ЖЕЛАНИЕ ЗА ЛЮБОВ - Галя Вълева

    Седеше сама на масата в кухнята. Прехвърляше каналите по телевизията, но нищо не задържаше вниманието ѝ. Напоследък често прекарваше вечерите си сама. Двете ѝ дъщери, пораснали вече, поне според техните разбирания, рядко намираха време да вечерят с нея. Преди не беше така. Вечерите бяха споделени, огласени от смеха им, от закачките им, но откакто влязоха в гимназията нещата се промениха. Разбираше ги. Нали и тя някога беше на техните години. Е, не си позволяваше да откаже вечеря с родителите си, но тогава времената бяха други. Телефонът ѝ звънна и тя се усмихна. Очакваше Ваня да ѝ се обади. Говореха всяка вечер, дори ги прекъсваха, щом направеха час. Често се случваше. Виждаха се рядко, заради натоварения график през деня, но пък наваксваха по телефона.

-          Ванюшка, здравей!

Габриела стана, за да си налее чаша вино и подпря слушалката с рамото си.

-          Здравей, Габи! Познай!- гласът на приятелката ѝ звучеше възторжено.

-          Предложил ти е среща?- опита се да отгатне.

-          Да. Утре вечер! Моля те, помогни ми! Какво да облека?- вълнението ѝ сякаш се

 изливаше от телефонната слушалка и зарази Габи.

-          Разбира се, ще го измислим, но сега ми разкажи всички подробности.

И Ваня не дочака нова покана, а ентусиазирано поде разказа си. Пишеха си от около месец, но предишната вечер останали до късно и споделяли неща от живота си. Бил разведен, или поне щял скоро да бъде. Харесвало ѝ как се изразявал и много се вълнувала.

-          Казвам ти, направи си профил в този сайт! Все ще срещнеш някого… Поне няма да

скучаеш и ще си пишеш с различни хора.- агитираше я Ваня от дълго време насам. Не пропусна и сега.

-          Да ти кажа честно, тези сайтове ми приличат на секс телефоните от преди години…-

упорстваше всеки път Габриела, но напоследък не така убедително.

Коментираха още малко тоалета на Ваня за предстоящата среща на другия ден и затвориха, с уговорката да се чуят след това, за да разкаже как е минало. Усети, че приятелката ѝ претупа разговора им, но не ѝ се сърдеше. Разбираше я. Знаеше, че няма търпение да продължи чата си с непознатия ухажор. Почуди се какво ли е усещането. Запита се дали иска да се впусне в нещо подобно и отговорът я изненада. Да, искаше. Отвори лаптопа си и бързо намери сайта за запознанства. Разбра, че трябва да си направи профил и се притесни. Ами ако някой познат или колега я видеше? Какво щеше да си помисли за нея?

-          Мамо, да знаеш къде ми е черното поло?- Марина беше влязла в кухнята без да я усети.

-          Охо-о!- възкликна момичето, като надничаше над рамото ѝ- Някой се рови в сайтове за

запознанства!

Габриела затвори лаптопа и нервно отговори:

-          Не, просто исках да видя за какво става въпрос…

Но дъщеря ѝ не я слушаше.

-          Дани, ела!- провикна се тя- Мама има нужда от помощ.

-          Не, не…- възпротиви се Габи, видимо притеснена.

Марина седна на стола до нея и като преодоля съпротивата ѝ отвори отново лаптопа.

-          Какво става?- появи се на вратата другата близначка. Приликата на двете момичета

беше толкова голяма, че трудно ги различаваха и като малки, в началното училище, те често се възползваха от този факт.

-          Ела да направим профил на мама- Марина даже не се обърна. Гледаше съсредоточено в

екрана и пишеше.

-          Ама, момичета…- опита се да протестира Габриела, но видя, че те не я чуваха.

