Далечните близки - Ангелина Стойчева

Телефонът иззвъня… ”някак международно”…, както казваше Мамалев в скеч от култовия на времето Клуб НЛО.

Беше специалната мелодия на messenger call, така че и ТЯ и ТОЙ си помислиха почти едно и също: “Защо ми звъни сега… нали се разбрахме да си звъним само в краен случай… и то не по това време”… Направиха се, че не са чули, а и всъщност не разбраха чий телефон звъни… И за да не породят съмнение, нито един от тях не отиде да провери откъде идваше “международно” звънене.

ТЯ подреди набързо масата. За вечеря имаха сготвено от вчера. Само трябваше да се претопли малко във фурната. Салатата става бързо. Няма да й се наложи да реже дълго. Мислите й бяха в телефона. Дали наистина  нейният телефон звънеше? И защо не се спазваше уговорката? Нима и новия й приятел от фейсбук също нямаше търпение… Дали наистина нямаше търпение?… А кой друг може да й звъни на messenger …всичките и приятелки й звънят на телефона... А и защо трябваше да й звъни?  Нали само си пишеха… за сега… Е, да той й беше казал, че иска да й чуе гласа, но тя бе отказала да му даде номера на телефона си… И все пак….трябваше да му каже да не й звъни … поне не по това време. Но пък той откъде да знае, че тук е вечер и всички са си по къщите - не му беше казала това. Тя всъщност нищо не му бе казала. И не искаше. А и нямаше нужда. Не искаше да знае нищо за него и не искаше да казва нищо за себе си. Поне не и сега. Но той й беше споменал веднъж, че се препича на слънце на терасата…, а всъщност беше вече почти вечер тук... Помисли си, че може би  имат часова разлика ... Не искаше да гадае. Не й беше нужно.  Мислите й течаха бързо и разпръснато  като струята вода през аератора върху марулите,  които миеше. Само ги обръщаше ту от едната,  ту от другата страна без да ги остави да се изцедят…

Стресна я гласът Му, който се удивляваше от старанието, с което миеше листата, но и губеше вече търпение.

И ТОЙ си мислеше за телефонното позвъняване. Дали е тя. И всъщност коя. Пишеше си с няколко дами . Само имейли. Нищо повече. От групите за поезия, които посещаваше. Никой от близките му не знаеше, че е поет... И то отдавна ... Това му беше нещо като средство да излиза от себе си. Да закачва официалния си костюм на закачалката и да си слага шапката-невидимка на поезията… Да се изразява по начин, който и сам не подозираше, че може. Да реди рими, да вплита в тях сезони, стихии, галактики. Та ТОЙ беше инженер. Само цифри и проекти бяха в главата му… на бюрото… и в компютъра му. Но…, както в главата, така и в компютъра му имаше тайно място. Място само за него, където се влизаше с парола - “поезия”. Може би поради вселенския закон за баланса в главата му като в отговор на сухата наука, на която се беше посветил, се появяваха като от нищото рими… стихове пълни с непредсказуеми и понякога нелогични емоции и чувства (ако при тях въобще има логика). Това, което един сух инженер и преподавател в университета не можеше да изпитва. Или поне се предполагаше, че хората на логичните и точните науки не могат да бъдат емоционални. Но той можеше. И никой не знаеше. Никой освен една. Не, не беше ТЯ. ТЯ го беше обикнала още в университета, когато желанието му да се показва и изявява като най-блестящия студент и бъдещ учен, напълно заглуши лиричния глас в главата му. Този глас му диктуваше само нощем зад затъмнения екран на лаптопа или в минутите за цигара на терасата. Но обичаше да влиза в сайтове за поезия и да попрочита това-онова за отмора от цифрите. После започна и да публикува свои стихове, но естествено под псевдоним. Да не би някой да познае душата му. Получи много комплименти, а и той беше щедър на тях. Имаше няколко дами, които много много харесваха поезията му и не го криеха нито в коментарите си, нито в имейлите, които започнаха да си разменят. Особено една от тях. Тя не пишеше толкова майсторски, но всичко, което четеше от нея беше написано с много душа и много мъдрост. Това му допадаше. Разменяха си файлове с музика. Беше смайващо, че имаха еднакви предпочитания за тип музика и изпълнители. Нищо друго не разменяха. Само файлове и пожелания за лека нощ или добро утро… зависи кой кога отговаряше. Но той получаваше нейните имейли сутрин и цял ден си тананикаше мелодията от песента, която му беше изпратила с пожелание за лека нощ… затова си помисли, че може би имат часова разлика… Но той не питаше. Нито тя. Не им трябваше. Емоциите от написаните стихове и споделената музика им бяха достатъчни. Отначало достатъчни. После необходими. А накрая необходимо и достатъчно условие за…. той не искаше да си признае. Нито да го приеме. Та нима е възможно. Та това са само думи. Четеш и толкова. Пишеш и толкова. Споделяш и толкова. Но не. Беше забравил силата на словото. “В началото бе словото”- с това започва и Библията. Но той и това не знаеше. Не беше религиозен, а и поколението му беше от това на атеистите. За него началото бе в цифрите - нулите и единиците. Тези цифрови кодове са създали вселената - в това вярваше. Да. Това е информация. Но тя достатъчна ли е. Тя има значение, ако е информация в действие - т.е. обменянето, споделянето, общуването. А как става - със словото. В случая - с писменото слово. За какво са ти тия нули и единици, теореми и аксиоми, ако с тях не можеш да опишеш как избликва една сълза, как се свлича една звезда, как вятърът връзва нечия коса, а вълната измива самотна следа… Да, пак се размечта. Лигльо - помисли си. Я се стегни. Доцент по атомна енергетика, а се размечтал като Пушкин в “Я вас любил…” Усмихна се на нелепото сравнение.

