Светът е малък - Слава Лукипудис

 Отдавна, преди години, на монитора на компютъра, се появи внезапно малкото, светлорезедаво екранче на Кю-то! (ICQ).  Мига и дава знак да му се обърне поне малко внимание. А на екранчето изписано името! Иска разрешение за включване в мрежата. Говори му се с някого. Беше след полунощ.

- Кой будува по това време освен мене? – си мислеше Вики..

-Кой си ти, който носиш това име на Георги–Победоносец? Какво те задържа толкова късно през нощта пред компютъра?  Търсиш човешка близост? Какво ти тежи, човече? Самотен ли си? Къде по света си в момента? Далече си и искаш да чуеш родна реч?  Наистина ли смяташ, че мога да ти бъда равностоен събеседник? С какво мога да ти помогна? На каква възраст си? Ще намерим ли общ език?

 Щрак! Включването му беше разрешено!  Първите му думи заинтригуваха жената

–Моля да ме извините, не искам да Ви преча! Може ли да поговорим малко? –  пишеше в горната част на по-големия отворен прозорец, състоящ се от две части: горна част, в която се получаваха съобщенията и където изпратените съобщения изчакваха приемането им от отсрещната страна, след като са написала на второто, по-долу разположено, чувствително по-тясно по пространство поле.

 Някой има нужда да поговори. С някого. Да сподели нещо! Дори и с напълно непознат. Какво означава това? Че  на някого душата му е натежала от болка. От тъга! От самота? Че някой има нужда от малко внимание  и от топла човешка дума?

 Завързаха разговор. Учебника по растениевъдство от студентските години остана отворен на същата страница. От него, по-точно с помощта на учебника Вики подготвяше  лекциите за студентите. Загатнаха й, че от есента, поради акредитацията, която тече на Факултета и според нейното (на акредитацията) изискване за съответствие между предмета и научния шифър на преподавателя, трябва да поеме да преподава поне част от материала по растениевъдство, защото само тя притежаваш научния шифър на тази учебна дисциплина, при обучението на бъдещите агрономи. Е, беше решила да се подготви предварително, да не бъде изненадана на есента.

 Стана й интересно. Не беше любопитен ученик. И такива събеседници е имала. В Гърция. В Солун. Този не беше хлапак – „развейпрах”. Не е и тийнейджър събиращ „бройки”  от обожателки по Кю-то. Освен това на генералната страница на нейното Кю пише, че е вече в трета младост. Е, все пак е младост – макар и трета. Макар, че ако сме справедливи, трябва да си признаем, че третата младост на някого е по-жизнена от първата младост на други. Но, въпреки всичко двойната й Христова възраст, не е като студентска лекота и буйност.

 От общите въпроси и отговори се разбра, че той, работи от 1993 г. в една Американска фирма. Монтират и настройват големите сателитни антени. Големи – 13 до 16 метра в диаметър. Внушително нещо. Отговорна работа. В момента е в Германия. Там работи групата му. На един обект, който е към края си т.е. почти са монтирани и настроени за работа 2 сателитни антени. Останали са довършителни работи. Работа за 5-7 дни още. Разговора продължи. Стана късно. С голяма неохота от негова страна, прекъснаха  разговора, защото се „поумори дамата”. С уговорката на следващия ден като се върне от работа да се чуят т.е. да си пишат отново. Вики изключи Кю-то и продължи да работи до рано сутринта. Легна си около 2.30 – 2.45 и стана сутринта в 5.45 за да гледа поредния епизод на „Дързост и красота”.  Внучките й се подиграваха, как може да гледа „тези бози”, но тя го харесваше, защото не я натоварваше с неприятни емоции - нямаше убийства, нямаше изнасилвания, стрелби и т.н.

Заредиха се дните: 2, 3, 10. Ставаше все по-интересно. По цял ден на тази трудна работа, а вечер  нейният нов виртуален познат бързаше да се прибере в квартирата, за да си пишат и да споделя с нея. Беше много внимателен. Не си разрешаваше грубости. Не си разрешаваше глупости или евтини шегички. Извиняваше се винаги и когато тя му пише, че има работа или е уморена вече, макар и с неохота се съгласяваше да прекъснат „разговора си”. 

Вики затваряше „прозорчето” и си мислеше: -„Какво е преживяло това момче? Защо и как е попаднал сам-самичък в групата на съвсем чужди хора? Какво го е „прогонило” толкова далече? Кога и как е станало това? Защо е сам?

