Лунна светлина - Константин Дилянов

Едва ли беше минал повече от половин час, но на Томас му се струваше, че се е въртял в леглото цяла нощ. Не можеше да заспи и нищо от това, което правеше не даваше резултат. Беше спуснал пердето на прозореца, за да не му свети Луната. Беше опитал да брои до хиляда, но сравнително бързо му се стори, че идеята е детска. След това се опита да анализира проблема и да намери решение – в това поне беше добър. Или се дължеше на по-бавната му адаптация към смяната на обстановката и часовите разлики, или напрегнатият му ден в работата даваше своето отражение. Докато беше на работа, действително беше стресиращо, а този ден вземаше връх в личната му класация. Да, най-вероятно това беше причината. 3D-принтерът беше направил проблем с новия вид полимер, с който го тестваха, а той не успя да разбере достатъчно бързо на какво се дължи това и цялата програма на експеримента се обърка. Никой не го обвиняваше, но Томас се възприемаше като експерт и за него беше личен провал. Да, това беше. Стресът от работата му пречеше да заспи. Значи му трябваше нещо, с което да се разсее и да забрави. Може би Адам беше прав и му трябваше приятелка. Къде да я търси? Лесно му беше на Адам, той никога не страдаше от липса на женско внимание. Дали не беше заради името? Сигурно имаше нещо дълбоко закодирано в това име – Адам. Нали така се е казвал основателят на човешкия род? А той е имал мигновен успех. Е да, бил е единственият мъж на планетата, но не му се влизаше в тези подробности.

Грабна таблета и го включи. Интернет връзката не беше много бърза, но щеше да му свърши работа. Самосъжалението и разсъжденията върху креационизма нямаше да му помогнат да заспи. Адам на шега му беше споменал за някакъв сайт за запознанства и това можеше да не е чак толкова лош вариант да си загуби времето. Регистрира се, качи снимка, описа се, отговори сравнително подробно на въпросите свързани с интереси и хобита, и активира алгоритъма за автоматично търсене на подходящи момичета. След няколко секунди се появиха резултатите. Реши да се остави по течението – или по-точно – по софтуера и без да разглежда останалите предложения влезе в страницата на първия избор. Шарлот беше американка, с черна коса и кафяви очи. На снимката изглеждаше леко пълничка, с чаровна усмивка и закачлив поглед. Томас си помисли, че ако я видеше в реалния живот, може би нямаше да ѝ обърне внимание. Но от друга страна и той не беше фотомодел и не привличаше дамските погледи. По тази логика алгоритъмът май правилно беше определил, че си пасват. Написа ѝ съобщение, остави таблета и си затвори очите. Докато се чудеше дали ще му отговори и за какво да си приказва с нея, заспа.

След закуска вихърът на работата му го завъртя и нямаше никакво време да прегледа личната си поща. Видя, че има писмо за съобщение в платформата за запознанства, но реши да му обърне внимание след като приключи с другите си ангажименти. Днес принтерът не проявяваше своеволия и успяха да отпечатат предвидения детайл, който след това поставиха на експерименталния стенд. Там щяха да се симулират за около седмица десетгодишни натоварвания и да определят каквито там параметри си бяха заложили колегите му от екипа. Не че не го интересуваха, но той беше привлечен в качеството му на машинен инженер и приоритет му беше оборудването да бъде на висота. А точно кой полимер щеше да даде най-добри резултати от гледна точка на здравина, еластичност, производителност и разбира се – цена, за него беше второстепенно. В групата бяха осем човека, пет момчета и три момичета. Всичките бяха горе-долу негова възраст – между двадесет и пет и тридесет и пет годишни. Всичките бяха първенци в специалността си, с поне две или три публикации в научната литература. Или казано по друг начин – зубъри от класа. Даже казано още по-точно – елитът на зубърите. Като изключим Адам, никой друг нямаше романтична връзка. За себе си Томас можеше да каже, че беше оставил всичко друго на заден план, за да стигне тази мечната позиция. Е, сега, когато вече беше тук и част от групата, можеше да се замисли за този аспект от живота си. Само че не знаеше как да разговаря с момиче ако не си говорят за наука или нещо подобно. А комплимент не помнеше кога последно беше правил през живота си. Може би в крайна сметка това със сайта за запознанства не беше чак толкова лоша идея – щеше да натрупа малко опит без риск потенциалните му провали да имат ефект върху реалните му контакти с момичетата около него. От друга страна, обаче, беше почти напълно безмислено, защото нямаше как да се получи трайна връзка, която да прерасне в нещо повече, поне не в неговия случай.