Точно в това време ТЯ го погледна и с учудване попита на какво се смее. Гледаше Я - едно застаряващо момиче, но все още  красиво… кестенявите й коси вече бяха изрусени, за да скрият кичурите издайническа бяла коса, но този медено рус цвят си отиваше с зелено-пъстрите й очи, които в момента му се сториха малко тъжни… Усмивката му леко се смири. Прииска му се да притисне умореното й от годините тяло и да вдъхне аромата на косите й… Но само отбеляза, че май нямат десерт и тъй като ТЯ  миела марулите вече 20 мин… , то щяло да има време да отскочи за нещо сладичко (за противовес на мислите му… си помисли)

ТЯ се притесни и започна бързо да подрежда масата. Постави чиниите, приборите, чашите за вино и сиренето Бри за аперитив. Провери дали яденето се е претоплило и взе да бърка салатата. Обърна се, отпи от виното и се загледа в мъжа си. Обичаше го. Такъв недодялан математик. Сух и груб понякога, за когото обувките нямаха лява и дясна, вратовръзката никога не стоеше на правилното място, а зелената риза си подхождаше със синьото сако. Такъв си беше от студентските години, такъв си го избра. Отвеян хубавец. Сега май беше само отвеян… но нейния отвеян. Отдавна беше се примирила с липсата на каквато и да било романтика в него. Каква ти романтика - та ТОЙ дори рожденните дни не помнеше, камо ли да ги облече с романтично пожелание или, дай Боже, подарък. Отдавна й беше казал да си купува сама подаръците, а ТОЙ ще ги плати….не разбирал от такива неща. И ТЯ свикна.  Прибираше се вкъщи с нова чанта, или обувки, или бижу, а ТОЙ веднага го осребряваше. Но… това й беше интересно само в началото. Остаряваше вече… и й се искаше само едно “честит празник, мила”. Не че не получаваше и целувка за празника (много често след празника), прегръдка или интимност. Не се оплакваше. Но….друго липсваше. Думите…. Ония нежните, чувствените, омайващите. “В началото бе словото”…, ама и в края е. И винаги е. Онова слово, даже и беззвучното. Липсваше й. Даваше си сметка, че един стих я правеше по-щастлива от каквато и да е вещ. Все по-често търсеше поезията и изплаканите в нея чувства. И сама също изливаше спотаените си и несподелени мисли и емоции върху листовете… макар и не толкова сполучливо, като истинските поети.  Но това я разтоварваше. Понякога, четейки стихове или някой любовен роман, плачеше. Мислеше си - “остарявам и се размеквам…” Обичаше сайтовете за поезия, защото там от другата страна на монитора стоеше някой като нея, търсещ словото… което сгряваше, утешаваше, съпреживяваше... Там имаше някой, който  с един ред като “Подарявам ти най-нежната музика за лека нощ” или “Благодаря, че сподели” запълваше празнотата в душата й.

ТОЙ се беше изправил до нея и й говореше нещо, но ТЯ не го беше чула. Просто се усмихна и каза - “да”. И ТОЙ излезе. Преди да затвори вратата попита:

            - Да взема ли и хляб, че този е от вчера. И... ти каква торта обичаше?

ТЯ го изгледа и се усмихна мило. Да… 30 години брак и още не помнеше каква торта обича. Само кимна и тъжно отговори:

- Да, вземи хляб. И бързо се връщай, че яденето вече е готово.

ТОЙ изскочи навън и бързо провери телефона си…

ТЯ избърса мокрите си ръце в престилката си и грабна телефона…

ТЕ…търсеха съобщението от далечните си сродни души. Тия, които ги разбираха и от разстояние - само със слово, закодирало по неповторим начин емоции и чувства, избухвайки отново и отново с всеки следващ прочит… файлове за музика…споделяни мисли за писаното слово-поезия… за чувства… далечни галактики населявани с души, непознаващи човешките болки и терзания…

Седяха на масата тихо и машинално отпиваха от любимото вино,  правило им компания през целия им съвместен живот. Чакаха да се прибере малкия.

Синът им влетя в стаята и още потен от тренировката нападна недокоснато още ядене и затърси нещо по дивана.

- Да сте ми виждали телефона? Забравих го някъде… а, ето го . О, баба е звънила от Гърция. Сигурно ми е купила играта…

И бързо й позвъни на месинджъра…

            - Ало, Ивчо, защо не вдигаш, баба? На тренировка ли беше?

ТЕ изпиха виното на екс и преплетоха замислени погледи, следвайки невидимите кабели в душите си … свършващи на метър от тях…но те не го знаеха…

 

 

Автор: