Сън за щастие - Светлана Христова

В просъница, усети познатото побутване по рамото. Още преди съвсем да се разбуди, вълната на горчиво съжаление вече я беше заляла. Пак ли?... Пое дълбоко въздух. Докато той избърсваше с дланта си първо влагата, покапала от очите й, после студената пот, избила по челото й, тя се опита да спре истеричния смях, в който се давеше. Отново я беше чул чак от неговата стая… Още преди, когато сънищата й я измъчваха толкова много, не искаше да го притеснява. Въпреки протестите му, настояваше нощем да затваря плътно вратите. Нека нейните кошмари си останеха неин проблем. А сега – освен, че не искаше да смущава него, не искаше и тя самата да бъде будена. Независимо от това, когато отвори очи, той пак беше надвесен над нея. Приседнал съвсем на ръба на леглото. Като изгонен – мина й през ума. Защо просто поне един път не я оставеше да си досънува точно този сън? Той уморено опитваше да й се усмихне, а бръчката, разделяща челото му, всеки път й изглеждаше все по-дълбока:

- Не разбирам - що за сън е това? Всичко давам, за да надникна в него… Така и не ми каза… Хем плачеш, хем се заливаш в смях… Будна не съм те виждал никога да се усмихваш! – Той вече дори не правеше опит да прикрие горчивината в гласа си. - Луда работа. Зор виждам докато успея да те събудя. Бълнуваш и се мяташ. Но е различно. Господи, колко по-различно е от кошмарите ти. Тогава ти се вкопчваше в мен като удавник… Отначало предполагах, че пак те вадя от бездната, в която пропадаш. Но не! Наистина е различно! Вече не се чувствам като спасител. Сякаш съм някакъв натрапник… - Тя си даде сметка колко точно бе усетил чувствата й. Сякаш й четеше мислите… Но за съня… За съня, само би могъл да гадае. Тя нямаше никакво желание да му разкаже…
- Ти се смееш с глас – продължи той. - Вече не търсиш ръцете ми, за да те измъкнат от ужаса. Дърпаш се. Мога да се закълна дори, че усетих да ме риташ, колкото и невероятно да звучи като го произнасям на глас… И не искаш да отвориш очи. Сякаш жадуваш да се върнеш обратно в съня… Толкова далечно щастлива си ми тогава…

- Ха, ха, ха… Много смешно! – Контрира го тя. - Глупости… Така ти се струва. - Някак си успя да се усмихне измъчено криво, в жалък опит да го успокои. – Всичко е наред. Остави ме. Върви да си лягаш.
Макар че неговият живот почти изцяло минаваше в опити да й угоди, колкото по се стараеше, толкова по й идеше отвътре да му прави на пук и да го ядосва. Но дори при тези обстоятелства - сърце не й даваше да му каже, че от известно време, наистина беше в плен все на този сън? Макар че вече няколко пъти се повтаряше, когато той я будеше, винаги я обземаше паника. Кога и дали изобщо сънят пак ще се върне?

