха осигурили най-добрите условия за пълно възстановяване, и в крайна сметка той се оправи напълно. Физически беше здрав, но душевно вече не бе същият човек.
Прибра се в родния си град и остана тук. Венета сега се оказа безкрайно далеч, нямаше вест от нея, а после от нейна приятелка, чийто адрес още пазеше, научи, че е заминала на специализация в чужбина. Тогава разбра, че го е отписала. Него дори целият свят за няколкото дълги месеца го бе отписал, преди той да надвие смъртта и да се върне отново! Реши, че няма смисъл да я търси повече. Самият бе много променен, а вероятно се бе променила и тя. Трябваше да тури кръст на старата любов. Стараеше се да забрави, беше много усърден в това си намерение, ала мисълта за нея продължи още дълго да го тревожи в безсънните нощи, той сякаш пропадаше и умираше за пореден път, и само силните лекарства все още му позволяваха да се държи на повърхността.
После започнаха хуманитарните мисии в чужбина. Неописуемите страдания на хората, с които се сблъскваше ежедневно, постепенно притъпи неговата лична болка и му помогна да разбере колко незначителна и донякъде егоистична изглеждаше тя върху фона на всичко онова, което преживяваха други.
Когато най-после се прибра отново в страната, бе разбрал доста от основните истини в живота. Бе успял да си изработи нужния инстинкт за самосъхранение. Позволяваше си да поддържа контакти с малко, но само стойностни хора, които допускаше до себе си само толкова, колкото му бе необходимо. Душата му обаче си оставаше затворена за външния свят. Започваше да усеща, че се задушава. Цялата натрупала се тежест през последните години го мачкаше, той се огъваше под нея, мъчеше се да я отхвърли от плещите си, но не успяваше. И тогава започна да пише.

Бяха изминали тридесет години…

Една есенна вечер в края на октомври бе поканен на благотворителна инициатива в елитно столично заведение. Организаторите от международна фондация за подпомагане на деца със специфични медицински нужди - негови приятели от мисиите из африканските джунгли, -бяха събрали тук доста известни медицински специалисти в областта на педиатрията, хора на науката, общественици и други подходящи хора. Особено много обаче държаха на неговото присъствие. Беше нашумял напоследък писател, който преди това бе отдал на каузата години от своя живот, и мястото му бе именно сред всичките тези гости. . По принцип не обичаше подобни събирания, обаче не успя да откаже, само накара да му обещаят че няма да го ангажират с никакви публични изяви. След тържествената част бе предвиден изключително богат коктейл, на който всички поканени можеха достойно да се изявят. След първоначалното блъскане и еуфория, постепенно нещата се уталожиха. Останаха малко на брой хора –такива, които наистина бяха заинтересовани от инициативата и създаването на свои бъдещи контакти, и такива като него, които нямаше с какво друго да запълнят вечерта, преди да се приберат в празните си домове.
След като поздрави приятелите си и размени няколко думи с тях, той ги остави да обърнат внимание и на останалите си гости и седна на бара с чаша уиски в ръка. Тогава я забеляза отново. Беше същата представителна жена на около петдесет, облечена семпло, но с вкус, с буйна кестенява коса, свободно падаща на раменете й. Тя се бе изправила с гръб към него, и разговаряше с двама мъже, очевидно чужденци. Беше я зърнал и по време на официалната част, носеше бадж, с изписано на латиница име и фамилия, беше разчел само втората част и титлата „професор“ –очевидно принадлежеше към специализирания научен елит от поканените на форума. Още тогава усети нещо познато в излъчването й, без изцяло да разбере какво е -изглеждаше му позната, сигурно я беше виждал по телевизията, щом е професор, но нямаше време да анализира, увлечен в разговори с други хора. Сега обаче се вгледа по-подробно в нея, усети внезапно странна тръпка, нещо дълбоко го жегна, и когато тя неволно се обърна, той накрая я позна. Сега вече свърза всичко в едно и в съзнанието му веднага изплува името, което преди не бе успял да прочете.
Това наистина ли щеше да се случи?...
Взе чашата си и се доближи до групичката.
- Професор Павлова! – повика я той, а после добави по-тихо: - Венета!...
Тя се обърна рязко и го изгледа, сякаш го виждаше за първи път. После извика:
- Боже мой! Радо!...Ти ли си? Наистина ли това си ти?
И преди той да отговори, тя бързо се извини на двамата си събеседници, моментално ги остави, обърна към него и спонтанно му подаде двете си ръце. Той внимателно остави чашата до себе и ги хвана. Дланите й бяха топли и меки, и той пак ги държеше, все едно не ги бе пускал никога. Бяха същите ръце –като някога.