„Хей, сладък, много се радвам, че ми писа.“ Така започваше съобщението. „Аз съм Шарлот и съм от Бисмарк, Северна Дакота. А ти от къде си? С нетърпение чакам да ми пишеш.“

„Здравей, Шарлот, аз съм Томас. От Питърбъро съм, в Централна Англия.“ – написа Томас, натисна бутона за изпращане и закачи таблета до себе си.

Замисли се за деня си. След като бяха свършили работа, с колегите бяха седнали набързо да хапнат и след това всеки се беше прибрал да си почива. Бяха се събрали като екип от няма и две седмици и извън служебните неща още нямаха чак толкова много общи теми за разговор. Единствено с Адам си имаше малко повече приказка, защото бяха от един университет, макар от различни година и специалност.

Чу се вибрация от таблет и той посегна да видя какво беше получил.

„Хей, Томас, радвам се, че ми отговори. Винаги съм искала да посетя Сейнт Питърбър. Гледала съм много красиви снимки от този град. А и Москва също. Те нали са наблизо. Ти ходил ли си до Москва? Може някой път да ти дойда на гости и да ме разходиш в музеите. Аз много обичам да пътувам и да посещавам забележителности.“

Томас гледаше неразбиращо, докато му просветна, че Шарлот беше сбъркала Англия с Русия. Досега не му се беше случвало. Щеше да се наложи да я разочарова, но трябваше да измисли по-елегантен начин да ѝ обясни – Санкт Петербург нямаше нищо общо с неговия град и само в някой дистопия филм или книга някой би решил да го вкара в пределите на Англия.

„Аз също обичам да пътувам. И да правя много снимки на местата, които посещавам.“

„Супер. Искаш ли да ми пратиш малко твои снимки? Аз също ще ти пратя малко мои.“

„Ами аз нямам много мои снимки. Обикновено пътувам сам и снимам природата или сградите.“

„Няма проблем. Аз вече ти пуснах няколко. Кажи дали ти харесват. Имам още такива и по-добри.“

Една нова икона в приложенито сигнализира, че беше получил няколко файла. Томас ги отвори и заразглежда Шарлот на различни места – в някакъв парк с лабрадор и тясно спортно облекло; в леглото по изрязана нощница и чете книга; на плажа с телефон и слушалки на ушите и почти липсващ бански.

„Да, получих ги. Много са хубави.“

„Нали! Искаш ли още като тези от плажа или от спалнята ми. Имам и от банята?“

„Ами не, недей засега.“

„Сигурен ли си? Не ти ли харесвам?“

„А, много ми харесваш. Просто става късно и ще си лягам вече.“

„Няма проблем. Ето, пускам ти още една за лека нощ!“

Томас се зачуди дали да я погледне. Имаше подозрение какво щеше да получи и превюто на снимката му показа, че не се беше объркал. Реши да не я отваря и изгаси таблета. Първата му виртуална среща въобще не тръгна както той си представяше. Ако искаше да гледа такива снимки щеше да посети съвсем друг сайт. Легна да спи и за негово щастие успя да заспи доста бързо.

На сутринта го чакаше още една снимка за добро утро. И на нея превюто ѝ беше достатъчно, за да го накара да се изчерви. Имаше и послание. Шарлот учеше право (сериозно?!) в някакъв местен университет и ако той би се съгласил да ѝ помогне еднократно с петдесет долара за предстоящата ѝ семестриална такса, тя щеше да му изпрати още двадесет снимки. А за сто долара щеше да получи и няколко видеаклипа. Функционалностите на приложението му позволиха за тридесет секунди да я блокира и да изтрие всичко, свързано с нея. Отиде да закуси и по пътя се засече с Адам. Взеха си нещо набързо и продължиха към тяхната лаборатория.