Съвсем не й се искаше някой да го прекъсва… Хем го съжаляваше като виждаше, че се измъчва, хем го упрекваше. Щом уж знаеше всичко за нея, как не усещаше, че това, че я буди я напряга и озлобява. И какво беше това нездраво любопитство непременно да разбере точно какво сънува… Не беше тъпа. Разбира се, че беше наясно, че той беше останал единствения човек, който се интересуваше от жалкото й съществуване. Но годините страдание бяха изтласкали, незнайно къде, иначе вроденото й чувство да бъде благодарна… Какво, че прекарваше живота си в опити да облекчи нейния? Откъдето и да го погледнеш – той беше причината двамата да са така нелепо обвързани…
Майка й не можа да преживее случилото се и скоро след това, набързо и съвсем неочаквано, напусна този свят. Баща й не тъгува дълго нито за съпругата си, нито за нея. Банално предвидимо. Слухове за забежките му се носеха доста от преди сполетялото я нещастие. Тя изобщо не се учуди. Вихърът, развъртян от сексапилната секретарка на един от задграничните му бизнес партньори, го отвя незнайно къде. А после беше последвала поредица от други, вихри… В различни посоки. Можеше ли някой да им хване края? Пък и съвсем не й беше интересно да ги следи. Премина дори и болката, че не беше сметнал за нужно да мине поне да се сбогуват преди да продължи живота си, изключвайки я от него… Мерна се само прегърбният му кльощав счетоводител. Делово отвори кожена папка. Показа й някакви документи. Като видя, че тя не прояви особен интерес, пак ги прибра в папката и пристъпвайки вдървено от крак на крак я сложи на масата пред нея. Погледна - стори й се съжалително, над смешно кръглите си очила и припряно сякаш изрецитира наизустен текст. Явно като прощален подарък, баща й й беше купил малката, изящно кокетна картинна галерия, в която майка й толкова много обичаше да я води с повод и без повод от съвсем малка. Беше й преписал огромната къща, пълна с толкова спомени. Открил и завидно голяма банкова сметка на нейно име, която не би успяла да изхарчи и за два разгулни живота, ако би имала намерение да живее така… И… Зад всичко прозираше негласната му заявка, че с това явно ще се изчерпи присъствието му в живота й. Баща й мразеше мелодрамите. Беше невероятно находчив и успешен бизнесмен от самото начало на новопръкналата се демокрация. Но по душа винаги си е бил бохем. Никога не го е свъртало за дълго време в къщи. Може би щедростта му стигаше да си пречисти съвестта… Пък и тя не искаше нищо от него. Макар че - не можеше да му се отрече – той никога не е бил стиснат. Въпреки това - от малка я беше научил да се справя сама с живота и да не очаква нищо наготово. Може би не би взела нищо от него, но обстоятелствата я бяха потопили в такава апатия, че безразлично примирено преглътна гордостта си и обзелия я болезнен порив да накъса документите и да каже, че не иска парите му, а си иска бащата. Доколкото можеше да се каже, че изобщо някога го е имала, изключвайки материалните облаги, които лично нея малко я интересуваха. Не усети кога счетоводителят се е изнизал от стаята. А и имаше ли това някакво значение…

Винаги си е била малко дръпната и нямаше почти никакви приятели, освен от отбора. След случилото се, тя наистина съвсем се затвори. Отначало понякога някой звънеше на вратата, но тя не искаше никой да я вижда в това състояние. Беше му поръчала – който и да дойде - да го отпраща. Да казва на всички, че не живее вече тук. Постепенно опитите на приятелите й да се свържат с нея намаляха. След време, някак си съвсем изчезнаха. Явно те продължиха по пътя си и в един момент, тя осъзна, че е загубила всякаква връзка с тях. Само него не успя да прогони със сръдните и обидите си. Как пък баш такъв добряк й се падна да й разбие живота. Все едно! Така и не можа да се превърже към него. Подозираше, че е влюбен в нея, но някак си на подсъзнателно ниво, все си мислеше, че е тук само от съжаление и заради проклетата вина. Не й стигнаха силите да му прости… А пък сега и несекващите му въпроси. Защо сънува? Какво сънува?...

