Телефонно интервю - Калина Румена

     Сълзина беше младо и красиво момиче, което работеше в редакцията на местния вестник. Светеше сред останалите, а косите й грееха като златист мед на слънце. Очите й имаха цвят на дива мента, но понякога сякаш ги засенчваше тъмен облак и те се променяха като озаис, заграден от пясъците на пустиня. Тогава това остро зелено режеше пространството на парчета, отделяше моментите, а те ставаха на малки късчета. Колегите й я отбягваха, защото беше твърде различна и определено загадъчна. Подведени от младостта й, те демонстрираха самочувствие, но после се отдръпваха, защото не издържаха на този изтощителен и хипнотизиращ поглед. Тя ги привличаше, а после ги отблъскваше, защото се бяха уболи на бодлите на диво цвете.

   Сълзина трябваше да направи доста интервюта на тема „Вярвяте ли в любовта?“ и едновременно с това водеше всекидневна рубрика за мода и дизайн. Беше някак си иронично точно тя, младото неопитно създание с остър характер, да направи тази тема за три седмици! Времето течеше бързо, нямаше време, единственото й спасение беше да се обади на произволни участници и да сглоби своята статия, вид проучване в рубриката „Любовта и хората в нашето съвремие“. Работата й се удвояваше, защото трябваше да работи по две коренно различни теми.

  Трескаво разроши косите си, после с нервен жест ги приглади, седна на бюрото си и започна да подрежда нервно всичко по него. Внезапна мисъл я осени. Та тя имаше телефон! Да, това беше нейното спасение! Трябваше да проведе разговори и после да ги анализира. С трепет посегна към чантата си. На дъното се беше скрил нейният добър приятел – телефонът.

-       Хей, момиче, какво си се замислила? – подхвана неачаквано разговор счетоводителят, който я наблюдаваше изпитателно, но от безопасно разстояние.

-       Господин Симеонов, имам допълнителна задача. Старая се да се концентрирам, за да започна работа.

-       Е, лека и успешна концентрация, Сълзина! – подсмихна се той и леко се засмя.

Тя отново се съсредоточи, взе телефона и без да мисли набра някакъв номер, който първи й попадна пред погледа.

-       Добър ден! Аз съм Сълзина, журналистка от вестник „Час“! Правя проучване. Бихте ли ми съдействали с ваше мнение?

-       Добър ден! Не ви познавам, Сълзина! Но името ви ме кара да се натъжавам, а проучвания си правете с някой друг! Ей, че нахални хора има! – и абонатът затвори.

Тя разбара, че на този човек не му беше до разговори и проучвания. Но набра смелост и звънна на друг номер.

-       Ало, добър ден! Аз съм Сълзина от вестник „Час“ и събирам мнения за едно проучване на тема ...

-       Ало, здравейте, аз съм Весела и не ви познавам! Как така ще ви дам мое мнение! И откъде имате моя телефон? Такива консултанти като вас под път и над път! А и проучване ще ми правят! Я да си рекламирате лекарствата там по аптеките! – гласът ставаше все по-сърдит и по-сърдит, докато нещо по линията изпука и разговорът прекъсна. Жената даже не беше разбрала кой точно се обажда и за какво.

      Момичето май нямаше късмет днес. Как не попадна на един свестен и дружелюбен човечец, с който да проведе разговор? Настана отново тишина, а счетоводителят от другия край на залата леко й намигаше. Тези негови опити за контакт я дразнеха. И тя реши да приложи своето безотказно оръжие, очите! Впери своя студен и тъмно-зелен поглед в него, задържа го достатъчно дълго, докато господинът не издържа и се скри зад бюрото си. Студени тръпки и зелени вълни го обляха! Чувстваше се замаян и губеше ориентация.

-       Ей! Това момиче не ме погледна ведро, а направо ме срина със земята. Като заби тези големи очи в мен, сякаш ме прободе меч! Ох, и аз вече съм на възраст, какво се занасям по красиви девойчета!

Сълзина беше на ръба на нервен срив, когато телефонът й звънна неочаквано.

-       Ало, търся Драгомир, моля.

-       Имате грешка, господине!

-       Номерът, който ми дадоха е същият.

-       Значи имате грешка! Тук такъв няма!

-       А вие коя сте, моля?

-       Аз съм Сълзина, журналистка. И правя едно интервю – автоматично отговори тя.

-       Бих се включил с удоволствие. Грешката ми може да е щастлива, нали?

-       Е, да започваме тогава. Моля, представете се и отговорете на въпроса ми – „Вярвате ли в любовта?“ – тя се приготви да пише на лаптопа. Пръстите й трепереха, очакващи да напишат нещо съдържателно по темата.

-       Приятно ми е, аз съм Джо – гласът беше мек като кадифе и галеше слуха й като приглушено мъркане на котарак.

-       И на мен ми е приятно, но добре ще е да дадете мнение по темата ми. Какво мислите за любовта и вярвате ли в нея?

Настъпи малчание, паузата продължи дълго. Но после мъжкият тембър топеше ледовете помежду им с приятния си ромон.

-       Госпожице, тази тема е дълга. Няма да се побере в моите изречения.

-       Вие просто говорете, аз ще записвам. Няма нищо сложно!

-       Ех, тази любов! Вечната тема. Любовта не е чувство, а състояние. Тя е това състояние на божествиност! Тя обхваща всичко! Този, който я отдава, не иска нищо в замяна. Представете си една светлина, която насочвате към някого или към нещо и всичко блести в тази магия.

