ТЕЖЕСТ - Милчо Петров

Какво като съм с хубав телефон?!

Ти пак си там – по жицата – оттатък.

И аз съм същия отчаян ветрогон –

не спирам мислите си да премятам

 

в стремежа някак да те приближа –

напук на всичките физически закони…

И ето че почти… почти успях…

Лъжа!

Гъмжило от студени електрони!

 

Дори и твърдата гранитна планина

на мойта горделивост прословута –

незнаеща дори пукнатина –

на път е сякаш да се срути.

 

Пробила с ръст злокобните мъгли,

на огън и на бури устояла,

гнездо на непокорните орли,

видяла много, но и оцеляла…

 

сега трепери тя, огъва се във кръста –

противно на вродената безгрижност –

дори докосната и само с пръст

от тази тежест

да не мога

да те виждам.