Обяснение в любов - Рая Вид

. Въздъхнах и … не помня за кой пореден път го сторих... Вълнуваше ме само оня виртуален приятел, нищо че не знаех как се казва. Имената нямаха значение и за двамата! Външността, годините и професиите също… Просто ни беше хубаво заедно. Говорехме си по цели нощи за какво ли не: решавахме поблеми, бистрехме политиката, слушахме музика, рецитирахме стихчета… Понякога си мислех, че съм влюбена в него и то до полуда. Дори изгарях вече от нетърпение да го видя наживо… За съжаление, нямаше как. Опитвах се само да съчиня любовно писъмце, с което да го омая, но музата се беше свила някъде дълбоко в душата ми. Въобще не ѝ пукаше, че имам нужда от нея. И на какво отгоре? Не стига, че ми обърка живота, ами сега не смееше и една рима да ми подскаже, за да шашна човека. Свързвах “любов” само с “лов”, “зов”, “готов”, “суров”, “картоф” и се получаваше една невероятна каша. Гладна ли бях?... По дяволите! Идеше ми да крещя, да моля, да падна на колене пред музата, само и само да се смили над бедната ми душа и да направи нещо за мен. Обещавах ѝ дори лакомства, подаръци, развлечения, но нищо… Усещах, че напразно се надявам. Явно пред нея не минаваха никакви подкупи. Беше време аз да се свия в ъгъла и да си натисна парцалите, след като за нищо не ставах. Не разбрах какво и как се случи, но… Моят виртуален любим изчезна някъде. Нима се уплаши от това да се видим някъде в реалноста?... Зароних горчиви сълзи, преглъщах вкуса им, съжалявах се, оплаквах късмета и самотата си, не мислех за нищо друго… Исках да се скрия в дън земята, та да не ставам за смях нито пред хората, нито пред обекта на чувствата си, нито пред музата си…
Телефонът иззвъня и ме извади от черните мисли. Вдигнах слушалката и чух далечен, но някак си познат глас:
- Ха, познай кой се обажда!... Да, да… съученици сме. Искам да ти съобщя за празниците… Точно така, изтърколиха се още пет години… За миналата среща не успя, но сега ще дойдеш, нали?…
Обещах и се зарових някъде в детството и спомените си. Всеки беше хванал пътя си и устроил живота си по някакъв начин, а аз не бях виждала петнадесет години никого. Все нещо се случваше и по това време бях или в командировка, или не ми беше до срещи, тоалети, виждане на стари муцунки, нито до неудобните им въпроси какво съм направила с живота си, след като бях известната там отличничка и голяма спортистка… Сега сигурно нямаше да ме познаят… Бях една смотанячка, която се надява само на виртуална любов… Поне да бях пленила оня неизвестен мъж, а то – изпуснах и него. Явно беше разбрал, че съм хлътнала, уплашил се е и ме е изтрил от живота си, а аз си оставах поредната патка, очакваща някой да ѝ обърне внимание поне в интернет…
Времето минаваше ту бързо, ту бавно, а нищо друго не се случваше, освен многото служебна работа. Музата ме беше изчезнала и въобще не се сещаше за мен… Дойде и денят на срещата... Изпуснах единия влак, а другият, според закона за гадостта, закъсня с цял час…
Ресторантът беше красив и се намираше на малко възвишение в края на родния ми град… Свиреше нежна музика, а светлината беше някак си в розово, виолетово, млечнозелено, светлосиньо и аз потръпнах от вълнение. Присъстващите танцуваха по двойки... Огледах се, но не видях познати лица... Толкова ли бяхме остарели всички? Какво търсех тогава тук?... Изведнъж две ръце ме обвиха и чух топъл глас в ухото си:
- Обичам те!... Винаги съм те обичал… Още от първия учебен час, но ти хвърчеше по онова време из облаците, а аз не намирах смелост… Сега като теб живея в столицата… Мила моя, не се ли сещаш? Интернет… Твоят виртуален приятел, с когото ти споделяше музика, мисли, стихчета… Не исках да ти казвам кой съм… Знаех, че си ти… Познах те по гласа, но не исках да развалям магията… Не бях сигурен в чувствата ти… Чаках с нетърпение тази среща… Дано ми простиш това изпитание!
Обърнах се и онемях. Пред мен стоеше един от съучениците ми. Оня, в когото и аз бях влюбена навремето, но тогава се срамувах да си призная първа… Толкова го чаках!.... Прегърнах го и впих устните си в неговите… В този миг музата ми се появи незнайно откъде и започна да шепти такива обяснения в любов, че направо ми се замая главата и се чудех сънувам ли или съм на романтичен филм… Не, не! Бях на срещата на класа, но се чувствах още като хлапачка на първата си среща с момче… Вълнението ме изяждаше отвсякъде и краката ми омекваха, а аз потъвах някъде и после политах към висините като птица, разперила крила за полета на любовта си…