Зададе му тези въпроси и той попита: - „Защо ме питаш такива неща? Какво виждаш в моята душа? – вместо отговор, последва въпрос на въпроса й:

      -Откровена ли да бъда с отговорите си? - и след положителния отговор каза

      - Какво виждам ли? Много неща! Преди всичко виждам прекалено много болка утаена в дъното на душата ти! Болка от някаква обида. Голяма и незаслужена. Подхвърлена без причина и без основание. Душата ти е като опожарена нива, преди да е била прибрана богатата реколта от нея. Само като по чудо, тук-там са се спасили единични, зелени, опърлени тревички. И те опърлени от огъня. Очакваш разстоянието и времето да заличат тази болка и тази обида? - Вики написа и с едно щракване изпрати  съобщението. В следващия момент съжали за това, че избърза с отговора.

Разговора прекъсна. Не разбра само кой от двамата прекъсна. По-скоро …той.

Не продължи тази тема на разговор. Вики не му задава повече подобни въпроси. Разбра, че е много болезнена тема за него. А и няма право да се рови в душата на човека. Всеки лекува душата си както намери за добре. Болна Душа, се лекува само с много обич. Така казваше Мама. Той явно търсеше контакти ето така…с далечни  и непознати хора, които не го познават и … не се интересуват от проблемите му.

Обикновено обръщението му беше „Човече”. На Вики много й харесваше тази дума. И от преди това. Но сега й стана много приятно: ”Здравей човече! Как си човече? Хей, човече, да не ти преча? Като започна да ти досаждам, човече, предупреди ме!”

Той много се учуди когато разбра, че това човече е само 1.57 см. високо. А даже съвсем несъзнателно си присвои цял сантиметър.. и стана по-висока.

От тогава я наричаше „малкото човече”, „доброто малко човече”, „силното малко-голямо човече”.  А той бил 1.85 см. поради което Вики пък му викаше ”голямото, добро, умно и работливо Човече”. Имената не бяха необходими. Нямахме нужда от тях.

Любопитството й беше задоволено. По негова молба, му изпрати електронните си адреси. След минути се получи писмо. С „кламер” бяха закачени няколко снимки. На огромни сателитни антени. Самият той изглежда като джудже застанал пред тях. И снимки на планини и на огнени небеса. И снимки на неговата цветна градина. Искаше да  покаже, че не само жените обичат цветята.

  А фигурата на Голямото, добро Човече, беше наистина впечатляваща. Висок и хубав мъж. Явно здраво е стъпил на земята. Силен и стабилен. Знае и силата и цената си.

  Всяка следваща вечер започваше разговора си с думите –„Днес ми беше такъв хубав и приятен денят! Такава лекота чувствах. С такава радост работих цял ден и не се уморих, защото знаех, че след края на работния ден ще си поговорим, ще чуя българска реч, ще прочета български думи. Ще се върна макар и за часове в България. Благодаря ти „малко, мило човече”. И изпращаше винаги по една розичка: фигурка - анимация, за „благодаря” от Кю-то. Направи й впечатление, че избягва да отговаря на някой въпроси. Е, добре, няма да му ги задава повече. Звънна й по GSMa през нощта. Поговориха тихо няколко минути. Помоли го  да не звъни вечерно време. Не е удобно.

  Той знаеше, че Вики си имам семейство, от отговорите, които му изпращаше тя.

 Много често му искаше съгласието, за да му зададе някакъв въпрос, с предупреждението, че е много личен въпросът и не е длъжен да дава съгласието си.  Още по-малко е длъжен да отговаря на тези въпроси. Просто искаше да разбера нещо за него и за живота му… там, далече от дом и близки, приятели…

 - Ти си мъж, който не може да остане незабелязан! Не може да не си бил придружаван от представител на нежната половина на света!  Къде е тя? Защо си сам? И от кога? И до кога? – отговорът беше спестен. На екранчето не се появиха дребничките букви на кирилицата.

  - Мисля си, че жената, която е била до тебе – продължаваше Вики, - независимо от времето и продължителността, е била много щастлива. Мисля, че и следващата, която ще застане до тебе, ще бъде щастлива не по-малко. Започвам да й завиждам даже. Кю-то изключи. Без отговор. Помълча доста време. Жълтото пликче примигна.  

 - В душата си съм сам. От доста време. Не се знае до кога. Физически около мене има винаги много хора. А, виж, в душата си не пускам да ми надничат. Но на тебе ще ти разкажа всичко когато имаме време. Аз не умея да пиша и да се изказвам красиво. На да разказвам – мога. От тебе няма да скрия нищо.

  Изпрати му няколко от своите разкази, след което той отговори.

 - Имам чувството, че се намирам „между вулкан и водопад” - с една дума много са му харесали. И стихчетата – също. По електронната поща  е изпратил отговор. 

