АВТОГРАФ - Стефка Андреева

От две седмици една и съща мисъл се въртеше в главата на Биляна. Обмисляше внимателно всички възможни ситуации. Въображението ѝ рисуваше от хубави по-хубави картини. Всички хрумвания ѝ се струваха реални. Така живееше до вземане на решението: В петък щеше да потегли с бързия влак за Бургас. Васил ѝ беше казал: „Обаждай се когато идваш. Да се видим, да поговорим.” А сега имаше и повод – беше излязла от печат новата му книга с новели.

Биляна сложи книгата в пътната чанта. Събра и малко багаж – тоалетни принадлежности, един пуловер, нощница. Направи си прическа, сложи новото палто и потегли. Предстоеше ѝ пътуване цяла нощ, за да пристигне в събота сутринта. А в неделя щеше да тръгне обратно за София. Всичко беше предвидила.

Влакът стоеше стихнал на перона, проточил се, краят му не се вижда. Вагон до вагон мълчаливо чакаха своите пътници, всеки тръгнал за някъде, носещ на плещите си своя история, своя съдба. В суматохата, която настана при качването, Биляна се почувства за миг изгубена и самотна, но когато влезе във вагона самоувереността ѝ се върна. Упъти се към купето. Пътниците се суетяха, настаняваха се, подреждаха багаж.