Тя го поведе към една масичка с два фотьойла встрани от бара, и пътьом си взе чаша с бяло вино от таблата с напитки.Седнаха и известно време се гледаха един друг, търсеха промените, които бяха оставили годините върху тях и сякаш никой от двамата нямаше смелост пръв да проговори. Накрая тя не издържа и почна да го отрупва с въпроси. Питаше го как е, къде е бил през всичките тези години, с какво се занимава сега. Той се усмихна малко тъжно и взе да разказва. Как бе с двата крака в гроба, но успя да оцелее. Как родителите му си заминаха, и двамата почти по едно и също време, стопиха се от мъка и грижи по него. Как в един момент остана сам, нямаше си никого , и реши да тръгне по света. Как сякаш нарочно бе търсил много пъти срещата със смъртта, но тя винаги го бе отминавала –навярно не искаше повече нищо от него. Как бе разбрал, че неговият път не е този и се бе смирил. А после бе посегнал към белия лист…
- Прочетох всичките ти книги -рече замислено тя. – Има някаква особена тъга в тях. Макар че винаги накрая прозира лъч надежда.
-Може би така разбирам живота. Не може всичко да е черно. Все някъде грее и слънце.
Отново замълчаха.Той поръча още уиски, а тя си взе нова чаша с бяло вино.
-Говорихме все за мен - отново каза той. - Разкажи нещо и за теб . Виждам, че си напреднала много в живота.Станала си и професор…
Тя се засмя и той болезнено ясно си спомни усмивката й, извивките на сочните й устни, които някога беше целувал с такова настървение , и които сега изглеждаха изтънели, леко отпуснати, с тук- там останало неизтрито от чашата дискретно червило.
-И аз се промених много, Радо! -започна тя. - Наглед всичко ми е наред –завърших медицина, специализирах в чужди клиники, сега съм професор, чета лекции на младите, и продължавам да работя като луда. Иначе животът не ми се получи особено. Срещнах един човек, за който имах огромни очаквания.Но той не се оказа този, когото съм си представяла.И се разделихме, преди доста години. Имам голяма дъщеря – следва архитектура в Англия, и за моя радост не иска да върви по стъпките ми. Май имам и кандидат –зет… Иначе си живея сама – от клиниката в къщи, от къщи –в клиниката и университета. Понякога ме канят на разни сбирки –като тая, - да видя малко хора. Не мислех да идвам –отбих се просто по задължение. А се оказа, че срещнах теб!...
Тя замълча и се загледа в чашата си. После вдигна очи и погледът й се впи в неговия. Той сякаш потъна в дълбините на тия бездънни езера , заплува в безкрайните океани на спомените, търсеше с отдавна забравено упование да се хване като удавник за вече несъществуващ бряг, но всичко пред него се размиваше в една сенчеста влага, в която губеше всякакъв ориентир. Когато се върна в реалността, видя, че очите й са леко насълзени, тя продължаваше да го гледа и навярно също преживяваше мъчителен спомен.
- Защо не ми се обади? –попита тихо той. –През всичките тия месеци и години? Една думичка поне…
Тя сведе очи и замълча. После отново вдигна глава.
-Аз те чаках, Радо! Когато ми писа, че си на някакво учение, събрах още много търпение и продължих да те чакам. После спря да пишеш, а писмата, които изпращах, се връщаха обратно. Реших, че не искаш да бъдеш повече с мен. Беше ми мъчно, но се примирих.Тогава научих за нещастието –майка ти ми писа. А после всичко се превърна в един неописуем кошмар…Търсих те, исках да те видя, но ме предупредиха, че това е държавна тайна и не трябва да задавам въпроси. Вашите ме предупредиха да не храня големи надежди, защото мозъкът ти е изцяло увреден, и дори да излезеш някога от комата, което не било сигурно трябва да се възстановяваш с години, а може изобщо да не се оправиш!...Тогава се сринах напълно. Предадох се…Теб те нямаше и навярно никога повече нямаше да те видя…Не можех да издържам повече. Завърших и заминах на специализация – беше се отворила страхотна възможност, едно на милион.После се зарових в работата. И минаха годините. Когато разбрах, че си се върнал и видях първата ти книга, мислех да те потърся.Но реших, че не е редно да се бъркам отново в живота ти.Не знаех кой си, в какъв човек си се превърнал. А може би отдавна вече ме бе забравил. Не знам. Реших, че така е по-добре…Сгреших ли?
И тя се разплака. Плачеше съвсем спонтанно , без капчица преструвка, като невинно изплашено дете, което е споделило пред родител най-страшния си кошмар, мъката извираше с неподправена сила от дълбината на душата й, и на него страшно му дожаля за нея, хвана я за ръката и се опита да я успокои.