 Момичетата явно се забавляваха, а тя ги наблюдаваше и се усмихваше. Хубаво ѝ беше. Не се интересуваше какво ще напишат в профила ѝ. Не приемаше насериозно това, но се чувстваше чудесно в компанията им. Години наред те бяха „страхотното трио“ и се забавляваха много заедно… Докато не пораснаха- поне според тях.

-          Е, харесва ли ти?- Марина завъртя лаптопа към нея.

Да, харесваше ѝ. Името, което ѝ бяха дали- „ Танцуваща с вълните“- я развесели. С любопитство разгледа снимките. Бяха ги подбрали от лятната им почивка на морето. Габриела беше красива жена. Дългата кестенява коса, зелените очи и стройната ѝ фигура привличаха много мъжки погледи, но тя не знаеше как да се възползва от това. Не владееше изкуството на прелъстяването и флирта. На снимките, обаче изглеждаше щастлива и уверена. Замисли се, че никога досега не се бе чувствала уверена. Беше плаха и несигурна и това може би бе причината съпругът ѝ да я изостави. Момичетата бяха малки, едва девет годишни и това беше съкрушителен удар за нея. Месеци наред сълзите ѝ мокреха възглавницата нощем. Загуби това, за което най-силно мечтаеше от малка- семейство. Той се ожени година след развода им и това уби последната ѝ надежда, че могат отново да се съберат.

-          Хайде, започвай!- гласът на Дани я върна в реалността.

-          Какво?- беше объркана.

-          О, мамо-о!- момичетата се възмутиха- Ами виж, имаш вече съобщения… Отвори ги!

-          Къде?- неразбиращо гледаше екрана.

Марина отвори първото съобщение и ѝ показа как да отговори и как да премине на следващото.

-          Ако искаш, можеш и ти да разглеждаш профили на мъже, но имай предвид, че този,

който си разгледала ще види това- обясни дъщеря ѝ, а после стана от стола и я целуна по бузата- Дерзай!

Близначките излязоха от кухнята, а тя заби поглед в монитора. Имаше три нови съобщения. Отвори първото, но в мига, в който го прочете го изтри с трепереща ръка. Беше вулгарно и грозно. Каза си, че и ако следващите са написани в този дух, ще се откаже да участва в това.

 Второто съобщение я разсмя. Написано нескопосано на латиница и докато го разчете ѝ отне известно време. Господинът, не видя името му, изказваше възхищението си от нейната красота и завършваше със стих от лексиконите, модерни по нейно време: „ Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен!“ Изтри го и реши, че ще рискува с още едно, и вероятно ще се откаже. Струваше ѝ се глупаво и нелепо, на трябваше да признае, че поне не скучаеше. Междувременно съобщенията бяха увеличили бройката си значително и в кутията имаше седемнадесет нови. Предприе нова стратегия. Започна да разглежда първо профилите на подателите. Само един предизвика интереса ѝ. От снимките я гледаше мъж с топли кафяви очи и лъчезарна усмивка.  Името му ѝ направи силно впечатление – „ Скитник в нета“. Помисли си, че е интересно и натисна мигащото в зелено правоъгълниче. 

„ Здравейте! Учила ме е баба, че с дама винаги трябва да се отнасям с уважение и аз се стремя да спазвам това. Бих искал да се запознаем, „ Танцуваща с вълните“! Ще бъда изключително поласкан, ако ме удостоите с тази чест!“

Габриела се усмихна. Хареса ѝ написаното и с треперещи пръсти започна да пише отговора си.

„ Здравейте! Баба Ви е умна жена. Да, ще ми е приятно да се запознаем!“

Дълго си писаха тази нощ. Времето сякаш летеше и въпреки, че знаеше, че трябва да е вече в леглото, не можеше да се отлепи от лаптопа. Компанията на Скитника ѝ беше повече от приятна и с мъка му написа „ лека нощ“, когато видя, че минава три. Оставаха два часа и половина и алармата на телефона ѝ щеше да се включи. Не изпита съжаление, че е пропуснала голяма част от времето за сън. Струваше си.