Как да му каже, че сънува щастие… Те тичат по морския бряг. На ръба на прибоя. И балончетата морска пяна гъделичкат вечно босите й стъпала. Ръбчето на голяма мида се впива в кожата й и тя писва сърцераздирателно. Скача на един крак. Мидата смешно виси, подрусвайки се от крака й и всички от отбора се заливат в кикот. Очите му насмешливо грейват и той се връща на заден към нея. Разпадащите се кубинки, които не смъква докато бягат по мокрия пясък ни зиме, ни лете също й се хилят. Или поне едната - с вече отпраната на петата подметка. Тя пада по дупе ритайки. Достигнал до нея, той прикляка. Хваща мидата и я дърпа. Част от нея се чупи и остава да стърчи. Всички тичат на място, а треньорът, размахвайки хронометъра, крещи нещо от края на плажа. Той й мърмори, че точно затова не бива да тича боса. Обгръща глезена й с ръце. После се привежда още повече и хваща със зъби малкото парченце. Устните му, тръпнещи и горящи като огън, докосват стъпалото й. Част от мокрият пясък от него, смешно полепва покрай тях, но той не пояга да го махне. Подава й ръка. Убедена е, че нарочно я дърпа толкова силно и изправяйки се тя залита към него. Няма желание да опита да се спре и тялото й се допира до неговото. И тежките й къдрици, които мразеше да връзва, дори когато тренираха, се стичат по голите му гърди. После повдига глава към лицето му, доста над нейното. За миг очите й потъват в неговите. И сърцето й, подгонено от пеперудите, запърхали в корема й, се блъска в безумен опит да се измъкне от нея. Да се докосне до неговото! Усетил ударите му, той слага ръка над него, опитвайки да го успокои. Но усеща – ритъма му още повече се ускорява и осъзнава - не това е начина. Но още не му се ще да дръпне ръката си. Преглъща сухо. Кикота около тях пак гръмва. После всички отново хукват към треньора, който вече обезпокоен е тръгнал към тях, за да разбере какво се случва. А слънчевите зайчета, играещи по почти равната морска повърхност, продължават да се опитват да влязат под премижалите й клепачите. Залязващите слънчеви лъчи се плъзгат по почернелия й гръб и греят не само кожата й. Някак проникват през плътта и костите и още повече възпламеняват чак забързаното й сърце… Неизречено несбъднати обещания… После скачат в лодките. Вдигат крака на дъските пред тях, за да могат да натискат и с тях когато загребват. На двоен тласък. Готвят се за състезание. Републиканското! Цялото й същество поглъща широкия гол гръб пред нея. Дълбоко в паметта й се е врязал споменът за движението на всяко мускулче, събуждайки асоциация за древногръцка статуя – само че оживяла… За частица от мига, той се обръща и очите му й се усмихват. Разпраната подметка също й се усмихва. Сънят възкресява всяка подробност. Ето, обувката му дори опитва сякаш да й се изплези с парче от стелката, подаващо се през цепката… После всички, постигнали пълен синхрон, силно опъват греблата назад, докато почти допира с гръб изпънатите крака на загребващия зад нея. А косъмчетата по краката й, настръхнали от вълнение се докосват до трептящите мускули допреди миг изпълващи очите й. В нея се събужда неосъзнат копнеж … И тялото й пламва от желание…

