А какво е фейсбук? - Мирослава Атмаджова

Всичко започна с меда.

Ако бурканът не беше се изсипал сутринта на пода, Валери нямаше да прекара десет инфарктни минути в чистене на лепкавата си кухня. Щеше да изхвърчи за работа точно в девет и пет, както всяка сутрин, и да грабне чадъра, предвидливо подпрян на вратата. Щеше да се качи в претъпкания автобус, да кимне на дебелата намръщена кондукторка и да я гледа как му къса билетчето със същата настървеност, с която би му откъснала главата, ако някой ден й се удадеше възможност. Вече можеше доволно да поклаща сухите си крака в офиса, вместо да чака маршрутката насред дъжда, наполовина скрит под клоните на един кестен. Тръгнат ли нещата надолу веднъж, работата е ясна.
На Валери му се искаше да вярва в законите на физиката, но някои от тях намираше за просто идиотски. Ако наистина всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие, всеки момент можеше да очаква вместо капките да го чукне по главата диамант. Валери въздъхна и погледна кафеникавата локва пред себе си. А ако все пак в третия закон на Нютон има някаква истина? За миг усети искрица надежда, протегна ръка към водата и като на забавен кадър видя как хубавият му часовник се изхлузва от китката и цопва в гьола. Капките във врата му станаха по-едри.
Мърморейки нещо на неразбираем език, Валери бръкна в размътената кал и след няколко кратки секунди лов на съкровища, за които беше платил, измъкна часовника. Опита да смести и мократа си половина под трепкащите листа на кестена, но единствено успя да накваси сухата. За да затвърди положението си, стъпи и в локвата. Можеше да се закълне, че ако затаи дъх, ще чуе как Нютон се хили някъде в далечината.
Валери по принцип си беше чистник, а откакто баща му отседна при него, манията съвсем се влоши. Само от мисълта да остави 86-годишния си татко, прясно изписан от Белодробното отделение, в неподдържано жилище, му призляваше. Баща му беше преживял достатъчно; в момента единствената му задача трябваше да е звучното сърбане на супа, а протягането към дистанционното да е най-голямото усилие.
Чичо Петьо никога не беше споделял любовта на сина си към дезинфектантите, но прие философски новата ситуация. Щом беше успял да преживее казармата, студената война, прехода и двойната бронхопневмония от миналия месец, щеше да понесе и постоянното препускане на сина си от стая в стая с парочистачката. За Валери често казваше, че е чудесно момче и единствената причина да е все още ерген е, че не му остава време да срещне жена си.
Двамата бързо си припомниха, че съвместният живот изисква саможертви. Синът се погрижи да опразни кухненските рафтове от всичко, съдържащо следа от хидрогенирано масло и захар или над три Е-та на опаковката. После установи, че след набезите в шкафа са оцелели приборите и пакет спагети. Няколко торби с био покупки по-късно кухнята му изглеждаше като от корицата на списание за диабетици. Баща му усети вятъра на промяната и мълчаливо си спомни времето, когато трябваше да държат бисквитите на най-горния рафт, за да ги опазят от хищните лапи на петгодишния тогава Валери. Синът му сега повтаряше същото в по-голям мащаб. Донякъде си беше направо повод за гордост.
Чичо Петьо съсредоточи цялата си енергия в оздравителния процес и дойдеше ли му на езика някоя забележка за жените или хранителните продукти в живота на сина, си намираше работа в другия край на апартамента. Стараеше се да изпълнява издадените заповеди и тази сутрин. Стана преди Валери, свари липов чай за себе си и кафе за него. Оправи си леглото и отвори вратата на терасата, за да пусне всичките прахови частици от булеварда право в кухнята. Докато ровеше из чекмеджетата за чая, попадна на малка захарница – древен артефакт, преживял по чудо хранителната Вартоломеева нощ в къщата. Тъкмо се канеше смело да изсипе лъжица захар в чая си, когато синът му връхлетя в стаята и моментално изпадна в истерия. Случаен минувач би си помислил, че баща му се канеше да си налее пълна чаша цианкалий. Ама как така захар, човек на неговите години и на ръба на диабета, който пие такива боклуци, трябва да е решил да се самоубива, горещеше се Валери. Татко му запази спокойствие и кротко обясни, че все още няма конкретни планове да се среща със светия си съименник.
- Моля ти се, татко, допреди три дни си бил в болница. Ако цял куп доктори не са успели да ти обяснят защо бялата захар е опасна, значи освен дробовете е трябвало да ти прегледат и главата.
- Аз си я харесвам – кротко отвърна баща му.
Все още мърморейки, младежът вдигна един буркан от плота и го стовари на масата.
- За респираторни заболявания се яде мед.
Чичо Петьо вдигна престорено вежди.
- Божичко, някой трябва да им каже за това в болницата. Мен глупаците ме лекуваха с антибиотици.