   Като ръководител цех, тя имаше неотложни задачи всеки ден. Разбираше  от работата си и я вършеше с удоволствие. С труд и с постоянство се пребори за този пост, затова и след като го получи не спираше да се доказва. Не пред другите, а най-вече пред себе си. От малка знаеше, че ще стане машинен инженер. Обичаше математиката и това, заедно с факта, че израсна около баща си, който правеше вълшебства на струга, я вдъхнови да запише точно тази специалност. Завърши с отличие и въпреки, че влезе в една територия, запазена предимно за мъже, успя да се докаже като кадърен специалист. Усилията ѝ бяха оценени от големите шефове и когато господин Стаматов, предишният началник на ремонтно- механичния цех, се пенсионира, длъжността беше предложена на нея.

   Два часа сън не ѝ бяха достатъчни и се чувстваше уморена през целия ден. Нямаше търпение да се прибере и да си легне.

-          Само за два часа- мислеше си- Докато си дойдат момичетата от училище.

Влезе в къщи, отвори хладилника и си направи голям сандвич с шунка, кашкавал и майонеза. Не се притесняваше за погълнатите калории. За своите четиридесет години, можеше да се похвали със стройна фигура. Докато се хранеше отвори капака на лаптопа. Молеше се наум да има съобщение от Скитника, но си даваше сметка, че чата им от предната вечер не е сериозен и може да не продължи. Изненада се. Имаше седем съобщения от него. С нетърпение отвори първото:  

08:00 Здравей! Тук ли си?

Не беше споменала предишната вечер какво работи и какво е работното ѝ време. От опит знаеше, че мъжете не реагираха добре, когато чуеха, че е инженер. Като че се чувстваха заплашени.

08:30 Здравей! Пак съм аз. Минавам само и ти намигам.

-          Това е мило- помисли си и се усмихна.

08:45 Дзаг! Помислих, че може да си наминала, но явно още танцуваш с вълните! Малко ревнувам…

10:30 Чакам и чакам, и денят ми се смрачи… Откачено е знам…

-          Не, вълнуващо е!- каза си тя.

12:30 Аз посвирих малко… Представях си как танцуваш за мен…

Това я накара да се изчерви. Трескаво отвори следващото съобщение.

14:20 Минах през заведението, в което работя. Обикновено обядвам там. Изглежда довечера ще съм на работа- изникнало събитие… Казах ли ти, че съм музикант?

Не, не ѝ беше казал. Запита се на какъв ли инструмент свири и си пожела да е китара. Обичаше

звука на китарата. 

16:45 Подремнах. Надявах се, че ще се засечем, щом се събудя, но… Ще тръгвам след малко за работа. Винаги отивам по- рано. Навик. Дано утре да се улучим.

Погледна часовника и разбра, че го е изпуснала. Минаваше пет и половина. Изпита леко съжаление, но реши да отговори на съобщенията му. От години не беше получавала мъжко внимание и едно приятно усещане започна да се прокрадва в нея. Зеленото правоъгълниче премигна и видя, че има ново съобщение. Игнорира го. 135 непрочетени писма имаше в пощата, но нямаше желание да пише с никой друг, освен със Скитника. Беше ѝ достатъчен.

„ Здравей!“- написа тя и се спря. Нищо не ѝ идваше наум. Реши да бъде кратка и сдържана- „ Прочетох съобщенията ти. Сега се прибирам от работа. Съжалявам, че се разминахме, но се надявам в най-скоро време да се засечем отново.“

Стори ѝ се доста суховато, но реши да го остави така. Помисли си, че едва ли пише само на нея и не искаше да се излага като покаже, че е развълнувана от вниманието му. Затвори лаптопа и се отправи към спалнята. Събу черния панталон, съблече бледолилавата риза с дантелена якичка и наметна халата си. Горещият душ ѝ подейства освежаващо, но реши да легне за около час. Спусна щорите, за да изолира дневната светлина. Гласовете на момичетата я събудиха. Бяха се върнали от училище. Стана и надникна в кухнята. Правеха салата и си бяха разпределили работата. Дани миеше листо по листо марулята, а Марина сръчно я режеше на тънки ивици. Облегна се на касата на вратата и ги наблюдаваше с майчина гордост. Припомни си годините, през които едва смогваше да бъде и майка, и приятел, понякога и баща. Трудно ѝ беше, защото точно тогава се опитваше да си извоюва и позиция в службата- в свят, в който жена трудно успява. Справи се. Успя да оцелее, след като съпругът ѝ каза, че не я обича вече. Тогава не разбираше, как така спираш да обичаш, докато живееш с някой, докато градите живота си. Не го разбираше и сега, но и не размишляваше върху това. Да, справи се с всичко и сега се чувстваше удовлетворена и щастлива… и понякога самотна. Понякога.

Марина се обърна и я видя.

-          Искаш ли яйце в салатата?

-          Да. Искате ли да помогна?- приближи се до тях. 

-          Не, не! Седни, сипи си чаша вино, а ние след минута сме готови.- Дани разпределяше

 салата в три дълбоки чинии, а сестра ѝ режеше яйцата. Габриела си наля чаша вино и седна на обичайното си място на масата. Докато вечеряха, момичетата ѝ разказаха как е минал денят им. Марина поиска да разбере имала ли е интересен събеседник предишната вечер, което я накара да се засмее притеснено и отговорът ѝ беше уклончив. Не искаше засега да коментира чата си със Скитника. Не и с тях.

-          Стига си любопитствала!- Дани скастри сестра си- не виждаш ли, че притесняваш

мама?!

-          Не любопитствам!- отговори Марина, а после погледна към Габриела с големите си,

почти черни очи и продължи- Мамо, ние с Дани искаме да си щастлива… Знаем, че напоследък нямаме много време и те оставяме сама, и си говорихме, че е крайно време да си намериш някого…

-          Момичета…- гласът на Габриела се прекърши от вълнение.

-          Да, мамо!- включи се и Дани. От двете тя бе по-обрана в показване на емоциите- Трябва

да помислиш и за себе си… ние растем и…

-          Много ви обичам!- прошепна Габи- Благодаря, че ме мислите, но аз съм щастлива, че ви

имам! Това ми е достатъчно!

Приключиха с вечерята. Дани и Марина се прибраха по стаите си, а тя изми чиниите и отвори лаптопа. Имаше ново съобщение от Скитника и сърцето ѝ заби учестено.

„ Ще приключа към два и вероятно ще си легнала. Не знаех, че ставаш толкова рано. Сега се чувствам гадно, че снощи те държах до късно.“

Усмихна се. Стана ѝ приятно от думите. Тъкмо започна да му пише отговор, когато ново съобщение от него я изненада.

„ Здравей! Видях, че светиш. Инсталирах си това приложение на телефона, за да мога да ти пиша.“

Развълнува се. Пръстите й трескаво зашариха по клавишите.

„ Здравей! Радвам се, че си тук!“- след това импулсивно добави- „ наистина много се радвам!“

Докато чакаше отговора му, усети как дланите ѝ се изпотиха. 

„ Виж, ако искаш да си разменим телефоните и да се чуем…“- прочете го два пъти , за да е сигурна. Да, да, да! Искаше, разбира се, но написа само:

„ Много добра идея! Не бях се сетила!“

Когато чу гласът му, топлина се разля по тялото ѝ. „ Чувствен, плътен, красив глас!- помисли си- „ Точно какъвто си го представях!“

Не говориха дълго. Казаха си „- Здравей!“, „ – Радвам се да те чуя!“ и след това си пожелаха

„ – Лека нощ!“, но този кратък разговор събуди у нея отдавна забравени трепети и желание да види този мъж, чието име дори не знаеше. 

***

   Около големият басейн се беше разположила шумна тинейджърска компания. Количеството бира, което бяха изпили, вече даваше отражение на поведението им. Смехът, виковете и внезапните скокове във водата, накараха двете приятелки да потърсят по-отдалечено място за настаняване. Обикновено през седмицата градският плаж беше малко посещаван, затова Габриела и Ваня идваха тук при всяка отдала им се възможност.

