Любовта на края на кабела - Екатерина Попова

Някога, преди много години, още по времето, когато гледах анимираните версии на „Вещицата Сабрина“, мечтаех за дните, в които ще се влюбя. Представях си пеперудите в стомаха (макар че се питах как са се озовали там, нали летят, как пък точно в стомаха?), виждах красивите момичета в бели рокли да вървят до олтара в любимите ми сериали и въздъхвах.
„Оф, кога ще се омъжа?“- непрекъснато си задавах този въпрос. Някак си присъствието на тази магия, любов, ме спасяваше от това да бъда натоварена със задължения от типа „напиши си домашното“/ „разходи кучето“. Какво да ви кажа, като си на десет, не знаеш какво е животът, но той пък изглежда достатъчно сложен, за да не узнаем никога какво всъщност е.
И така моето 10- годишно аз си представяше бялата дантелена рокля, хубавия грим, подчертаващ бадемовите ми очи, и се пренасяше в някоя далечна църква, вървейки в такт със „Сватбения марш“. Всички деца са идеалисти, нали?

Вече имам малко по- различна представа за това какво е любовта. Времето минава, животът си тече, срещаме хора и понякога просто... се случва. В онлайн пространството или не, но се случва. Така или иначе моето поколение отрасна с новите технологии. Известието в месинджър е равно на трепета от полученото в пощенската кутия писмо. Или поне ние така си мислим. Никога не сме получавали писма. Никога не сме се вълнували, знаейки, че ще видим любимия чак след три дни, на същото място до църквата, под листата на плачещата върба.

Въпреки това, копнежът да чуем изпиукването на телефона не стихва. Защото поколенията са различни, но любовта е константа. В ерата на интернет ние сме чували (и някои- използвали) приложения като Tinder, Badoo, Omegle и т.н. Онлайн привличането понякога се измерва с това дали ще приплъзна пръста си наляво или надясно. Относителна мерна единица, бих казала.
И така, започваме да си пишем. От стандартните въпроси „Как си“/ „С какво се занимаваш“ преминаваме плавно към „Имаш ли Instagram, че тук не влизам често“. И ето- заформя се онлайн кръг от хора, които ни обръщат внимание, респективно и ние на тях.

Някак си в цялото това море от емоции (защото те си остават, не изчезват само защото човекът не е срещу нас) решаваме да се видим наживо. Ей така, да видим дали пък връзката по кабел не би могла да прерасне във връзка по душа. Понякога илюзиите за човека в чата биват разбити на парчета, след като го видим „наистина“. Оказва се, че не си пасваме. Да, понякога е толкова просто. И не, няма да се намерим като липсващи парчета пъзел след втора, трета, пета, десета среща.
Ако не можем да сме с човека, когото обичаме, по- добре е да сме сами. Та не се ли превръщаме в онлайн столкъри, за да открием онзи, с когото искаме да заспиваме нощем? (естествено, никога не бихме признали мотивите си).

Онлайн пространството ни дава възможност да наблюдаваме иззад ъгъла обекта на чувствата ни без, разбира се, той/тя да знае за това. Гледаме сторита, брой харесани снимки, брой последователи... Списъкът е безкраен. И преди двеста години сме постъпвали така- по- трудно се е откривала нашата изгора, но сме правели всичко по силите си, за да разберем все пак какви са ни шансовете. Еволюцията не може да промени всичките ни навици.

Ами ако плъзна пръст надясно, тоест взема решение да дам шанс на даден човек, когото съм харесала само въз основа на няколко снимки? Тогава какво? Може ли да има хепи енд?
Отговорът е и да, и не. Няма как да е иначе. Хора много, все различни, любовта пък е като руска ролетка. Както казваше един наш футболист: „Sometimes win, sometimes люн“.