Първата любов е завинаги - Десислава Ангелова

Една вечер, внезапно и неочаквано, мощен талаз ме близна, засмука ме и срещнах две светли очи – дълбоко сини езера, съдбовно сини тюркоази. Мълния мина през мен. Изригнах във фантастично сияен вулкан! Пламнаха косите ми, лудо запрепуска сърцето като копита на хиляди коне. Преливах от неизпитана радост! В душата ми гръмнаха моцартови бисерни камбани!

И луната бе пълна…
Но… светлината в синьо заугасва бавно. Искрите на вулкана се стопяват в мрака. Шокирана съм до припадък! Косата е изпепелена, очите трескаво горят … и … О! болка! … небесните очи са вече далеко, ръката ми протегната и празна ги търси с надежда и чака …
А луната намалява.
Тръгвам през дните си посипана с прах от вулкана. И овъглена … Стана за миг! Вървя в моя малък свят вцепенена, със сърце, изпълнено с невъзможни желания.
Понякога пак ме спохождат пожари, но без да пърхат пеперуди в стомаха – отчаяно пожелавани! Необходими илюзии! И така, с времето се уморявам да тръпна в надежда!
Но пак ела!
Ела на бял кон, с дълга грива…
Неоседлан, с място за двама…
И подай ръка, със сини очи…
Луната съвсем намаля.
Остана тънък сребърен сърп.
И все пак …
Ела!!!
Минават години с празни дни. Една част от сърцето ми постоянно остава самотна. Тази любов като тънка червена нишка се вплита в думите, бележи съдбата и никога не изчезва.
Ръцете ме заболяват от вкопчване в надеждата.
В един летен следобед телефонът иззвънява. Непознат номер. Заинтересована казвам:
- Ало?!
Гласът отсреща ме пита:
- Емилия Тончева ли да те наричам или Еми Иванова? Коя си?
- И двете съм аз.
- Имаше един доктор със сини очи, помниш ли?
- Владимире, ти ли си?
- Да, реших д ти се обадя…
Пламвам и занемявам! Не мога да повярвам! … защо се разминахме? … връщам се много дни назад, когато жадувах да бъдем заедно … къде се загуби?... гмуркам се във времето на онази кореспонденция … не сме се държали здраво за ръцете … чувствам вина … аз много те харесвах … струва си да се живее, романтичен, трогателен и сантиментален момент …
Говори той, а аз не съм в състояние да асимилирам чутото. Гласът му звучи в друго измерение, в далечен вакуум. И започва да рецитира стихотворението на Дамян Дамянов:
„ Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!“
Оказва се, че и двамата го знаем и едновременно го казваме по телефона, в синхрон. И неземно галещо е, заедно да изричаме едни и същи слова! Съкровени думи на молба единият да не си отива в името на любовта. Щастливи сълзи се стичат по лицето ми! И така, два часа в плен на внезапния и жадуван разговор. Този път белият ангел е с мен!
И поела очарованието и магията на този плен политам високо, с искряща радост се плъзгам по слънчевите лъчи, стремително се спускам по пенливи водопади и плувам в лодката на безмерното щастие … доближавам Слънцето до Земята!
Нестинарката в мен се събужда и тичам боса по жаравата, изпаднала във вълшебен екстаз … цялата излъчвам любов и с иконата на Богородица в мълчалива тържественост нося любовното си щастие!!!