- Сега не е моментът за остроумие – сопна се Валери.
- Къде ти е чувството за хумор, хлапе?
Трийсетгодишното хлапе нямаше какво да отговори. Вместо това посегна енергично напред без да има време да прецени силата на замаха си. Миг по-късно бурканът се търкаляше на пода, капачката бе отхвръкнала някъде зад масата, а медът елегантно се стичаше по килима. Валери издаде звук, който баща му не беше чувал досега. Ако излъсканата му кухня можеше да говори, щеше направо да ревне.
- Сигурно имаш сапун някъде – отбеляза невинно чичо Петьо, придърпвайки захарницата.
През целия си живот една пчела успява да събере мед, колкото да напълни лъжица и половина. И ако това ви се стори малко, изсипете го върху умерено скъп и доста запазен декоративен килим, за да го видите в перспектива.
Когато Валери се изстреля към вратата, сърдит като оса, татко му предпазливо вдигна буркана. Че синът му беше прав нямаше съмнение, но козирогът на чичо Петьо не му позволяваше да го признае. До сватбата си мъжът бе живял щастливо необременен от всякакви хороскопи и зодиакални знаци. За звездите знаеше две неща - че в дните със слънчеви изригвания леко вдига кръвно, и че никой не трябва да дава пари на астролози. Когато хубавата му съпруга установи този недостатък, лично се зае със звездното му обучение. Сама не подозираше какъв автогол си вкара. Новоизлюпеният астролог със задоволство научи, че сприхавият му характер се дължи само и единствено на козирога. Заради козирога се изпокара със съседите зад двора, пак заради него едва не го арестуваха, задето се сопна на селския полицай на центъра. Той само свиваше рамене и поглеждаше нагоре, а очите му казваха: „Отнесете въпроса към истинския виновник“.
Козирогът в него кимаше одобрително след инцидента с меда, но полека беше избутан от далеч по-разумния пациент на Белодробното. Чичо Петьо почука замислено буркана с остатъка от искрящия, прозрачен, почти безплътен мед. Спомняше си, че когато беше малък, неговият баща лекуваше всичките си настинки с една вълшебна отвара. Толкова ефикасна беше, че в началото на зимата у тях винаги се извиваше опашка от хора, които се молеха за шишенце чудодейно лекарство. Баща му нямаше сърце да им откаже и запретваше ръкави в кухнята, докато и последният чакащ не получеше домашна отвара, чаша кафе и приказка край огъня. Чичо Петьо, който тогава още не беше козирог, все гледаше да се навърта около баща си, докато вареше лекарството. Върволицата от непознати го очароваше, а и нерядко от нечий щедър джоб изскачаше бучка захар или лукче. От онези години запази обичта към татко си, вкуса на лакомствата и миризмите край печката, но не и рецептата. Възрастният мъж хвърли скришом поглед към компютъра на Валери.
Никога не беше виждал полза от машината. Дори фактът, че синът му работеше на компютър и полагаше нечовешки усилия да му обясни тънкостите на професията, не го промениха.
- Сядаш на машината и пишеш вътре някакви цифри.
- Донякъде – мръщеше се Валери и забърсваше разсеяно някоя невидима троха от ръба на масата. – Но в програмирането има много повече от това.
- Значи може да се каже, че си инженер? – прекъсваше го баща му.
- Не, не може.
Тук обикновено чичо Пешо губеше интерес от разговора и с бодра крачка влизаше в нов.
- Знаеш ли кой учи за инженер? Синът на Едикойси.
Още като ученик Валери създаде образа, който щеше да спаси повечето разговори с родителите му в бъдеще. Знаеш ли кой е купил двора на бившето училище, за да си направи оранжерия? Едикойси. Разбра ли кой е вдигнал четиридневна сватба в ресторанта? Внукът на Едикойси. Чу ли кой е пипнал венерическа болест след празненството? Внучката на Едикойси. Така Валери успяваше да участва в живота на селото от разстояние и да бъде точно толкова информиран, колкото му трябваше.
Чичо Петьо не знаеше за Едикойси, но знаеше как се пуска компютъра. Всяка вечер след работа синът му се отпускаше в големия черен стол и натискаше кръглия бутон в средата на машината. С тихо ръмжене, сякаш заспало животно се пробужда, екранът светваше и знанието на цялото човечество оставаше на един клик разстояние. Ако Валери беше прав и вътре наистина имаше всичко, баща му можеше с лекота да провери чудодейната рецепта от детството си. Изкушението беше твърде голямо дори за един козирог.