После… После той я събуждаше. Как да не се вкисне, когато никога не я оставяше да разбере какво ще се случи нататък. Винаги прекъсваше съня точно в мига, в който очакваше да премине след края на спомена. В неизвестното. В жадувано неслучилото се. Нали затова казват, че били сънищата – за да сбъдват копнежи. А той все преди това я будеше…Така или иначе - от къщи тя се измъкваше само на сън… Малко ли друго й беше взел? Защо му трябваше и това да й отнеме?
Беше загубила абсолютно всякаква връзка с външния свят. Доста след като сама прогони всички, мина през период, в който съжали, че го е сторила. Опита се да прозвъни старите телефони, които имаше записани в тефтерче до отдавна замлъкналата костенурка – стационарен телефон. Всички номера, които набираше бяха вече несъществуващи. Опита дори да пише писма на няколко адреса, записани до номерата. Пълен провал. Или не получаваше отговор, или писмата се връщаха с печат, че хората, които търсеше не живеят вече там, или че такъв адрес вече не съществува. Градът се променял. Събаряли старите къщи, за да построят блокове. Даде си сметка, че с повечето познати се беше срещала или в училище, или на тренировките. Толкова рядко някой й беше идвал на гости. Още по-рядко тя ходеше някъде… Как можеше сега да открие някого дори и да иска? Накъса непотребния вече тефтер и върнатите писма. После хвърли остатъците в горящата камина. Примирено, още повече се затвори в себе си, ако това изобщо беше възможно. Съвсем престана да излиза от къщи. Дори и до галерията спря да ходи. Остави я изцяло на грижите на амбициозната уредничка. Рядко гледаше телевизия. Прекарваше времето си заровена в книгите. По-голямата част ги беше събирала майка й и тя, може би търсеше невъзможна заради смъртта й близост, препрочитайки същите страници, които тя беше докосвала приживе. Изписваше купища тетрадки, незнайно с какво. Никога не забравяше да ги прибере и заключи в масивното старо бюро. После заставаше срещу някой прозорец. Беше настояла всички да бъдат плътно затворените с външни и вътрешни щори. Взираше се в тъмните двойни завеси и в постоянния сумрак рисуваше пейзажи, които странно точно съвпадаха с действителността. Колкото пъти, след като излезе от стаята, той беше откривал прозореца срещу картината, винаги се шокираше от точното повторение дори и на най-малките подробности. Беше наследила вълшебната ръка на майка си – това се виждаше веднага, но как пресъздаваше толкова точно отдавна невиждани неща, му беше абсолютно непонятно. Сякаш виждаше не само през стени, но и през времето. Той всячески се опитваше да се доближи до нея. Понеже настояваше, тя го допускаше да й помага за доста неща, но категорично му отказваше достъп до душата си. Нарочно, или – поне на него му се щеше да вярва - неволно, но не преставаше с опитите си да го наказва, дори и с цената на това, че увеличаваше и собственото си наказание. Но въпреки всичко на него му беше жал да гледа как съществува сама, в собствения си свят, откъснат от всичко навън. Проследи неуспешните й опити да намери някого от предишния си живот. Докато скептично отнасяше писмата й до пощата, а после й предаваше някои от тях неразпечатани, върнати обратно,той неведнъж й беше предлагал да вземат компютър. Опитваше се да й разказва, че посредством интернет поддържа връзка с много свои познати. Тя незнайно защо беше категорично против новите технологии. Все му отказваше. И се скриваше в стаята си. Той знаеше, че там, сред книгите имаше огромна кутия със снимки. Беше я виждал неведнъж да ги разглежда, макар че, незнайно защо, тя полагаше доста усилия и тях да крие от него. Веднъж я издебна, докато пухтеше недоволно в импровизирания фитнес, който още баща й, въпреки протестите й, беше оборудвал, за да се раздвижва. Вмъкна се в стаята й и тайно отвори кутията. Имаше толкова снимки на майка й. Не мерна нито една на баща й. Забеляза няколко училищни снимки. Имаше и цял куп други, с лица, които се повтаряха. Бой с възглавници и тези лица. Сладолед, размазан по тези лица. Море и тези лица. Прегръдки и тези лица. Медали и тези лица. Ярко слънце и неизмеримо щастие, които сякаш бликаха от късчетата минало, независимо от изсъхналите петна от сълзи по тях. Не намери имена, написани на гърба, както имаше на неговите стари снимки. Имаше и изрезки от вестници със същите тези щастливи лица, между които и нейното, но точно местата, където най-вероятно са били изброени имената на младежите от отбора - питаше се защо - бяха старателно изрязани. На няколко пъти опита да завърти разговора около старите й