Последният изгрев - Таня Йорданова

Беше последният ден на лятото. Опаковах багажа. Почистих апартамента. Накрая седнах на терасата и зачаках. Чаках изгрева. За последен път щях да види изгрева оттук. Морето шумеше. Звездите се бяха скрили зад облаците. По някое време заваля. Толкова години живях тук. Бях щастлива. Срещнах приятели, после съпруга си, имахме деца. И сега, той се обади. Чаках го от тридесет години. Казва, че трябва да се срещнем, защото има да ми разкаже нещо важно.
С него бяхме гаджета от гимназията. После заедно се записахме в университета. През лятото отидохме на морето с група приятели. Тя се появи отнякъде. Дори не знаехме, кой я включи в компанията ни. Беше красива. Всички момчета я харесаха.
Помня денят сякаш беше вчера. Сутринта отидохме рано на плажа, само тя остана да спи в бунгалото. Около обяд той каза, че е забравил нещо в стаята и трябва да се върне. Вървеше като се олюляваше. Това не беше неговата походка. Помислих, че му е лошо. Извиках го, но той не чу. Продължи, спъна се. Тръгнах след него. Когато стигна до бунгалото, почука на нейната стая и бързо се шмугна. Затичах се и рязко отворих вратата. Не повярвах на очите си – той я беше прегърнал. Сълзите замъглиха погледа ми. Побягнах. Повече не го видях. Не пожелах повече да се срещнем. Моя приятелка живееше в Австралия и заминах при нея.
Преди два месеца в един от многото натоварени дни, телефонът позвъня. Непознат номер. Представи се и каза, че ако не искам да разговаряме, няма да ме притеснява повече. Странно се почувствах. Какво ли имаше да си кажем. Започна да говори, че съжалява за случилото се, че си мисли за мен. Дълго разказваше за себе си, а аз мълчах през цялото време. Затворих телефона и с това разговора приключи. След няколко дни се обади отново. Пошегува се, че се надява да не съм го забравила – бил оня мой познат познат, който се обадил преди седмица. И преди имаше странно чувство за хумор. Отново само той говареше, а аз мълчах.
Не знаех, какво да правя. Мислех за съпруга си. Да – обичах го. През всичките тези години бях щастлива с него. Тогава защо толкова се вълнувах когато чувах гласа от миналото ми. Предполагам, че и той усети моето вълнение. Започна да става все по-настоятелен да се видим по скайп. Пуснах косата си, за да закрие лицето ми. По тона му разбрах, че се разочарова. При следващият разговор вързах косата си и той отбеляза, че изобщо не съм се променила. След няколко такива виртуални срещи пожела да се видим на живо. Щял да пътува служебно до Австралия и това било чудесна възможност, да се срещнем. Уточнихме кога и къде, но на следващата ни виртуална среща каза че е възникнало нещо непредвидено и няма да може да се видим.
Чаках изгрева. Беше една от тези нощи, в които няма звезди и луна. Морето шумеше силно. Дъждът се усилваше. Влязох в стаята, за да взема якето.
Звън по скайпа. Образът му изникна на екрана на лаптопа.
- Готова ли си? – долових нервни нотки в гласа му.
- Да! Готова съм! – време беше да се срещнем.
Утре щяхме да се срещнем. Датата беше уточнена – същата, на която се видяхме за последен път. Мястото – брегът на морето, в България.
Толкова много години тук. На скрина стои последната ни снимка с мъжа ми. Аз, със синята рокля. Прегърнати. Щастливи. Отново сигнал, този път получих имейл. Мъжът ми беше журналист и успяваше да ме изненада.
Мила моя, през последната година се занимавах с разследване на голяма мрежа за трафик на хора. Започна като разследване на незаконно строителство на сграда. Замесени са влиятелни хора. Всички материали ще бъдат разкрити, ако загина „случайно“. Но не затова ти пиша.
Зная, че ти чакаше отговор на въпрос от един човек. Този човек е замесен в мрежата. Той ще се опита да се свърже с теб. Предполагам, че ще иска да разбере, какво знаеш за работата ми по разследването. Не съм сигурен че ще разбереш истината за оня ден, в който те е наранил.
Последните думи се размазаха, а буквите затанцуваха по екрана.
Морето в България беше тихо и спокойно. Стоях на брега облечена в синята рокля. Колата спря. Чух стъпките зад мен.
- Ето, че пак се срещаме.
Обърнах се бавно към него, насочих пистолета към челото му и стрелях.
Събудих се обляна в пот. Мъжът ми ме прегръщаше и в съня си се усмихваше. Бях приключила с миналото - отмъщението е сладък плод, но му трябва време за да узрее. Целунах мъжа си. От спалнята виждах как слънцето изгрява.