-Недей! От другите маси ни гледат! Какво ще си помислят за светилото в педиатрията? Професор Павлова реве пред някакъв тип като магаре!
Беше достатъчно, сега тя се разсмя, макар и през сълзи, и в нейната усмивка той сякаш видя отново своята Венета, щастливото и лъчезарно момиче с небесносиния пеньоар на лилави цветя.
-Да знаеш колко много ми липсваха шегите ти през всичките тези години, Радо! И това, че винаги имаш готов отговор за всичко!
Беше вярно. По околните маси нямаше вече никакви хора, и никой не ги гледаше. А всъщност това нямаше никакво значение –те двамата се бяха намерили след тридесет години и може би се опитваха да сложат някакво едва осъзнато ново начало.
-А ти защо не ми се обади? -попита го тя. –Аз през всичките тези години бях тук. Ти си ме познавал и си знаел за мен.
-Не можах да събера смелост –засмя се той. – След като излязох от мрака и тръгнах по мисии, не исках да мисля за теб. Ти си имаше свой живот –какво можех да искам аз от него. Чувствах се духовен инвалид. Исках да изпитам себе си. А когато се върнах, вече се бях променил. Започнах да пиша. Обаче забелязвах, че във всеки нов роман разказвах за една и съща жена. И това беше ти. Защото въпреки всичко, още те нося в сърцето си…
-Аз също-прошепна тя. – Какво необяснимо нещо е животът! Оставил е да изтекат цели тридесет години, за да ни срещне пак…
-Последният път бях при теб за три часа и половина –рече той. - Три часа и половина за цели тридесет години.
-Искаш ли да се видим пак ?- някак плахо попита тя. –Например да вечеряме заедно…На някое по-спокойно място. Не мога да си позволя да те изгубя пак. Няма да имам още тридесет години…
И двамата се засмяха. После заговориха един през друг за бъдещето – тя щеше да го запознае с дъщеря си, а той – с другарите си от мисиите. Може би в срещите си с нея щеше да намери вдъхновение и за следващия си роман, който все още се губеше някъде из дълбините на мислите му и не можеше да добие ясен образ.
Наближи полунощ и персоналът на заведението започна дискретно да подсказва на гостите си, че е време да си тръгват. Време беше и за тях. Той попита дали може да я изпрати до в къщи и тя прие с удоволствие. Повикаха такси и тръгнаха навън. На излизане той неволно погледна часовника си, и попита:
-Знаеш ли колко време сме били заедно тази вечер?..
Тя отговори, че не е обърнала внимание на това.
-Точно три часа и половина! –отвърна и той, а тя се разсмя –високо, звънко, от сърце, - и изведнъж му се прииска да я прегърне и нацелува, както някога, ала дистанцията на тридесетте години някак го възпря. Какво пък, трябваше да има и други възможности…
В таксито и двамата мълчаха. Бяха безкрайно изморени, но се чувстваха и някак преродени. А най-вече щастливи. Вече почти пристигнаха, когато тя отново го попита:
- Ще ми се обадиш, нали?
-Обещавам! – отвърна той, и казвайки в момента тези думи изведнъж почувства че вече ги е изричал, по същия начин, при същата ситуация, само че преди много, много години.
Таксито спря пред жилищната кооперация, и той слезе пръв, за да й отвори вратата.
- Благодаря ти! –тихичко рече тя. - За чудесната вечер. За тия незабравими три часа и половина, за които е трябвало да чакаме цели тридесет години…
После с бързи крачки се отправи към входа. Влезе, и автоматичната врата щракна зад гърба й. Тръгна през осветеното антре, после се обърна и му се усмихна.
Венета!...
Оказа се, че тя живее наблизо до дома му, и той щеше да се прибере пеш. Искаше да се разходи и подиша свеж въздух. Трябваше някак да подреди мислите в главата си.
Когато се прибра, адреналинът още блъскаше в слепоочията му. Нямаше никакъв смисъл да си ляга – едва ли щеше да заспи до сутринта. Сипа си два пръста уиски в една от марковите чаши от барчето, и седна зад бюрото. Включи компютъра и изчака тихото ненатрапващо се жужене. Фосфоресциращият екран го привлече като дяволско творение, от което не можеше повече да откъсне поглед.
Пръстите му трескаво изтракаха по клавиатурата.
„ТРИ ЧАСА И ПОЛОВИНА. Роман от Радослав Манолов“
Отпи внушителна глътка от питието си, после остави чашата и започна бързо да пише.
Мисълта му полетя тридесет години назад, за да го върне в един някогашен, отдавна отминал живот, в който момче и момиче, здраво хванати за ръце и изтръпнали от любов, седяха един до друг върху сгъваемия диван в скромно обзаведения хол на един обикновен панелен апартамент …