-          Не мога да разбера, казвам ти, как съм могла да бъда толкова заслепена и години наред

да търпя това!- Габриела говореше разпалено, като ръкомахаше с ръце и следваше приятелката си към тревните площи.

-          Ами отдавна се опитвам да ти кажа, но ти като че ли си обсебена- леко укоряващо каза

Ваня.

-          Знам… Даже е имало моменти, когато криех от теб и момичетата, че отново сме се

 събрали… Срам ме беше, че след скандалите, след грозните думи отново съм го допуснала в живота си, но това беше по-силно от мен.

Габриела се спря под голямото дърво, близо до оградата и пусна чантата си на тревата.

-          Харесва ли ти тук?- попита и извади хавлията си, когато видя кимването на приятелката

си.

-          И този път наистина ли се разделихте?- попита Ваня, докато застилаше хавлията си.

-          О, да! При това зрелищно!- Габи се засмя и извади портмонето си- Искаш ли да си

вземем нещо за пиене? Жадно ми е, пък и ми се празнува! Ще отида да взема, преди да се разсъблека.

-          Да, бих пийнала мента със спрайт.- Ваня изхлузи късите си панталони и се тръшна

върху хавлията- но после искам пикантерии…- засмя се.

-          О, ще ти разкажа- многозначително повдигна вежди приятелката ѝ и тръгна към барчето

на плажа.

-          Е, разказвай!- Ваня отпи от бледозелената течност и в погледа ѝ се четеше интерес.

Нямаше търпение да чуе подробностите. През всичките тези четири години, откакто Габи започна да се вижда с Петър, тя се опитваше да я накара да прогледне и да види, че този мъж не е за нея, че я дърпа надолу. Всеки път, обаче, щом подхванеше темата, удряше на камък. Габриела, сякаш се беше качила на неспиращо виенско колело и имаше очи само за него. Всички около нея, като че бяха декор, някакви зацапани образи. Дъщерите ѝ също се притесняваха за нея. Опитваха се да ѝ влеят здрав разум, но тя беше глуха за всяко мнение, което целеше да я отдели от любимия. Четири години, през които животът ѝ беше низ от скандали, разправии, ревност… Всеки, който се опитваше да ѝ отвори очите, автоматически беше зачеркван от кръга на близките ѝ приятели. Тя се озлобяваше и го защитаваше яростно. Изтъкваше колко е харизматичен, умен, чаровен, как я кара да се чувства специална понякога.

-          Е, добре и какво е направил за теб?- питаше Ваня и тя обикновено започваше да си

изсмуква от пръстите причините, заради които е с него.

Четири пропилени години, заради страха да не остане отново сама. Марина и Даниела завършиха гимназия и отидоха да учат в София. Звъняха често на Ваня и споделяха притесненията си за майка си, но не можеха да направят нищо, освен да се надяват, че един ден, тя ще се осъзнае. Ваня искрено се надяваше, че този ден е настъпил, затова нямаше търпение да разбере какво се е случило.

-          Е, разказвай!- подкани я отново- Как се случи всичко?

-          Постепенно!- Габи се усмихна с горчивина- От месеци започна много да ме напряга.

Постоянните скандали, обидите, пиянските му прояви… Всичко това ме накара да осъзная, че мястото ми не е там, че не трябва и не мога да продължавам така. Опитах се да му обясня това и да се разделим нормално, без драми, но предизвиках истински ураган от обиди, заплахи, подигравки и в крайна сметка той каза, че той ще реши кога и дали ще се разделим…

-          Е, как така?- Ваня я гледаше невярващо.

-          Ами била съм никоя… С моите петнадесет познати на кръст, а той бил известен, хората

го познавали и … Така, няма аз да му подронвам авторитета…

-          Стига бе! Вярно ли ми казваш?!- невярвящият поглед на приятелката ѝ, накара Габи да

се разсмее.