-       Но, господин Джо, за каква любов говорите?

-       За тази, истинската любов, от която израства красивото цвете Обич.

-       Джо, говорите толкова красиво! Досега съм чувала колко силно чувство е любовта, как хората летят на нейните криле, как се радват!

-       Сълзина, мисля, че ще ме разбереш. Любовта е висше състояние, в което човек се разтваря. Как може един мъж да обича една жена, само и само за да иска тялото й? Душата търси душа, защото плътта е променливата обвивка на същността ни. Душата е красива пеперуда, която лети в ефира и захвърля обвивката си. Това пеперудено създание търси лъчите на слънцето, но не за да ги изгори, а за да гори в искрите на топлата и всеобхобватна обич! Плодът й се казва любов. Ето, например, всеотдайната майчинска обич, непроменлива и вечна!

      Изминаха седмици, в които Джо говореше по темата, а Сълзина записваше трескаво дума по дума. Тя сякаш не говореше с човек, а с едно висше съзнание. Мъдростите му я омайваха все повече и повече. Тя се беше привързала към гласа му, към мекия омагьосващ тембър.Един ден тя поиска лично да се срещне с Джо.

-       Здравейте, Джо, аз съм, Сълзина!

-       Познах гласа ви, госпожице, а той звучи с кристалната чистота на една сълза!

-       Благодаря за комплимента – развълнувано допълни тя.

Настъпи неловко мълчание.

-       Сълзина, каня ви на гости. Живея в имение в края на града. Елате утре, ще се радвам да ви видя, а и ще допълним интервюто ви на живо – той беше прочел мислите й.

-       Не очаквах да ме поканите, но ще дойда. Може би без телефона вие ще бъдете по-откровен.

-       Ще ви очаквам утре по обяд, удобно ли е?

-       Да, ще дойда. – потрепери сдържано гласът й – Приятен ден, Джо!

-       До скоро, госпожице!

Не след дълго, нейна колежка развълнувано се развика.

-       Боже, Сълзина, в имението ли отиваш? Там е този господин от знатен род, дошъл от Румъния, за да се лекува у нас, заради чистия въздух на местността. Та той е от княжеска фамилия, известен адвокат, но прикован на инвалидна количка.

       Сълзина се стресна от тази информация, дошла като ясен гръм. Нима този красив, мъжки глас е на един болен княз? Тялото й се залюля, зави й се свят. Беше създала в съзнанието си друг образ, на красив и обаятелен мъж. Тя стоически запази самообладание, изми лицето си със студена вода, приглади бухналата си коса. Приличаше на поразена от гръм жълта теменужка. Зелените й очи бяха вече тъмно-зелени, две потъмнели бездни. Беше се влюбила в този човек, обожаваше гласа му, знанията му, обноските му и начина на мислене. Всичко, което научи и записа от него за любовта, беше един светъл бисер в душата й. Сърцето я болеше.

      С тъжни крачки се запъти за срещата. Не й се вярваше, че човекът, с когото ще се срещне, е болен. Това не променяше кристалната и чиста светлина, която носеше. Тя се беше влюбила в този чавек с омагьосващ глас. Това, че беше в това състояние, за нея нямаше значение. Тя го беше приела в сърцето си.

     Скоро се озова пред имението, а то блестеше празнично. Красивата сграда приличаше на малък дворец. Слънцето озаряваше прозорците. Голямата порта сама се отвори пред нея, почувства се като в приказка. Тя, Сълзина, беше като Пепеляшка, а той – странният княз Джо. Момичето смело пристъпи и влезе. Вече вървеше по пътя, а от двете й страни имаше лехи с цъфнали рози. Колкото повече се приближаваше, толкова повече ароматът на рози се усилваше, докато видя веранда с голяма маса, а там бяха седнали двама мъже. Къде ли е Джо? – питаше се трескаво тя. Дишането й се учести, а пулсът й препускаше бясно.

-       Госпожице! Лошо ли ви е? – чу тя познатия мек глас, а очите й търсеха човек на инвалидна количка.

-       Добър ден, аз съм журналистката Сълзина. А вие?

-       Аз съм Джо!

-       Но, но, вие... – тя видя млад мъж с аристократични черти, с тъмно-руса коса и блеснали очи.

-       Сълзина, твоят глас ме заплени, аз съм възхитен от теб! Ти си моето чудо, защото след месец разговори с теб, вече съм здрав. Стана нещо невероятно, вече мога да ходя! Аз усещах твоята светлина, а тя ме озари като незнайна звезда, дошла от далечна галактика, за да ме излекува с чистите си сълзи. Телефонът ни събра, нашето телефонно интервю беше моето лечебно хапче! Гласът ти запали в мен искрата любов. Може да запишеш нашата история, а тя се нарича с името Любов. Обичам те!

Той се наведе и целуна ръката й. Сълзина засия с цетовете на малка звездна светулка.

-       Да, мила госпожице, любовта лекува, а разстоянието няма значение. Щом чистотата срещне чистота, ти, светулчице, засияваш в небесата като знак на Божия милост, дошла тук и сега на тази земя.

-       Джо! Нашата история се нарича Любов и ти си моята любов в нея!

Сълзина се усмихна, бяла светлина засия наоколо, за да обгърне с мъгла цялата тази невероятна история.

     Дали тя написа всичко това, което преживя в този месец? – ще попитате.

Нека това остане загадка...