Изабела - Анна Петрова

   Тя се казваше Изабела. Не харесваше името си. Беше чуждестранно, претенциозно, звучеше и доста снобарско. От дете и казваха Изи. Тя така си го измисли. Мъжете около Изи бяха много, но никой не беше нейният мъж. И тя се беше примирила с това. Имаше един приятел, с който се мотаеха из града. Изи пишеше стихове, той също. С него беше весело, разговаряха, имаха общи теми и приятели. Добри имаше своите мечти, но Изи знаеше, че тя не е в тях и уважаваше чувствата му и това негово решение. И така течаха дните спокойни, изпълнени с хармония и лека тъга.

   На Изи и се искаше някой да я прегръща и целува, да и нашепва нежно „любима“, да и купува цветя и да я изненадва понякога с билети за пътешествия. Изи не беше претенциозна. Тя искаше да види Рилския манастир, Перперикон, Крушунските водопади. Искаше някой да я поведе за ръка из стръмните улички на Велико Търново. Да се облекат официално, да сложи старинните бижута от баба си и заедно да открият сезона със Сцена на вековете . Да се потопят във величествената музика на Верди. Да обикалят из музеите и да разглеждат картини. Да се изгубят из улиците на някой непознат град и да гледат залеза. За нея беше важен жеста, а не 5 звездния хотел на екзотична дестинация. Изи беше земна, нежна, чувствителна просто и се искаше и тя да има своята любов . Понякога мечтаеше за това, но щом мечтите започваха да замъгляват погледа и, веднага спираше да мисли. Отваряше си бутилка вино, пускаше музика и взимаше любима книга. Изи обичаше да чете фантастика. Там тя намираше себе си. Непознатото я привличаше, а фантазията за далечни планети я караше да си представя, че лети в Космоса. И после споделяше с Добри прочетеното. С него тя можеше да говори на всякакви теми. Добри беше умен, начетен и много интелигентен младеж. Времето прекарано с него беше истинско удоволствие за душата. Прекарваха отпуските си заедно и се разбираха много добре само с един поглед. Но Изи знаеше, че някой ден Добри ще я запознае с новата си приятелка и хармонията ще свърши. А Изи щеше да се направи на изненадана и ще му каже, че се радва за него.

    „Такъв е животът“ мислеше си Изи. „Няма как да променя нещата“.

Около Изи имаше мъже, които я канеха я на срещи, опитваха се д я свалят, и и предлагаха охолен живот. Тя ходеше с удоволствие на срещите, защото искаше да намери своя любим,  но бързо си тръгваше. Всички и се виждаха скучни, сиви и безкрайно несъвместими с нейния вътрешен свят.  

„Боже, ще си остана стара мома“ си мислеше тя понякога.

   Приятелки и споменаха за сайтове за запознанства. А Изи беше непоправим оптимист и вярваше, че може да го срещне точно там.

Тя си беше направила акаунти в няколко сайта за запознаства. Отначало си пишеше с мъже, беше ентусиазирана, даже излезе на няколко срещи. После се отказа и закри акаунтите. Даже беше се отказала да анализира фактите. Реши, че е прекалено капризна и затова е сама. И все пак не и се искаше да сподели живота си с някой досадник. Носеше се по течението.  Излизаше с Добри, излизаше с приятели, ходеха на театър, концерти и заведения, качваха се на разходка в планината и това и беше достатъчно.

   Изведнъж обявиха пандемия и светът замря. Изи работеше хоум офис от вкъщи, а вечерите си седеше сама. Говореше си с Добри по телефона с часове. Това беше разнообразието в нейното ежедневие сред четири стени.

Един ден Изи видя, че на телефона и е останал един незакрит акаунт на сайт за запознанства. От скука реши да влезе отново там и да побъбри с някой непознат.

Тогава видя снимка на мъж, който някак си я привлече. Разгледа и другите му снимки. Имаше и негов портрет-скица на млад мъж с интелигенти, топли очи. Това я озадачи. Изи изчете много внимателно профила му. „Всички искат да отидат в рая, но никой не иска да умре“. Това я разсмя и тя продължи да чете заинтригувана. „ Съжалявам, но нямам снимка как гол до кръста ловя риба или пък снимка до скъпа кола. Интересувам се от изкуство, спорт и много други неща“.