-          Да, много на сериозно се е взел господина…

-          Никакъв господин не е- изсумтя Ваня- Чист идиот!

Габи игнорира забележката ѝ и продължи:  

-          Вчера, дойде да ме чака от работа и заяви, че иска да отидем на ресторант. Супер много

се изненадах… Знаеш, че двамата сами почти никъде не ходим- трябва да има компания, т.е. публика, пред която да се изявява… съгласих се, само защото не исках да предизвикам нов скандал. Седнахме отвън в градината и той нетърпеливо си поръча голяма водка. Знам, че започне ли да пие, няма спиране с дни и тогава започват гадостите. След като си поръча втора водка, аз започнах много да се напрягам. Той ме погледна в очите, хвана ръката ми и каза с глас, от който в началото на връзката настръхвах, че много ме харесва и ме цени като човек, но иска да се разделим…

-          Сериозно?!- възкликна Ваня.

-          Да- разсмя се Габи, като видя изражението на приятелката си- Не можеш да си

представиш какво облекчение почувствах в този миг… Сякаш някаква тежест се смъкна от плещите ми и се разплаках…

-          Да бе!- Ваня я гледаше с широко отворени очи.

-          Да. Олекна ми, но той помисли, че ме е разстроил и започна да ме успокоява, но една

имаше една нотка в гласа му, която ми подсказа, че алкохола е започнал да го хваща. Изчаках да отиде до тоалетната и си повиках такси. Той се върна и явно беше решил да смени стратегията, защото думите му бяха:“ Кво си мъ зяпнала, ма?“ . Знаех, че се започва с репертоара от обиди и се поздравих вътрешно за решението си да извикам такси. Видях, че колата е спряла пред заведението, грабнах си чантата и хукнах без изобщо да му обяснявам каквото и да е. Прибрах се. Беше около десет часа. Откачих звънеца, блокирах Петър в телефона, защото той започна да ми звъни още в таксито, изгасих всички лампи, сипах си чаша вино и си обещах повече никакви интернет връзки.

-          Е, и къде ще срещнеш някого?- Ваня запали цигара и като издиша дима я погледна в

очакване.

-          Не ми се мисли за това сега. Искам да си почина от мъжко присъствие и да се насладя на

свободата си. Може да излизам от време на време, но едно знам със сигурност- няма да позволя на никого повече да ме използва за изтривалка и да ме мачка, за да си повдигне самочувствието… хайде да поплуваме, че се сварих!- Габи стана и с грациозна походка тръгна към басейна.

***

Чувстваше се изморена и обезверена понякога, но за първи път от много дълго време на „ ти“ със себе си. Знаеше какво иска от живота и определено беше сигурна, какво не би допуснала отново. Трябваха ѝ години, за да се намери, да се събере, да преодолее наивността си и нерешителността си. Сега си даваше сметка, че точно те бяха причината за проваления брак. Те бяха виновни, за да прекара четири години под тиранията на Петър- Скитникът, който успя да я омае с думи. Въведе я в свят, коренно различен от нейния, който ѝ се стори опияняващ в началото, интересен и непознат. Постепенно, обаче разбра, че непрестанните купони, количеството алкохол, вулгарностите и перченето не са ѝ по вкуса и тя никога не би могла да свикне с тях. Сега, година по-късно си даваше сметка, че е трябвало да мине през всичко това, за да се промени и порасне. Урокът, който научи беше, че важната е тя и вече не би позволила на някой да дирижира живота ѝ.