-          Какво си се умислил така – го попита Адам.

-          Реших да те послушам и си направих профил в онзи сайт, който ми препоръча.

-          А-а, супер. И какво стана?

-          Започнах да си пиша с някаква американка, която не правеше разлика между Англия и Русия. За сметка на това започна да ми пълни таблета с нейни снимки – доста предизвикателни бих казал.

-          Аха-а. Ще ми ги покажеш ли?

-          Не, изтрих ги и я блокирах. Аз очаквах някое нормално момиче, с което да си говорим, а не …ъ-ъ … не знам как да я нарека. Там само такива ли са?

-          Не, има и такива, за които казваш, но трябва да търсиш. А поне снимките хубави ли бяха?

-          Не, не ми харесаха. А и тя не ставаше.

-          Ти пък много подбираш.

-          А пък ти нищо не гледаш.

-          Гледам аз, гледам.

В този момент стигнаха до лабораторията и побързаха да си доядат закуската, за да могат да се захванат с предвидените за деня задачи. В обедната почивка Адам го насърчи да потърси отново и му даде някои насоки, за да може да филтрира този тип жени в сайта. Томас реши, че това явно беше пълна загуба на време, и се зарече да не влиза повече там.

След две вечери, обаче, сънят отново му се изплъзваше. Прекара половин час в четене на новини, след това още малко в следене какво правят приятелите му в социалните медии и в крайна сметка отново стигна до сайта за запознанства. Реши този път да не оставя случайността да реши вместо него и започна да слага всевъзможни филтри, да открие „идеалната“ жена. Висока, руса, синеока, слаба, да не е по-възрастна от него. Появиха се доста такива, колкото и да беше учудващо. Най-вероятно половината профили бяха фалшиви. Реши да стесни още кръга – нека да бъдат от Европа и да имат PhD. И тогава я видя – тя беше четвърта на страницата, но това беше тя. Казваше се Сара Йохансон от Швеция. Почти като Скарлет Йохансон. Е, вярно, че Скарлет вече беше малко възрастна за него, но той беше гледал почти всички филми с нея (без най-детските ѝ) – от „Изгубени в превода“, Марвел вселената, та чак до последния, които излезе само преди три месеца. Вярно е и че тя беше родена в Щатите и имаше повече датски, отколкото шведски корени, но това бяха само ненужни детайли. Сара Йохансон беше идеалната жена. Той ѝ писа и с нетърпение зачака. Минаха петнадесет минути. След това още толкова. Томас започна да си дава сметка, че ако тя беше в Швеция, в този момент би трябвало да спи. Леко разочарован закачи таблета и си легна и той. Известно време се ослушва дали нещо няма да пристигне и неусетно заспа.

На сутринта преди още да стане си погледна съобщенията, но нямаше нищо от Сара. Имаше две покани от някакви други момичета, които директно изтри. В лабораторията днес всичко се получаваше както трябва. Експериментите станаха бързо и без някакви технически трудности. Сигурно през половин час си преглеждаше пощата, но така и цял ден не получи нищо. Или поне нищо, което да го вълнува. Вечерта имаха импровизирано парти в столовата, защото беше пристигнала нова група от учени, но всичко това за него стоеше на заден план. Той бързаше да се прибере и да бъде на разположение, ако Сара реши да му пише. Уви, тя така и не отговори и след като се помота известно време, Томас легна да спи.

Сутринта все още нямаше нищо. Томас започна да подлага на съмнение стратегията си – в крайна сметка това беше неговото момиче-мечта, но монетата имаше две страни. Въпросът беше дали можеше той да бъде момчето-мечта за такова момиче. Даде си сметка, че вероятността не беше голяма. Реши все пак да почака още един ден и след това да потърси вариант, който да не бъде толкова идеален. Междувременно стигна до лабораторията и там Адам го чакаше с кльощава азиатка.

-          Ето те и теб, Томас. Запознай се с Ким, тя е от Хошимин във Виетнам и е по твоята специалност.

-          Здравей, Ким.

-          Здравей, Томас.

Томас се сети, че предишната вечер някой го беше запознал с Ким. Тя беше също като него машинен инженер и щеше да се включи към техния проект да му помага. Преди две години беше завършила докторантурата си към най-добрия технически университет в Азия – той беше запомнил само, че беше в Пекин, но не и как се казва.