„ Бих искала да се запозная с този човек. Хубаво би било!“-помисли си Изи. „ Дали изобщо ще ми обърне внимание?“. И тя сложи лайк в профила му.

На следващия ден, скуката отново я завладя и въпреки негативното и отношение към такива сайтове тя реши отново да влезе в акаунта си. За нейно голямо учудване мъжът и беше писал.

 

Патрик не беше българин. Той беше привлечен от нейна снимка направена в родния му град. От първото изречение разговорът тръгна. Не беше нужно да стопяват леда, да говорят за времето, да се питат дали са били женени някога. Веднага заговориха за музика. Тя му изпрати любимите си арии. Той направи запис на телефона си като ги запя. Тя беше удивена от гласа му, кадифен тенор, той знаеше наизуст „Несун Дорма“. И така, първата нощ те не можаха да заспят. Бяха заедно в два различни града, на два края на света стояха гледаха се и пееха. Имаха да споделят толкова много неща! Искаха да споделят един на друг целият си живот, който бяха изминали до сега в самота.

Призори Патрик се сети, че трябва да ходи на работа. Тя също. Целия ден Изи не можа да работи, защото мислеше за него. Той също не преставаше да мисли за нея. А после двамата отново споделиха вечерта си. Часовата разлика не беше голяма. Можеха заедно да изпият дори по чаша вино. Тя го попита за портрета, който е сложил в акаунта си? Той и изпрати линк към сайта на художника, който го беше нарисувал. Цялата вечер говориха и пак пяха заедно. Патрик я нарече Белла. Тя се изчерви и и стана много приятно.

Всяка вечер те научаваха нещо ново един за друг. А през деня си пишеха и споделяха какво им се е случило. Питаха се добре ли са, слънчево ли е времето, или вали дъжд при другия.

Те не се разпитваха един друг за миналия си живот. Простичко си споделяха успехите и неуспехите през годините, стремежите и разочарованията си. Така Белла разбра, че Патрик знае три чужди езика. Имаше добро образование и работеше в строителния бизнес. Беше архитект в известна строителна фирма. Проектираше домове за хората. А той самият имаше голям и празен дом. Той и разказа за тежкото си детство, за родителите си, които са били почтени, но много бедни хора. Патрик е работел на три места за да издържа семейството си и да си плаща образованието. Починали при автомобилна катастрофа преди няколко години.  Белла слушаше и си мислеше „Затова е станал човек“. Патрик имаше по-малка сестра, която живееше на другия край на града. Тя беше медицинска сестра и понякога споделяше с него по телефона за страхотиите случващи се в болницата.

Белла му разказа за нейните родители. Честни и работливи хора от едно дунавско село. Тя беше израснала там. Помнеше мириса на бащината си къща, красивите цветя на майка си в двора, голямата река Дунав и корабите минаващи покрай селцето. Беше завършила гимназия в съседния град и после замина в София да учи право. Тя винаги се връщаше в къщи за Коледа за да ги целуне и занесе подаръци за празника. Майка и бършеше тайно сълзите от лицето си. Не смееше да я попита защо винаги е сама. Тази година заради пандемията Белла не посмя да отиде да види родителите си. Пращаше пари на една приятелка от селото, която им купуваше хляб и мляко от местния магазин и им ги носеше до портата на двора.

Макар израснала в  малко село, Белла беше играла дълги години в местния самодеен театър. Обичаше музика и спестяваше от парите, които и даваха родителите и и, с тях си купуваше дискове. Ариите на известни опери не и бяха чужди. Някои от тях знаеше почти наизуст.

   За първи път Белла беше влязла в Операта, когато стана студентка в София. Там магията я заплени и тя стана най-верният и почитател. Следеше всички представления и не изпускаше нито едно. Гардеробиерките я познаваха и винаги и казваха „здравей“ когато си оставяше палтото. А Белла споделяше с тях впечатленията си от играта на артистите. Сега Операта и липсваше. Не посмя да отиде на представление откакто започна тази болест. Не искаше да стои с маска. Искаше певците да виждат усмивката и и щастието, че е в залата и ги слуша.