приятели, но всеки път го поглеждаше криво, изсумтяваше и демонстративно напускаше стаята, в която стояха. Поне да знаеше какво точно е тренирала… Но миналото й беше и си оставаше тема табу. Горчиво съжали, че не беше запомнил някое име от злополучно изгореното тефтерче. Но как можеше да предположи, че ще го унищожи. Много дълго мисли преди да се реши. За първи път не го спря нейното ясно изразено нежелание. Не намери никъде други имена, но знаеше нейното. Една вечер, хем със страх да не я изгуби, хем с плахата надежда, че някой ще я потърси, я регистрира в социалните мрежи. Сложи една стара, закачливо усмихната снимка, която бе откраднал от кутията. И зачака. Човъркаше го такова нетърпение, сякаш самият той търсеше отдавна загубени близки. Мислеше си, че му предстои дълго чакане. Тревожеше го дори мисълта, че може никога, никой да не се обади. Но само няколко дена след това намери покана за приятелство. Беше пратена преди няколко часа. Нямаше снимка, а името естествено нищо не му говореше, но и без това вече беше нагазил в дълбокото – прие я от нейно име. Беше посред нощ и не очакваше някой да реагира, но от другия край на кабела, сякаш само това бяха чакали. Звукът на лаптопа беше изключен, но екрана запримигва предизвикателно. Мина му през ума, че изобщо не беше обмислил, че може да попадне в такава ситуация и то посред нощ. Поогледа се за слушалки, но не ги видя и изплашен да не изтърве „чудото”, включи звука, без да прецени силата му. Из притихнало заспалата къща, сякаш гръмнаха едновременно толкова много гласове, които викаха името й и се питаха невярващо един друг наистина ли някой я е намерил. Надвикваха се като деца. Всички в куп обясняваха, че толкова време само с нея нямали връзка. Един път в месеца, точно на тази дата, всички от отбора, където и да били по света се срещали виртуално. Дори и треньора се включвал понякога. Само нея я нямало. Така им липсвала… Плътен мъжки глас, едва успя да ги надвика и що годе да въдвори някакъв ред. Останалите позамлъкнаха. Само този глас продължи да я вика по име. Преди още да успее да реши какво да прави, в настъпилия миг тишина, той като че ли долови зад гърба си някакво движение. Беше забравил, че нощем оставаше вратата на стаята си отворена, за да я чуе ако има нужда от него. Уплашено хлопна капака на лаптопа си. Скокна и почудено се завъртя незнаейки какво да прави. Дали беше чула и разбрала какви ги върши? Нямаше я в коридора. Прилепи ухо до вратата на стаята й, но отвътре нищо не се чуваше. Не посмя да отвори. И тихо се върна назад. Тази нощ не посегна повече към лаптопа…
Доста по-късно сънят му беше прекъснат от звуковете, които долови от нейната стая. Скочи и препъвайки се в килима се спусна към нея… Когато посегна внимателно да я разбуди, усети, че възглавницата й е мокра и от нея лъхаше на сълзи и тъга. Миг след това, той объркано осъзна, че тя се смее в съня си. Никога! Никога, откакто я познаваше, не я беше чувал да се смее… На другия ден всичко си беше по старому. Той съвсем не беше сигурен дали наистина е чула среднощната глъчка.Тя с нищо не показа, че нещо е разбрала. Само споменът за смяха й на сън не му даваше мира. Макар, че тя нищо не беше казала, той и през следващите дни не посмя да се докосне до лаптопа си. Страхуваше се, че тайната му ще изпълзи от там и ще загризе провинилата се ръка. Уплашен, първо пак се замисли, че може би наистина няма право, против волята й, да се рови из миналото й. После… После странният й сън започна да се повтаря почти всяка нощ. Смехът й сгряваше душата му. Но, осъзнавайки, че не е предназначен за него, той леко я разтърсваше, за да я събуди. И да го замени с тъжната действителност на деня. Преди години, наистина чувството за вина го беше накарало да остане при нея. Но това беше толкова отдавна. Някъде дълбоко в себе си, той винаги е бил наясно – не само то го задържа тук. Обичаше я. Безумно беше влюбен в тази опърничава, вечно сърдита жена! Години наред се беше надявал, че и тя някога ще отвърне на чувствата му… Но – вече беше наясно – това никога нямаше да се случи. Сам беше разровил миналото й. Тя не искаше. Или поне твърдеше, че не иска. Това, че сега не отваряше лаптопа си, не би могло да върне обратно духа в бутилката. Той протегна ръка за пореден път да я откъсне от съня, който я прави щастлива. Искаше да я върне при себе си. Дори и нещастна. Тогава пак усети! Докато се дърпаше сънена от ръцете му и звънливите нотки в смеха й, рязко преминаваха в истерични, краката й помръднаха. Не си въобразяваше. Този път беше почти сигурен.