-          Оставям ви да си поговорите. Томас, тя е запозната добре с целите на проекта и знае какви са ѝ конкретните задачи. Разясни ѝ докъде сме стигнали, какво ще правим днес и каквото още сметнеш за нужно. До края на седмицата тя е прикрепена към теб, за да може по-лесно да навлезе в нещата.

-          ОК, благодаря Адам – отговори Томас. След това поведе Ким към тяхната част от лабораторията с 3D-принтера и започна да ѝ обяснява с максимални подробности каквото беше нужно.

Денят мина неусетно за Томас и той не разбра точно в кой момент получи съобщение от Сара. Забеляза го, чак като беше с колегите си на вечеря и реши да изчака да остане сам, преди да го прочете. Успя да потисне нетърпението си и си тръгна в първия възможен момент, когато това нямаше да изглежда нетактично. Легна в леглото си и с невероятна бързина отвори приложението.

„Здравей, Томас. Извинявай, че толкова се забавих с отговора си. Последните дни са ми много натоварени и наистина нямах време.“

„Здравей, Сара. Няма проблем. Не се притеснявай. На мен също ми е доста натоварена програмата напоследък и мога да те разбера“

Изпрати го и се зачуди кога ли щеше да му отговори. В Швеция вече беше нощ. Таблетът сигнализира и той бързо отвори новото съобщение.

„Хей, аз съм онлайн и веднага ти видях съобщението. Аз съм в Стокхолм в момента и е нощ, но не съм заспала още. Ти откъде си?“

„Аз съм от Питърбъро, в Централна Англия.“ – Томас за момент си помисли дали ще изпита дежавю.

„Не съм го чувала – извинявай, но географията не ми е много силна. Чакай да видя къде е на картата. Аха. В Англия съм идвала няколко пъти, но освен в Лондон и Манчестер, на друго място не съм била. Колко е голям градът?“

„Ами сравнено с тези, в които си била, въобще не е голям. Но на мен си ми харесва. Като население е малко под двеста и петдесет хиляди човека. Близо е до Кеймбридж.“

„Да, Кеймбридж го знам. Ти там ли си учил?“

„Не, учих в Имперския колеж в Лондон. Там изкарах от бакалавър до доктор.“

„Ти имаш докторска степен?“

„Да, аз съм машинен инженер.“

„Интересно ли ти е? С какво се занимаваш в момента? Към университета ли работиш или си намерил реализация към някоя фирма? Извинявай, че толкова въпроси ти задавам, но аз скоро направих моето PhD и ми е много интересно други като мен какво са избрали?“

„А, няма проблем. От университета ми предложиха да остана и да развивам научна дейност при тях, но аз имах други амбиции и им отказах. Поел съм в друга посока, по-скоро в частния сектор. А ти какво си завършила?“

„Аз съм биолог и специализирах ботаника и агрономия. Добре, друг път може да ми разкажеш повече с какво ще се занимаваш. Аз също като теб избрах по-самостоятелен път. Не че ще правя нещо сама, но по-скоро… Не знам как да го обясня. Ще ти разкажа по-натам.“

„Няма проблем. Ще ми разкажеш някой друг път.“

„Да. Аз след малко ще трябва да си лягам. В Швеция е вече късно, но аз нарочно се опитвам да си изместя малко времето, защото ми предстои пътуване към Щатите и искам да мога по-бързо да се адаптирам там. То и при теб в Англия би трябвало вече да е късно?“

„Ами да, но аз не съм там. Аз съм с американското време.“

„А, така ли? Къде си?“

„Ами последно бях във Флорида.“

„А, много интересно. Аз ще ходя дотам скоро.“

„Така ли? Ако имаш време, мини през Дисниленд.“

„Да-а, в плана ми е. Аз съм си направила списък с доста неща, които искам да посетя, и това е едно от тях.“

„Супер. Сега ще те оставя да си почиваш, а утре може да ми разкажеш какво друго имаш в списъка си. Аз също наскоро посетих доста места и ако някои съвпадат, мога да ти дам малко обратна връзка.“

