Поли - Калина Румена

Баба Поли шеташе нервно из къщата, когато се чу силен телефонен звън. Тя подскочи стреснато и се затича като ученичка, която не иска да изпусне учебния час.
- Ало! – провикна се тя с цяло гърло.
Настъпи неловка тишина. Силният и мощен глас беше превзел цялото пространство, което сега трепереше в очакване.
- Ало! Кой е, стига вече с тези шегички! Ей, кой си ти, кажи де, какво мълчиш, шегуваш ли се с мен, ти знаеш ли с кого си имаш работа? Само да те хвана и ше те метна като агне през рамо, а после и ще те сготвя! – провикна се баба Поли и брадавицата на брадичката й нервно подскачаше, когато говореше разгневено. – Ало, знам кой си, ти си от тези телефонистите, дето лъжат, ах, измамник с измамник. Ти си попаднал точно където трябва, при баба Поли, дето ги мята по двама и по трима такива на гърба си и ги тръшва на земята. Да знаеш, че съм силна и мога кола да вдигна, та ти ли, нищожна мижава мушице, ще ми излезеш на пътя! Усещам, че вече те достраша, нали! Разтрепери ли се? Яка съм кат трактористка дето ще ожъне нива, дето мъжете ей така си ги мачкам и то само както си ходя. И ги мачкам като мухи по пладне. Ало!
Тишината ставаше все по-тежка.А бабата приличаше на една истинска Баба Яга, само че доста пълна, рошавата й коса стърчеше заплашително на всички посоки, като че се беше вързала за електрически кабел и от него черпеше неспирна енергия. Малки искри хвърчаха от опънатия й домажшен халат, а косата й се виеше в неаписуем хаос. Като че целият й гняв се бе събрал в големия й нос.
- Ало, ей, човече, жив няма да останеш, може да те сготвя с ориз или с картофи! Или да те сваря на бавен огън! Какво предпочиташ? Така де, вие мошениците това заслужавате! Но си намерил точното място, човече, ей. Аз таквиз не ги оставям дълго, мога и на закуска да ги схрускам с отварата, дето я варя за диабета, и така да те доизям. Ало...
- Павлина...- чу се треперещ мъжки глас.
Отново настъпи мълчание, в което имаше напрежение като волтова дъга.
- Аз съм Ваньо, тоят съученик от гимназията...Не успях да взема думата. Доста си се променила, явно. Че то, толкова години минаха!
- О, Ванка! – гръмогласно се провикна Павлина. – Ей, Ванка, що не каза че си ти! Какъв хубавец беше. О, Ванка, извини ме.
- Павлина, ти беше хубавото Поли на класа ни! Какво ти се е случило? Направо ме срази с думите си!
- Че то, хора сме, Ванка, времето си е виновно. Иначе, аз по душа съм си пак същото Поли от класа, така да знаеш!
- Павлина, Павлина, наистина си се променила. Един ден те видях, приличаше на една едра и мощна жена, дето може да вдигне на гърба си цялата покъщина и тромаво се поклащаше. Но, може и да ми се е привидяло.
- Че как ще съм била аз. Е, малко съм се променила, но съм си същото Поли.
След неловко мълчание, се чу „Бабооо, свали казана от печката, че ще изгори яденето. Бабооо, във фурната месото вече се опече. Бабооо, месото!“
- Е, ще се събира випуска ни след седмица в кръчмата, дето е до кметството. Аз обаче няма да мога да дойда – потрепери пак гласът му.
- Защо бе, Ванка?
- Ще пътувам по служба, Павлина – оправда се той, а гласът му не криеше своята тъжна уплаха.
Павлина беше останала в ума му като молкото момиченце, усмихнато и шеговито. Ами сега? В какво се беше превърнала тя? Сърцето му тъжеше.
- Ех, Ванка, Ванка, то мен дали ще ме познаят? Как ли пък не! Аз така ще се наглася, че „ще им скрия шапката“. И пак няма да ме познаете!
- Приятен ден, Павлина – глухо прозвуча гласът му.
- Довиждане, Ванка!
Баба Поли затвори слушалката, замисли се, защо бе станала такава. Да, тя наистина се беше превърнала в своето собствено описание. Стана й тъжно, но вече беше твърде късно.