Вики Отвори. Зачете се. И се усмихна.

- Благодаря ти малко човече! Благодаря ти за всичко. Благодаря ти, че ме накара така прекрасно да се чувствам. Ти си такова малко и мило. Благодаря ти за хубавите разкази и стихове. Какво ли още мога да науча от тебе? Малко вулканче от хубави чувства.  Ти си като огнено цвете. Топличко и сърдечно. Желая много радост и топлина в душата ти.

Само няколко реда. Но и те са достатъчни. Повече не са необходими.      

Думите му в съобщенията ставаха все по-нежни и внимателни. Гласът му по телефона ставаше все по-топъл и трептящ. Усещаше го … да стои зад нея, пред компютъра и като че ли той предварително знаеше какво ще му напише. И преди да е изпратила своето съобщение, получаваше неговото – със същите думи. Това започна да я притеснява. И основателно!

Написа  му дълго писмо и го пусна по електронната поща. Обади се и по Кю-то.

- Не искам да ми се сърдиш, но ще те помоля за нещо много сериозно – започна съобщенията си в късния следобеден час, преди той да се е върнал от работната площадка.

- Все още си на работа! И денят ти е хубав, нали? Радвам се за тебе! Отвори си пощата. Изпратила съм ти писмо. Искам да го прочетеш внимателно и да осъзнаеш някой неща! А в писмото Вики пишеше:

-Изпращам ти два (свързани един с друг) разкази. Искам да ги прочетеш внимателно. Изпращам ти ги не за да ти се похваля, а за да разбереш някои черти от характера ми. И да знаеш някой неща за мене. Не искам да се заблуждаваш. Не съм нито толкова хубава, нито толкова добра, нито толкова мила, колкото мислиш или ти се иска на тебе да бъда, или може би колкото трябва да бъда! Само моля те не ми се сърди. И не ме упреквай! Ти трябва да знаеш!

-Искам винаги да знаеш и да помниш с кого разговаряш. На мене, честно казано, ми е много приятно да разговаряме и да се шегуваме, просто защото ти си едно голямо, добро и умно Човече, защото си жизнен, млад и силен. Мога да получа сили и подкрепа от тебе. Не се лъжа, нали? Но, погледни, мило голямо, добро и умно, отвори си широко очите и погледни - какво имаш отсреща: една възрастна жена. Ще ти се смеят и ще ти се подиграват приятелите ти.  Каква връзка, какво приятелство можеш да имаш с такъв човек? С такава жена? Не, не казвам че съм грохнала и прегърбена. Напротив - аз съм много по-жизнена от много млади хора,  дори и на твоята възраст! – тя беше права.

-Но, поне 1/3 от твоите години са в повече при мене. Ако не и повече! И знанията ми идват в повече. И опита ми също. А мъдростта ми вече започва да ми пречи, вместо да ми служи. С една дума хоризонта на моят живот все повече се приближава, за разлика от твоят - далечен и едва видим! Не бих искала да е така, но природните закони са неумолими.

-Помисли си хубаво по въпроса.  Не искам да имам или да си отида от този свят с чувството за вина пред тебе - вина за това, че съм отнела или отнесла някаква, макар и незначителна част от живота ти с мене.  Просто нямам право! Ти си едно чудесно голямо и добро Човече и ще ми бъде трудно и много тъжно когато няма да те има. Мястото ти е при някое хубаво и мило момиче, на което аз започвам даже да завиждам вече. И пак те моля - не ми се сърди! Виж действителността и се опомни навреме! Да спрем шеговитата игра, докато не е станало късно. Поне за мене. Ще изключа ICQ-то! Няма да ми се сърдиш, нали? Бъди разумен, поне толкова колкото си добър и силен!

-Размисли! Хайде! Подай силните си и добри, топли ръце за сбогом. И не се обръщай назад. Назад няма да намериш нищо, което да запълни празнината в живота ти. Гледай напред. Бъдещето не е толкова стресиращо. А ти си силен, ще се справиш. Аз не се съмнявам в тебе! Благодаря ти, че те имаше.

Вики помисли, помисли доста време и накрая, след десетки минути  добави:

- И все пак, решението ще бъде  твое. Ако решиш, че можем да продължим да разговаряме, обади се!

…..

Малкото жълтеникаво пликче с името му, в десния, долен ъгъл на Кю-то замига  веднага след като се е върнал от работа. Дори и преди да вечеря. Изплашил се, че може да прекъсне връзката им. Бързаше да пише и допускаше много грешки. Наполовина изписваше думите. Изпращаше наполовина написани изречения.