Със смътното чувство, че ще работи с атомен реактор, чичо Петьо се доближи до машината и натисна копчето. Поздрави го добре познатият ръмжащ звук и мъжът изръмжа в отговор. За всеки случай. След като се запознаха, той сграбчи мишката и се устреми към интернета. Само че никъде не видя да пише „Интернет“. Сигурно бяха забравили да го сложат. Мърморейки, че от това поколение на псевдо инженери нищо друго не може да се очаква, мъжът дръпна мишката встрани, кликна и се озова на мястото, което презираше най-много. Във фейсбук.
Напразно Валери се беше опитвал да убеди баща си, че социалната мрежа може да му бъде от полза в самотния живот на село. Чичо Петьо се заинати както никога, викна, че това е най-голямата глупост на капитализма и накрая отсече, че ако иска всички да знаят къде е и какво яде, ще отиде на крака да ги уведоми лично. И ето го сега, принуден от обстоятелствата и измамен от дефектния компютър без копче за интернет, седеше във фейсбук и се оглеждаше. Не видя нищо, което да му направи впечатление, освен многото глави, подредени в единия край на екрана.
- Не е толкова лошо, колкото си мислех. По-лошо е – прошепна мъжът и затегна хватката си около мишката.
Внимателно я насочи встрани, за да заобиколи главите. На стената на селската църква лепяха некролозите по същия начин и от гледката го побиха тръпки.
- Къде ли са рецептите?
За толкова подреден човек като Валери фейсбукът му беше ужасно разхвърлян. Освен нашествието от глави, по екрана се преплитаха стрелки, картинки и думи на английски, а цветни мигащи надписи се появяваха и изчезваха мистериозно като летящи чинии. Чичо Петьо ловко заобиколи снимка на непознато малко дете, напъхало и двата си юмрука в устата, и песен на Слави Трифонов от концерта на Орлов мост. Нищо от това нямаше да му свърши работа. Затвърдил вярата си, че фейсбук е територия за сектанти и безделници, мъжът вече се канеше да изключи компютъра завинаги, когато я видя. Усмихната дългокоса млада жена разбъркваше нещо зеленикаво в плоска чиния, а стената зад нея беше отрупана с шишенца, буркани и всевъзможни пресни и сушени билки.
- Знахарка! – зарадва се старецът.
От страх да не би жената да потъне в безкрайното море от глави, веднага кликна с мишката отгоре й. Появи се друга снимка – този път косата й бе спретнато вдигната на опашка, а вместо чиния, красавицата стискаше тиган, догоре пълен с листа. Чичо Петьо кликна отново и отново. Видя я как капе тайнствена жълта течност в чиния и после оставя букет дъхави маргаритки на масата. На друга снимка жената се беше навела напред и така усилено дялкаше корени, че професионализмът й си личеше дори през глупавия фейсбук. Силно впечатлен, бащата на Валери продължи да щрака, докато входната врата не се отключи.
- Татко?!
- Проверявам нещо във фейсбук – стресна се чичо Петьо и бутна мишката. Тя се завъртя във въздуха като осъден на смърт чрез обесване и Валери се втурна да спасява живота й.
- Откога се интересуваш от фейсбук? – попита, навивайки кабела на мишката. - Мислех, че ти е под нивото.
- Нивото ми имаше работа – сопна се татко му и погледна часовника. – Кога е станало четири часа?
Късно същата вечер, когато бащата вече спеше, а Валери си обещаваше, че всеки момент ще угаси компютъра, на екрана светна съобщение.
Благодаря за подкрепата! Никой досега не ми е харесвал всички рецепти за един ден и съм много щастлива, че си открил страницата ми! Дано ястията са ти харесали!
Тази нощ Валери си легна по-късно от обикновено.
На другата сутрин отново завари баща си да се суети над кухненската маса. Беше намазал две филии с мед и когато Валери влезе, побутна едната към неговото място без да каже нищо.
- Закъде си се изтупал, хлапе?
- Какво искаш да кажеш?
- Че последния път, когато те видях с риза, беше абитуриент.
Синът отхапа от филията, а няколко тежки бели трохи парашутираха на масата. Той не им обърна внимание.
- Ами, би могло да се каже, че имам среща.
- С жена? – повдигна вежда баща му.
Валери се изчерви до ушите.
- Готвачка. Вегетарианка. Вчера нещо е станало с фейсбук и явно съм харесал около стотина нейни рецепти, което й е направило страхотно впечатление. След работа ще пием кафе набързо.
- Вземи й маргаритки.
Синът млъкна за миг объркано, но кимна. Трохите си стояха непокътнати на масата.
- Искаш ли след това да седнем заедно на компютъра да потърсим рецептата за отварата на дядо?
- Искам.
Валери довърши филията, напомни на баща си да стои далече от сладкото и се насочи към вратата.
- Отказа ли се най-после от тази глупост да ме връзваш във фейсбук, хлапе? Да не мислиш, че не съм готов за него? – подметна му чичо Пешо с насмешливо изражение.
Валери поклати глава и прекрачи навън.
- Фейсбук не е готов за теб.