ДЕНЯТ, В КОЙТО СЕ ЗАПОЗНАХМЕ - Мира Папо

  В деня, в който се запознахме, гледайки се смело в очите, разглеждайки с любопитство лицата си, бледи и тъжни, като откъснати листа от вятъра и понесени нанякъде, всъщност разбрахме, че живеем един срещу друг, всеки в своя свят, но на два метра разстояние един от друг. Толкова беше разстоянието между двете къщи, разположени една срещу друга и вмъкнати, като мъниста от броеница в цяла поредица от къщи от двете страни на улицата в Стария град. Странно, толкова години живея в тази къща, а досега да не те срещна. Аз всъщност не излизам много. Повечето време стоя на терасата, с преметнато одеяло на краката ми и чета книга. Слънцето е нашарило цялата улица с причудливи сенки и петна и лъчите му се процеждат през старата лоза, извила стъбло и разперила клонки над терасата, като естествена тента, под която седя и наблюдавам живота на улицата или просто чета книга. Хубав си, като древногръцки бог си хубав с това овално, симетрично лице, изпъкнали скули, прав римски нос, тъмносини и леко придръпнати очи, а брадичката завършва в нежен овал и чувствени, плътни устни. Разглеждах те със зяпнала уста, учудена, че толкова години живея в тази къща, а сега за първи път те виждам и дръзко ти се усмихнах. Може би усмивката ми те впечатли най-много, защото ти остана на терасата още един миг, достатъчен да ме огледаш, поне докъдето стигаше погледа ти, но да забележиш  косите ми, хванати и прибрани в шнола, на красив, жълт сноп, метнат небрежно през едното ми рамо, отпред, там където гърдите ми се повдигаха от вълнение, а блузата ми беше отворена, достатъчно, за да се види нежната извивка на шията и трапчинката под гърлото. Прочетох възхищение в очите ти и притаих дъх, а ти се усмихна широко и вдигна палец нагоре, в знак на одобрение.  Прихнах да се смея и отговорих на знака ти, като аз също вдигнах палец нагоре. А после някой те извика от вътрешността на къщата, чуха се приглушени гласове, които след малко заглъхнаха и на улицата отново се настани тишината на летния следобед, когато дори котките долу на калдъръма задрямваха, присвили очи в тесни цепки и помахвайки лениво с опашка, а гълъбите се разхождаха нахално пред тях, в търсене на трохи и зрънца. Чак вечерта се показа отново на терасата, търсейки ме с гладни очи, но аз вече се бях прибрала в спалнята и те наблюдавах зад спуснатите щори. Дълго се въртя на терасата, изпуши няколко цигари със замислено изражение и накрая дори погледна надолу към улицата, като че ли можеше и там да се намирам, махайки ти, може би, весело с ръка. Но ме нямаше.

Отпуснах се с въздишка назад в леглото, но възглавницата ми  пречеше да заспя, мъчех се ръка да я повдигна или да я сваля по-надолу и все не успявах, чаршафите ме задушаваха, но като се отвиех ми ставаше студено и пак се завивах, цялата се бях изпотила и треперех, а сърцето ми биеше бързо, като камбана и не можех да спра да мисля за чувствената извивка на устните ти и за тъжните ти очи, с изражение на бездомник. Най-накрая заспах изтощена, отметнала глава назад и нацупила устни, като за целувка. Часовникът удари тържествено един часът и цялата къща притихна.

Внезапно отворих очи, стресната от позвъняване по телефона и мракът в стаята, като крадец се скри по ъглите и тавана, когато запалих нощната лампа. Протегнах ръка и взех смартфона в ръката си да погледна кой ме търси. Странно, непознат номер. Отпуснах се назад и за минута пак се унесах с мисълта за теб и синия здрач на очите ти. Имах усещането, че си близо до мен, че чувам дъха ти и ей сега ще ме прегърнеш и залюлееш в прегръдките си…Телефонът не спираше да звъни в ръката ми и накрая вдигнах отегчена от монотонния звук, който ми пречеше да си мисля за теб и пак да заспя:

-          Ало!

-          Извинете, търся Мария…

Какъв глас само, помислих си аз, плътен, чувствен глас и същевременно самоуверен и нахален. Ами да, наистина много нахално да ме търсят по това време на нощта:

-          Кой се обажда? – като се зачудих дали да се ядосам и да затворя телефона или да изслушам нахалника и после да се опитам да заспя отново.

-          Обичам те! – беше неочакваният отговор.

Вече знаех кой се обажда. Древногръцкият бог с тъмносините, придръпнати очи и чувствени устни, който ме разглеждаше нахално сутринта от терасата и дори вдигна палец нагоре в знак на възхищение, а после цяла вечер се въртя на терасата с надеждата, че пак ще се покажа, за да подновим запознанството си. Засмях се и дръзко му отговорих:

-          Кога успя да се влюбиш в мен? „Обичам те“ са думи, които се казват на края на живота от любим човек, за да не се изплашим, когато навлезем в земята на сенките и от там нататък продължим сами в тази непозната земя.

Все още бях напълно самоуверена в себе си, че нищо, ама абсолютно нищо не знае за мен и дори тихичко се засмях, за да не ме чуе и да смутя дързостта му, като не си давах сметка, че нещо ми убягваше в този странен разговор. Господи, колко силно бях запленена от него, имах усещането, че е в стаята, изправен пред мен и наднича дълбоко в очите ми. Придръпнах завивката нагоре да покрия краката си, защото неочаквано се почувствах много засрамена, а той продължи:

-  Мария, ще се омъжиш ли за мен? Стани моя жена!

И изведнъж прозрението дойде, като светкавица и аз се разплаках с глас. Той знаеше името ми! Той знаеше името ми! Той знаеше името ми…значи знаеше всичко за мен. Как беше разбрал и кой му беше казал?  Имаше ли значение това? Някой от квартала му услужливо му беше казал. Мария сакатата, която всички познаваха и която по цял ден седеше на терасата и четеше книги или разговаряше с гълъбите, които доверчиво кацаха на перваза, а тя ги хранеше и милваше едновременно. Понечи да затвори телефона, безкрайно ужасена и отчаяна, но гласът му гневно избумтя по кабела:

-  Да не си посмяла да затвориш телефона! Чуваш ли! Ужасно ще ти се разсърдя, ако сега затвориш, преди да си ми отговорила. Ще се омъжиш ли за мен? Ще станеш ли моя жена?

-   Да! – прошепна Мария и не повярва на ушите си, че го беше изрекла.