„Супер. Ще съм благодарна. Благодаря предварително.“

„Е, аз още нищо не съм направил.“

„Така е, но имаш желание да ми помогнеш. Лека нощ.“

„Лека нощ и на теб.“

За Томас следващите седмици минаха като в сън. През деня правиха експерименти с екипа, а вечер си говореше по няколко часа със Сара. Проследи пътуването ѝ в Щатите и получи купища снимки. Част от местата беше посетил и той, но музеите на науката и техниката бяха заменени от ботанически градини и национални паркове. Обикновено си пишеха, но последните дни започнаха по-често да си правят аудиосрещи. Не знаеше какво да каже, ако Сара поиска някой път да се видят с видео. За щастие тя явно също не държеше много на това и предпочиташе да останат както са досега. Той си даваше сметка, че от гимназията не беше имал толкова дълго взаимоотношение с момиче. Не можеше да си позволи да мисли за нея като за гадже, защото бяха разделени физически и перспективите пред връзката им не бяха много добри. Чудеше се дали да ѝ каже с какво се занимава. Знаеше, че това щеше да доведе до моментен интерес и след това всичко щеше да приключи. А той не искаше нещата между тях да спират. Поне не сега. Можеше да изчака още няколко седмици. След това всичко щеше да се изясни по един или друг начин. Имаше още месец да поддържа тази връзка сякаш нищо нямаше да се промени.

Минаха две седмици и Томас започна да усеща някаква промяна в Сара. Гласът ѝ беше все така жизнерадостен, но нещо се беше променило. Последните пъти си говориха повече на философски теми, за живота, за взаимоотношенията между хората, за приятелството и други подобни дълбоки теми. Принуди се да се обърне към Адам за съвет. Отговорът не му хареса много, но явно връзката им беше стигнала до етап, в който започваше да се изчерпва, ако не мине на следващо ниво. А това следващо ниво изглеждаше напълно невъзможно.

Тази вечер си говориха вероятно повече от четири часа. Обичайният час за заспиване отдавна беше минал. Томас знаеше, че Сара на другата сутрин има важен ангажимент и ще трябва да става рано, но видимо на нея не ѝ се искаше да прекъсне разговора. Реши, че като мъж трябва да поеме отговорност и да спре, за да може да не се осъжда след това, ако тя не се представи по най-добрия начин по време на ангажимента си. Тя не беше пожелала да му каже за какво ставаше въпрос и той не искаше да я притиска.

-          Сара, мисля, че трябва да приключим за днес. Идва време да ти пожелая „лека нощ“. Утре вечер пак ще се чуем и ще ми разкажеш как ти е минал денят.

-          Не се притеснявай. Но наистина си прав, че трябва да свършваме за днес.

Последва минута или две тишина, но Сара не приключи връзката. Томас я изчакваше, защото усети, че нещо сериозно я притеснява. Искаше да я попита, но и самия той беше с много тайни и се страхуваше, че ако започне да я разпитва, ще трябва и сам да отговаря на въпроси. А не беше готов. Не още. Само още две седмици.

-          Том, утре няма да можем да се чуем. Всъщност, аз… знаеш ли, мисля, че няма смисъл повече да продължаваме така. Да се преструваме, че имаме връзка.

-          Сара, защо? Какво направих? Какво става?

-          Не, Том. Нищо не си направил. Аз, просто… Не знам как да ти го кажа. Напоследък ми е много напрегнато. Всичко започна като шега за мен. Исках да не мисля за бъдещето и да извърша нещо лудо, което никога повече няма да направя. Съжалявам. С времето ми стана много приятно с теб, всичките разговори вечер, вниманието ти към мен. Но не мога да продължавам повече така. Не искам да… аз… между нас няма как да се получи.

-          Но, Сара…

-          Не, Том. Няма смисъл. Аз много мислих и няма как да продължим. Съжалявам.

-          Сара, кажи ми какво става! Не разбирам.

-          Просто приеми, че всичко е било една лоша шега, Том. Лека нощ и сбогом.