   Патрик знаеше италиански и беше научил почти всички текстове на опери наизуст. Беше пял в училищния хор, а и баща му го бил водил да пее в църковен хор. В неговият град сега Операта беше затворена. Можеше да гледа само он лайн и той си купуваше билети опитвайки се да си представи, че е залата.

 

   Белла работеше от вкъщи и рядко и се налагаше да се среща с клиенти. Откакто започна пандемията, тя организира работата си така, че почти всичко вършеше на компютъра си.  Патрик обикновено ходеше в офиса и на строителната площадка.

   Ранните утрини заедно пиеха кафе и си пожелаваха хубав ден. Вечерите и уикендите бяха заедно.

   Тя излезе на разходка из града и му изпрати красиви снимки от София. Той направи същото и тя отново разгледа красивия град Бристол. Беше ходила там преди години.  Обещаха си да се срещнат, когато отворят границите за пътуване.

   Един ден на Белла и хрумна идеята да направят виртуална разходка из апартаментите си. Тя беше сръчна и умееше сама да прави много неща. Беше превърнала дома си в уютно място за живеене. С охота разходи Патрик из малкото си, но много стилно жилище. После Патрик взе телефона си и тръгна на разходка из своята къща. Белла беше изумена. Имаше много картини. Повечето бяха абстракции с масло. Имаше и няколко графики. Белла го помоли да и покаже всяка една картина за да я разгледа подробно. Той и направи снимки и и ги изпрати. Тя искаше да знае как се казват, но те нямаха имена. Чакаха тя да им даде имена.

   Патрик беше изключителен човек. За нея. В свободното си време рисуваше и свиреше на хармоника. Белла беше силно емоционално привлечена от него. Написа му стих и го изненада в една мрачна съботна сутрин. Той се събуди с усмивка и неговият ден беше слънчев, въпреки пороят, който се изсипваше навън. 

Патрик написа за нея песничка и и я изсвири на хармониката. И поиска да я нарисува, да бъде с нея, не виртуално, а в истинския живот.

 

   Светът беше затворен, върлуваше пандемия, никой нищо не знаеше, но в малкия свят на Белла и Патрик цареше неизказана любов. Те не си прошепваха обичам те, но очите им говореха за това. Не можеха да се срещнат. Не можеха да пътуват. Светът беше затворен, само интернет пространството беше свободна зона. Там те живееха заедно. Той се ваксинира, тя също. И чакаха деня, в който ще полетят един към друг.

   Тя пишеше за него, пускаше текста в гугъл преводача и му го изпращаше. Когато имаше време правеше корекции на транслатора. А той винаги и казваше, че дори превода да не е добър, той е разбрал значението. Опита се да говори на български с гугъл преводач. Беше смешно и двамата се смяха.

Мечтаеха заедно да се срещнат, да обикалят света и да се наслаждават на живота. Обичаха едни и същи опери. Той и обеща да я заведе в Ла Скала.

 

   Любовта беше окрилила Белла и тя пишеше стих след стих. Сподели с Патрик, че ще издава поредната си стихосбирка, но се тревожеше за илюстрациите на новата си книга. Тогава някак си естествено дойде идеята да я направят заедно- тя със стиховете си, а той с картините си.

Той направи снимки на всички негови картини. А Белла седна да ги разглежда една по една. Тя си представяше как Патрик рисува, представяше си неговите емоции, представяше си той какво е искал да каже. Искаше да даде имена на картините на Патрик. Белла се опитваше да влезе в неговите чувства.  Картините му бяха толкова емоционални. По тях се стичаха сълзи, пламъци от страст бушуваха, светли и тъмни тонове бяха в кръговрат, но всичко беше слънчево, много слънчево. Белла щеше да им даде имена. Такива каквито тя ги виждаше. Защото вече беше част от Патрик. И Патрик беше част от Белла. Бяха се слели. Виртуалността се беше стопила.

 

   В двата далечни града, две самотни създания се бяха срещнали случайно и щяха да създадат обща книга за любовта. Не виртуалната, а искрената и нежната, тази която окрилява и дава порив за живот.

   Щяха да чакат своята първа среща. Можеха да чакат. Вечността беше пред тях. Париж ги очакваше.