   Сигнал за съобщение прекъсна мислите ѝ. Взе телефона си, видя че някакъв мъж ѝ е изпратил покана за приятелство във фейсбук и с досада остави апарата отново на масата. Не я интересуваше. Понякога приемаше покани за срещи от непознати мъже, с които си пишеше седмица- две преди това, но го правеше по-скоро, за да се убеди за стотен път, че интернет запознанствата не водят до нищо сериозно. Е, почти. Ваня, отдавна живееше с Николай- мъжът, който намери точно в сайт за запознанства, но тя беше късметлийка… Отново звуково съобщение от телефона, достигна до слуха ѝ. Отвори го и прочете. Някакъв англичанин ѝ пишеше, като явно използваше гугъл преводач, защото някои изречения звучаха отчайващо. Стана ѝ интересно и му отговори. След това отново и отново. Човекът ѝ обясняваше, че от няколко месеца живее в България и я молеше да му разкаже повече за страната. Питаше я какво би било интересно да разгледа беден англичанин като него. Разказа ѝ, че наскоро се е развел и е искал да напусне страната си, затова е дошъл тук при майка си и втория ѝ съпруг. Те живеели в България от петнадесет години. Заинтригува я. Писаха си до късно през нощта и когато си казаха „лека нощ“, тя си помисли, че иска да продължи да си пише с него.

    Започнаха да си пишат непрестанно. Бяха станали приятели във фейсбук и тя беше разгледала обстойно профила му. Хареса ѝ това, което откри там и постепенно го допусна в ежедневието си. Обядваха заедно, вечеряха, излизаха на разходка, заедно с кучето му- Бруно. Споделяха всичко, макар да говореха на различни езици, се смееха на едни и същи шеги. Телефоните им прегряваха от непрестанната употреба и около месец, след като се запознаха, решиха, че трябва да се срещнат. Той живееше в малко планинско селце, отдалечено на двеста километра от Пловдив, затова се уговориха да се срещнат по средата на пътя- Хасково. В уречения ден, тя седна зад волана, прекръсти се и си пожела, когато го види да почувства същия трепет, както и когато си виждаха на камерата. Пристигна точно в уречения час на паркинга на Технополис. Видя го преди да паркира. Оглеждаше се и пушеше цигара. Забеляза, че е нервен, но тя също беше. През целия път триеше потните си длани в роклята и без да знае защо вътрешно трепереше. Всъщност знаеше- вълнуваше се. Спря колата на паркинга, пое дъх и отвори вратата. Озова се в прегръдките му. Знаеше, че е прибързано, дори малко откачено, но всичко се случи толкова естествено, че чак по-късно размишляваше за това. В онзи миг, когато той протегна ръце към нея, тя се отзова на импулса си. Не мислеше. Почувства топлина и едно приятно чувство я изпълни- сякаш се прибра у дома след дълго скитане и търсене. Минута само траеше смущението им. Решиха да отидат до Минералните бани на басейн. Не познаваха Хасково и решиха, че разходка из града не би била добра идея. Разбираха се повече с жестове и поглед, заради езиковата бариера, но и двамата се чувстваха прекрасно в компанията на другия. Броените часове се изнизаха неусетно и когато се разделяха на паркинга, и двамата мислеха за следващата среща.

   Месеците минаваха, срещите им зачестяваха и когато посрещаха настъпването на новата година, той ѝ предложи брак. Тя стоеше онемяла от вълнение и успя само да кимне с глава. Дъщерите ѝ също дадоха съгласието си и видимо се радваха за нея. Споделиха ѝ, че харесват Дейвид и че са спокойни за бъдещето им. Сватбеното тържество беше скромно- в камерен състав. Кумове им бяха Ваня и Николай, а Марина и Даниела единствените гости. Вечеряха в малък ресторант и след като вдигнаха първата наздравица, Габриела каза с насълзени от щастие очи:

-          Благодаря, че ви има в живота ми. Понякога, живота ни поднася всякакви изненади, но

аз си направих извод за всичко случило ми се досега и знам, че дори и трудностите през които минаваме са част от обучението ни да се изградим като личност. Разбрах също така, че няма значение къде ще срещнеш правилния човек- дали в интернет, или на улицата. Важно е твоят поглед и неговия да са вперени в една посока и мечтите, и ценностите ви да се препокриват. Аз срещнах моят човек и в момента, седнала на една маса с всички вас, най- скъпите за мен хора, искам само да кажа- благодаря, че сте в живота ми!