-          Сара…

Но нея вече я нямаше. Томас остана загледан с празен поглед в екрана. Беше ясно, че това щеше да се случи рано или късно, но някак не си представяше края по този начин. Искаше му се да беше изкарал по този начин още малко. И тогава какво? Всичко така или иначе трябваше да приключи. Чувстваше се наранен и изоставен. Но сега или след няколко дни – каква беше разликата в крайна сметка. Сега инициативата беше нейна, а иначе щеше да е негова. Сега наранен беше той, а иначе – щеше да е тя. Може би беше по-добре, че за нея всичко е било само шега и поне тя нямаше да страда. А той страдаше – беше се привързал и, незнайно защо, му се искаше да има начин това да продължи.

Тази нощ почти не успя да спи. Луната блестеше, но въобще не го вълнуваше. През следващия ден нямаше много работа, защото бяха завършили с експериментите и имаха полимерна смес-фаворит, която беше с достатъчна здравина и еластичност, но и произведена с евтини и леснодостъпни суровини, която и позволяваше да ползват над 95% рециклат, запазвайки характеристиките си. Последното беше много важно, защото на Марс трябваше да разчитат основно на това, с което разполагат, и на редките доставки от Земята. След работа остана малко с Адам. Някак неусетно разговорът стигна по едно време до темата за жените. След две седмици корабът им щеше да потегли от окололунната станция, в която бяха, и след малко повече от половин година щяха да са втората група учени-заселници на Червената планета. Всички бяха избрани сред елита на университетите и доброволци за тази мисия, минали тежки пресявки за физически умения и подготовка. Бяха равен брой мъже и жени и логиката беше ясна – с течение на времето щяха да се оформят семейства от тези непознати и да се даде началото на човешката раса на Марс. С времето Томас щеше да забрави за Сара и да си намери жена от тези, с които ще бъде там. Може би Ким, или пък онази, медичката, май се казваше Абигейл. Адам му беше казвал, че го била заглеждала. Наистина нямаше как да продължат с връзката със Сара, дори и да искат. Заради закъснението на сигнала и нуждата от запазен капацитет за по-приоритетни цели можеше да продължат с някакви епизодични писма. Можеше да си останат приятели, но тя трябваше да си намери добър мъж, който да бъде до нея, а не на друга планета. Някой, който да може да я прегърне и целуне. За първи път Томас си помисли дали не беше допуснал грешка с избора си да замине завинаги от Земята. Е, „завинаги“ беше малко драматично, защото се планираха и обратни курсове и имаше вариант да се върне, но това нямаше да може да стане скоро. Но дори да беше останал – какво от това? Те вече се бяха разделили. Това се очертаваше да бъде мъчително пътуване, но се надяваше с времето да забрави и да започне нова връзка.

На следващата вечер пристигаше последната група заселници. Всички се събраха да ги посрещнат. Томас беше останал някъде по-назад и почти не обръщаше внимание на случващото се. Корабът се скачи, след бавната процедура отвориха люка и един по един започнаха да влизат новодошлите. Бяха само десет човека, основно със специалности, които не изискваха предварителни експерименти в окололунната станция. Като тях вече имаше достатъчно на Марс, но според логиката на заселването трябваше да има определен брой, за да могат във всеки момент да се заместват и подкрепят. Последните няколко човека Томас дори не погледна. Беше се фокусирал върху таблета си и само по околните шумове се ориентираше докъде бяха стигнали приветствията. Мислите му се въртяха около Сара и приключилата им връзка.

Речта свърши и хората започнаха един по един да се разотиват. Томас вдигна поглед от таблета, закачи го за колана си и се понесе към своя коридор. Изведнъж се хвана за една от дръжките и рязко се обърна. На няколко крачки от него, леко увиснала в пространството със сак в ръка стоеше Сара и го гледаше. През един илюминатор Луната огряваше лицето ѝ. Томас се отблъсна в нейна посока, прелетя до нея и понечи да я прегърне. Спря се, виждайки смутения ѝ поглед, и се почувствува неловко. Стояха така минута, преди някой да проговори.

-          Сара, не мога да повярвам. Ти си тук. Какво правиш тук?

-          Том, аз съм част от експедицията. От екипа биолози. Ти явно си към инженерите.