Бяха минали сякаш векове, откакто я беше блъснал с колата си така нелепо. Не беше пил. Дрогата тогава още не беше разпространена като сега, но той, така или иначе, не беше докосвал подобно нещо никога в живота си. Времето не беше лошо и колата му си беше абсолютно изправна. Все едно. Нямаше обяснение, нито някаква друга причина, освен дупката на пътя. Беше млад шофьор и изтърва колата. Тя подскочи на тротоара, натрошавайки крехкото й тяло. Толкова време от тогава все се проклинаше – защо ли му беше трябвало точно нея вечер да излиза на пътя. И без това беше останал в къщи да чете за тежкия изпит. Не можаха ли приятелите му да потърсят някой друг да ги прибере от купона? Или да си извикат такси. Той защо се беше съгласил? Какво търсеше пък тя посред нощ на пътя? Хиляди висящи „как” и „защо”! Крайният резултат обаче я хвърли в инвалидната количка. И той доброволно си я върза като камък на шията… Майка й денонощно кръжеше над гипсовото корито, в което месеци наред лежа. Баща й подлуди лекарите. Потроши щури пари първо да вика при нея най-добрите специалисти, после да я води при всевъзможни научни светила. Разменяха си безброй снимки на скенери и ядрено магнитни резонанси. Всички твърдяха - вече се е възстановила. Психосоматично било - нямало друга причина да не се изправи. Физиотерапии, масажи, раздвижване. Но краката й така или иначе не помръдваха. И тя не можеше да стане от проклетата си, модерна, като космически кораб инвалидна количка… След смъртта на майка й, той изцяло пое грижата за нея. Отначало, по настояване на баща й, идваше жена да готви и чисти огромната къща. Но той виждаше, че тя я дразни. Изобщо не възрази, когато го помоли да прибави към заплащането й за поредния месец щедро обезщетение и й каза, че вече не се нуждаят от услугите й. Друга не потърсиха. И без това той по цял ден беше в къщи. Пък и тя му помагаше, доколкото може от количката. Затвориха стаите, които не ползваха. Преди идваше и масажист. Всеки ден. Той пък дразнеше него с наглото си държание. Все му се струваше и че я опипва. Не беше съвсем сигурен – нали до известна степен точно това му беше работата. Но му се виждаше, че го прави някак пошло и извратено. В едно нещо обаче, беше абсолютно убеден - неприятно му беше друг да я докосва. Наблюдаваше внимателно всяко негово движение и беше записал в ума си всички упражнения, които й помагаше да прави. Понякога, когато масажистът отсъстваше, той го заместваше и тя твърдеше, че се справял дори по-добре от него. Веднъж се престраши и я помоли – не искаше той да идва. Тя каза, че й е все едно. Да постъпи с него както иска. Можело и да е за добро… Следващият му неуместен коментар, сложи край на посещенията му. На надутият паун не му се вярваше. А може би и щурите пари, които вземаше не му се изтърваха. Поиска тя лично да потвърди. Хукна да я търси зад вратата, зад която беше излязла и когато тя недвусмислено кимна към изхода, последва такава серия от цветисти псувни, че тя първо зяпна в почуда, а после на свой ред също кресна срещу него. След това – стори му закачливо – подметна, че хубавата кавга, която били спретнали, разредила напрежението. Той едва сдържа злорадството в смеха си. Още тогава, вече си беше дал сметка колко силно е влюбен в нея. Видя в това нова възможност да потърси взаимност… Но така и не посмя. А и тя никога не го насърчи.
А сега… Сега тези сънища!Очевидно беше, че всичко се променя. Примирено се прибра в стаята си. Надигна капака на лаптопа. Натисна копчето. Мъжът отсреща сякаш толкова дни само беше чакал да се обади. Само след секунда го чу да я вика по име. Припряно. Накъсано. Жадуващо – мина му през ума…На екрана се появи образът му. Неочакван шок сякаш го блъсна в гърдите. Едва успя да си поеме дъх. Нещо го преряза, сякаш поетата глътка не беше въздух, а горяща лава. Побърза да я издиша. Стържещо хриптене разкъса тишината. Опита се да задържи дъха си, но острият спазъм, породен от липсата на кислород, не искаше да се съобрази с пристъпите му на отчаяние и го принуди пак да вдиша. Отсреща нетърпеливо и развълнувано го гледаха искрящи тъмни очи. Мъжът явно беше порасналото момче от снимките в кутията. Но…Това, което го шокира най-много беше невероятната прилика не точно със снимките. По-скоро с портрета, който беше намерил докато преравяше онзи ден новите й рисунки. От известно време, беше забелязал, че пейзажите й от зад затворените прозорци се бяха сменили с морски вълни. Вълшебни залези. Летящи, някъде към безкрая гларуси. Изгреви над рибарски лодки. Делфини, къпещи се в искри. Причудливи скали, надвиснали над водата с уродливо красиви трънаци сред редките треви по местата, където се беше задържала по малко песъчлива почва. Не разпознаваше къде точно са местата, събудили тези спомени, но беше убеден, че съществуват. И че точно в този момент изглеждат точно така. В последно време рисуваше много. Повече от обикновено. Сякаш бързаше да излее някакви нови чувства, събуждайки живот върху белите платна. После попадна на портрета. Никога не я беше виждал да рисува нещо различно от пейзажи… Веднага го разпозна от снимките. Усмивката уж беше същата, но някак си леко уморено отпусната. Едва се забелязваха леки бръчици в ъглите й. Перчемът – уж същия, но малко по-къс, със загадъчни сребърни нишки, пръснати в гъстите тъмни кичури. И очите! Не още детските, игривите от снимката. А някак по-уморено дълбоки. Годините явно бяха оставили свой отпечатък и потъмнили искрите им. И точно те го гледаха сега.
Преглътна. Вдиша, все още на пресекулки. Пак преглътна, но това не успя да помести буцата, заседнала в гърлото му. Опита се да я изкашля… От екрана го заливаше отчаянието на мъжът, който не спираше да повтаря името й. Протегна се и включи своята камера и микрофон. Мъжът отсреща млъкна за миг докато разочаровано го огледа. Потърка челото си:

- Тя къде е? Що за нелеп опит за шега е това? – Гласът изчака с надеждата, че ще получи отговор. После припряно пак започна да я вика по име.

- По-тихо! Мислиш ли, че викането ще помогне?

Гласът позатихна, обаче като че ли някак си само за себе си, с угасваща надежда, продължи да повтаря името й. Той пак първо преглътна, после се поизкашля. Усещаше – ако му каже – връщане назад няма да има. Това щеше да убие и последната надежда, че тя някога ще отвърне на любовта му. Беше й посветил – единствено и само на нея – голяма част от живота си без да се замисля…Но си даваше ясна сметка - това не успя да я направи щастлива. За цялото това време, беше виждал усмивката й явно само, когато сънуваше него. А и лицето отсреща излъчваше всичко друго освен безразличие. Примирено осъзна - време беше да му я върне:
-Тук е. – Някак си се отрони от устните му. – В нейната стая е. Не иска да вижда никого. Не иска да говори с никого. Инати се по нейния си начин. – Мъжът отсреща кимна разбиращо. - Но толкова много се нуждае от всички вас. А още повече от теб!
Стана му неудобно. Преди да измисли как по-деликатно да го попита дали има някоя специална жена в живота си, той сам заговори, че не успял да намери никоя друга, която да му помогне да престане да мисли все за нея. Бил се примирил, че никога няма да успее да я забрави. Толкова трудно му било да живее без нея, че чак боляло... Дали разбра, че с тези думи прехвърли болката за която говореше на него? Той пак, за кой ли път преглътна опитвайки се да се отърве от проклетата буца в гърлото си. После глухо започна да му разказва за нея. За самотата й. За липсата на каквото и да е човешко присъствие около нея, освен неговото. За бягството й от действителността в книгите и картините, които рисуваше… Знаеше, че ако разкрие тайната за неподвижните й крака, която тя пазеше с цената на пълната си изолация от външния свят, точно на него - това можеше да я убие. Но пък и виждаше, че и самотата й, която въпреки цялото си желание, той не успя да запълни, също я убива… Може би тайно се надяваше, че човекът отсреща ще излезе страхливец и думата - неподвижна, ще го стресне. Реши - ако ще е така, по-добре да е още в самото начало… Само че… Само погледът му потъмня от болка, но устните му не спряха тихо да повтарят името й. И той продължи да му разказва за нея. Внезапно замлъкна. От стаята й пак се чуваше бълнуване и неспокойното й мятане. Скочи и хукна към вратата й. После се сети за нещо. Върна се и грабна лаптопа:

-Ти й говори. Не спирай! Моля те. Сега тя ще те чуе.

Преди да влезе в стаята й, той изключи камерата и микрофона си. Внимателно отвори вратата. Приближи се и приседна както винаги на ръба на леглото. Гласът отсреща продължаваше да я вика и тя, като че ли усетила го, престана да се мята. На устните й се появи загадъчната усмивка от сънищата й. От сънищата му! Толкова му се искаше преди да я изгуби окончателно, поне веднъж в живота си да я целуне. Точно сега! Замисли се кратко. После се приведе над нея още повече… Но не посмя. Само внимателно я побутна пак по рамото. Тя усети – будна е, но още продължаваше да чува гласа. Бавно отвори очи. Беше в стаята си. Лежеше. Той пак беше приседнал съвсем на ръба на леглото й. Като изгонен – пак тази мисъл пробяга през още сънения й ум. Но този глас? Тя погледна към мястото, откъдето продължаваше ту да я вика, ту с вълнение да разказва общи спомени. В сумрака видя лаптопа на леглото си и него – да й маха от екрана му. Писна и се заизвива в опит да хлопне капака. Надигна се в леглото и го заблъска, без да му даде възможност да й обясни, че отсреща нито я чуват, нито я виждат:

-Казах ти! Казах ти! Не разбра ли, че не искам никой да ме вижда така. Не искам той да ме вижда такава!

Той поиска да я прегърне, за да я успокои, но така жадуваното тяло се заусуква в ръцете му в опит едновременно да се отскубне и да го изблъска. Изпаднала в ужас, тя продължи да се мята и крещи. За да й даде възможност да се обърне, той се дръпна от леглото й. В някакъв момент, до съзнанието й все пак достигна информацията,че никой друг, освен него, нито я чува, нито я вижда. Тя се беше придърпала и сега стоеше седнала на ръба на леглото точно на мястото, където допреди миг беше стоял той. Взираше се жадно в образа на екрана, но продължаваше да плаче и да нарежда:

-Казах ти, че не искам! Казах ти!

Горната й устна капризно нацупено потреперваше. Не спираше да вика и да маха отбранително с ръце. Искаше да го прогони от стаята - и него и най-вече предателския лаптоп, от който жадуван глас продължаваше да я вика, в опит сякаш да я освободи, от наложената й от самата нея забрана за щастие.

Сърцето й, отблъсквало толкова време всички и всичко, явно беше запазило в себе си само място за другия. Той разбра - тя се отскубваше не само от него, а като че ли и от самата себе си, в опит да се слее с мъжа от спомена, махащ й от екрана. Окончателно я беше изгубил. Болката в душата му, сякаш разкъса тялото му. Но погледът му беше прикован от друго. Той чак сега осъзна - докато истерично се мяташе не можейки да реши дали иска да строши лаптопа, или да опита да се гмурне в него, тя през цялото време гневно тропаше с крак…