Най-после влакът потегли. Купето се беше напълнило. Някои от пътниците разтвориха вестници и забиха поглед в написаното. Колелата ритмично потракваха по релсите. Обземаше я особено настроение винаги, когато пътуваше. Изпълваше я ентусиазъм от тръгването, от движението, сякаш влакът я отнасяше в друг живот, в друг свят – по-интересен, по-вълнуващ. Пътуването ѝ доставяше удоволствие. Неизвестността не я плашеше.
Опитваше се да си представи изненадата на Васил от неочакваното ѝ появяване. Представяше си как веждите му по характерния за него начин политат нагоре, очите му стават още по-сини, а думите трудно намират път към устните му. После колебливите въпроси докато му обяснява и накрая усмивката – приветлива, топла, лъчезарна. Така, както се усмихваше на някоя неочаквана мисъл или хрумване, докато пишеше на машина своите разкази – малко загадъчно, повече на себе си, отколкото на нея.
Дали да му каже, че баща ѝ вече е на лечение в Суходол, че е решил да зареже пиенето, или да чака пръв да попита? Няма да му описва как полицията се намеси при последното му буйство. След една такава пиянска свада с баща ѝ Васил си събра багажа и замина за Бургас. Отначало Биляна си мислеше, че ще се върне, ще заживеят някъде на квартира заедно, дори, че ще я повика при себе си в Бургас. Докато не получи призовка за развод.
Навън започна да притъмнява. Влакът навлезе в първия тунел. Чуваше се само тракането на колелата. Тъмнина обгърна вагоните. Светнаха лампите и хората се размърдаха. Като по сигнал тишината в купето изчезна. Някои станаха да се разтъпчат. Влакът изскочи от тунела и скоро се втурна в друг. Приличаше на някаква игра, но на Биляна ѝ се стори страшничко.
Колко много обичаше да пътува! Особено с влак. Чувстваше опиянение от движението. Отдалечаването от познатото, дотегналото ежедневие, правеше неизвестността примамлива. Стана да изпуши една цигара в коридора. Двама млади – момче и момиче, стояха до прозореца прегърнати, нехаейки за околните. Биляна отвори съседния прозорец. Струя хладен вятър издуха косата ѝ. Навън пейзажът беше унил. Оголени дървета на рядка горичка стърчаха по склона на планината. Беше средата на ноември.
Когато се прибра в купето вече бяха започнали разговорите.
— Има ли още тунели? – питаше деветгодишно момиченце майка си. – Този ли беше най-дългият?
— Най-дългият още не е минал. Казва се Козница – отговори майката.
— Татко ще ни чака ли на гарата? Кога ще пристигнем? – не преставаше детето.
После замълча и майката заговори със съседката.
Колко бързо мина лятото! Петнайсетте дни в Бургас отлетяха като сън. И всеки ден се срещаше с Васил. Разговаряха приятелски, отново станаха близки. След работата в редакцията Васил я чакаше в любимото кафене, откъдето тръгваха да се разхождат и да разговарят. Колко много говореха! „Само тук мога да пиша, да създавам не само разкази, а и романи. Само тук и никъде другаде. София ме подтиска с шумотевицата и суетата” – казваше той. Беше искрен и вдъхновен, както когато бяха студенти. Беше току-що минал разводът. Тогава разбра и истинската причина да се разделят. Тя се беше отразила в новелата му „Безизходица”. Беше изживял депресия далеч от любимия Бургас, сред непрекъснатите пиянски скандали на баща и. Морето оставаше в мислите му. То беше врата на неговите въображаеми пътешествия. Колко много носталгия имаше в разказите му по морето, какви вълнуващи преживявания му носеше то, чрез него се докосваше до нови светове – далечни, примамливи. Колко често беше осъмвал с чаша кафе и пълен пепелник с угарки над пишещата машина. Но не можа да свикне със софийския живот.
Влакът влезе в нов, по-дълъг тунел. Въздухът засвистя край прозорците. Сякаш бяха попаднали в някаква черна дупка и когато изскочи Биляна облекчено въздъхна. „Свърши” – пошепна на момиченцето. После попита:
— Страх ли те беше?
— Малко – отвърна то.
А за себе си ще му каже, че е започнала работа като учителка. Децата, макар да я уморяваха с неизтощимите си лудории, ѝ връщаха частица от неизживяното детство. Трудно ѝ беше да се справя с палавниците, но пък ѝ носеха толкова вълнение и радост.
В купето пътниците бяха вече задрямали. Биляна се намести по-удобно. Разминаха се с някакъв влак. Светещи купета прелетяха край прозореца. Скоро задряма.
Когато се разсъни вече се развиделяваше. В далечината се синееше морето. Спокойна, тиха, безкрайна водна повърхност. В синия цвят имаше такава безбрежност и далечина, необятност и простор, които мамеха. На хоризонта небе и вода се сливаха. Отвори прозореца, ноздрите ѝ се разшириха сякаш да вдиша соления въздух.
Влакът спря на гарата. Биляна слезе с малко вдървена походка и пътна чанта в ръка. Най-напред отиде да изпие едно кафе, за да се освежи, а след това закуси и когато улиците се оживиха, тръгна към блока на Васил.
Изкачваше се по стълбите пеша до четвъртия етаж, защото асансьорът не работеше и пулсът ѝ заби учестено. Никога не работеше този асансьор. Пред вратата се спря да си поеме дъх и да се успокои. Минутите течаха. Не искаше да изглежда смешна, запъхтяна. Натисна звънеца. От вътре се чуха стъпки и вратата се отвори.
— Кого търсите? – изгледа я от глава до пети млада жена, все още сънена.
— Васил – промълви Биляна, мъчейки се да скрие изненадата си. И тогава ѝ хрумна, защото жената беше впила поглед в нея. – Може ли да ми даде автограф? – Затърашува из чантата и извади книгата с новели.
Жената плъзна поглед по корицата и се провикна:
— Васко, една почитателка е дошла.
На вратата се показа той и смутено поздрави. Биляна стискаше книгата в ръка и криво-ляво му отвърна.
— Да те запозная – промълви Васил – жена ми.
После ѝ даде автограф. Спомена нещо да я изпрати, но тя категорично отказа. Помъчи се да се усмихне, но не се получи нищо и заслиза по стълбите. Зад нея вратата се затвори. Биляна още държеше книгата с новели в ръка и щом излезе от входа пое пеш по улицата. Неусетно беше тръгнала към гарата.