-          Да, аз съм към екипа за 3D-принтиране. О, Сара! Не знаеш колко се радвам, че си тук! Страхувах се да ти кажа. Не знаех какво ще си помислиш, какво ще направиш. Исках, но не знаех как да ти кажа къде съм и какво правя.

-          Том, недей. Всичко свърши. За мен беше само шега. Сигурно и за теб е било така на моменти. Остави ме – и тя се отправи нанякъде по левия коридор, четейки нещо на таблета си.

Една сферична капчица остана във въздуха, леко отлитайки към илюминатора. Дали беше сълза, с надежда се запита Томас.

Следващите дни всички бяха много заети с преместване на всичко необходимо от станцията в кораба. Томас се засече няколко пъти със Сара, но разговорът не потръгваше и той спря да се опитва да пробие щита, който тя беше издигнала около себе си. Един ден, в момент на слабост, сподели с Адам ситуацията. След дългия разказ, почувствал се едновременно засрамен, глупав и облекчен, получи само потупване по рамото с философския коментар, че тях, жените, понякога не можеш да ги разбереш. Не се опитваше да забрави случилото се, но поне се стараеше да не налива масло в огъня, като я търси или мисли за нея.

Дойде денят на отлитането. Кратко приветствие от командния център на Земята беше излъчено в реално време на един голям екран. Опитаха се да направят групова снимка, но бяха твърде много хора, за да се съберат на едно място, и нищо не се получи. Последваха прощални прегръдки с оставащите на станцията четирима астронавти. Заредени с нетърпение, тръгнаха да заемат местата си, но тесният вход на кораба малко охлади ентусиазма на повечето, докато успеят да се настанят. След това пилотите направиха финална проверка на системите и втората експедиция потегли към Марс. Предстоеше им продължително и скучно чакане, съчетано с ежедневната рутина от задачи и система от физически упражнения, за да не се загуби физическа и психическа форма. В допълнение Томас си беше приготвил и почти безкраен списък с книги. Скоро се улови, че почти не иска да говори с другите от екипажа. Беше се вглъбил в таблета си и не следеше отминаването на дните. За удобство, по време на полета продължаваха да се придържат към часовото време във Флорида. На Червената планета щеше да бъде по-различно, защото там денонощието беше малко по-дълго. Това беше довело до създаването на отделен екип в командния център, който работеше с марсианското време.

Никой не разбра какво точно ги удари. Беше първият вторник на октомври, 4:35 часа сутринта във Флорида. Вероятно отломък от астероид или комета. Половината хора от експедицията загинаха в рамките на няколко минути от настъпилата декомпресия в централната част на кораба. Някои дори не разбраха какво става, отлитайки през големия отвор в открития Космос. Оцелелите бяха тези, които в момента на удара се намираха в носа или кърмата. Започнаха трескава работа с компютрите, за да установят статуса на кораба. Бързият анализ показа непоправими структурни щети. Имаше изтичане на гориво от един от двигателите и атмосфера през множество пробойни в корпуса. Томас изпрати съобщение по вътрешната мрежа на Сара, за да разбере дали е добре, и се зае да помага на инженерите в носа с поправянето на системите.

„Добре съм“ – получи съобщение след минута. – „Какво стана?“

„Не знам.“

„Том, аз съм голяма глупачка. Прости ми.“

„Сара, радвам се, че си добре. Не го мисли сега.“

„Том, аз се уплаших, че съм те наранила и отблъснала. За мен не беше всичко шега. Е, може би в началото, но после не. Но не знаех как да ти кажа, че не можем да сме заедно. Че заминавам за Марс. А когато те видях на станцията, бях толкова засрамена, че исках да избягам, ако може да се върна на Земята. Затова те избягвах след това.“

„Сара, и аз не знаех как да ти кажа всичко. Не исках да спираме.“

„Том, обичам те!“

„И аз те обичам, Сара!“

Пръстите му механично натиснаха бутона за изпращане докато с ужасен поглед видя как се разцепва корпуса на кораба. Явно изтичащото гориво се беше възпламенило, влизайки в контакт с окислителя, въздуха и искра от някой от оголените кабели. Вътрешната мрежа успя да предаде съобщението до таблета на Сара, но там, в кърменото отделение на кораба, вече нямаше кой да го прочете.