- Моля те, не прекъсвай връзката ни. Имам нужда от тези разговори. Имам нужда от човек с когото мога да разговарям, който ме разбира. Нямам нужда от нищо друго. Всичко си имам на този свят. Имам нужда само от тези разговори. С тебе! Та ние сме толкова далече един от друг. Ти си ми нужна.  Не разбираш ли? От какво се страхуваш? Няма да те нараня. Не искам да те боли. Няма с нищо да ти навредя. Няма с нищо да те засегна или да те обидя! Моля те, не прекъсвай връзката ни сега!

 - Как мина денят ти? Беше ли много натоварен? Ти как се чувстващ? Уморен ли си много? Хайде, навечеряй се и отивай да си почиваш, че утре те чака голям и натоварен ден. А ти трябва да си силен и дисциплиниран. Аз никак, ама никак не обичам недисциплинирани хора – с облекчение написа тя.

И всичко застана на мястото си. Всичко влезе в релси. Всеки работен ден около обяд, чакаше с нетърпение да звънне телефона. Да го чуе. Да си поговорят. И да си почине през това време. 

 

Времето минаваше толкова бързо и неусетно. На обяд … не звънна телефона. Какво се е случило …той закъсняваше от уречения час? Имаше притеснително предчувствие.  Вики отвори отново Кю-то и му написа няколко изречения, на които той, за нейно най-голямо учудване, отговори веднага. При него валяло като из ведро, проливен дъжд а те на открито не могат да монтират сателитните антени. И групата се е прибрала от работа. Не успял да си зареди картата на GSM,a, за да се обади.

  - Затова чакам пред Кю-то. Знам, че ще ми изпратиш съобщение.  Ясно! -  поговориха малко. Размениха няколко фрази. След десетина  минути се чу красивата, нежна мелодия на телефона. Беше той! Успял все пак. Да си зареди картата? Не! Обажда се от домашния си телефон. Много държи да чуе гласът й. Винаги след разговор по телефона, колкото и кратък да е той, се чувствал много по-добре, по-спокоен, по-жизнен. Много приятелки са го казвали същото това, на Вики – че след само няколко минути разговор с нея, дори и по телефона, те се чувстват като че ли заредени с някаква невидима сила и енергия.

  - Къде си сега малко, мило човече? Радвам се, че чувам гласът ти! Как си?  Така добре ми въздейства жизнерадостния ти смях. Като че ли ме зареждаш с някаква космическа енергия. Защо е така? Обясни ми, моля те! Защо е така?

  - По дяволите! Какво става в нас? Какво става с нас? – вместо отговор попита тя..

  - Можеш ли да дойдеш по-близо до мене? – толкова нежен глас, пълен с топлина. -Разреши ми да те гушна малко. Само да те гушна. И да си поговорим.

  - По-добре ще бъде да ми разкажеш нещо за себе си! За работата ти! Как ти мина деня? – Вики реши да промени темата на разговора - Мога ли с нещо да ти помогна? –  но усети някакъв странен полъх. Усети как някаква нежна топлина се разля по цялото й тяло.

  - Не се страхувай от мене! Моля те, седни по-близо! Искам само малко да те гушна. И да помълчим заедно!

О, Господи! Почувства ръцете му на раменете си и „потъна” в силната му мъжка прегръдка. Мислеше, че ще пламна, ще избухне в огън от тази прегръдка. Мислеше, че ще се разтопи. Мълчеше. Мълчеше и той. А телефона пареше в дланта й. И телефонът мълчеше изненадан и учуден. И повече от нея отколкото от него.

  - За какво мислиш, мило малко човече? – тихия му глас едва се чуваше. За какво?

  - Мисля си, че съм … –беше прошепнато така, че и тя не се чу.

  - Аз съм до тебе! И ще бъда винаги, когато поискаш. Разбираш ли?

  Вече не можеше да си сдържа сълзите. Те я задушаваха. Не можеше да говори.

 - Моля те затвори! Затвори! Затвори телефона, чуваш ли? – извика през сълзи и натисна бутончето с малкото „червено телефонче“ в дясната страна на апаратчето, което вече беше мокро от сълзите й. Изключи. Стана изведнъж мрачно и студено. Тихо! Онемя!

 „Какво беше това? Господи, не мога да се позная! – си мислеше Вики. -Това не съм аз. Не може да бъде. Това не съм аз! Това вероятно е „другата в мене” си мислеше тя.

 И сигурно имаше право. Това е другата, от която цял живот се старае да избяга. А тя, другата, от време на време напомня все пак че е там, в Душата й, че съществува, колкото и да не й се иска да го признае.

- „Господи, ти ме заставяш да живея живота на по-силната в мене, на по-строгата, на по-сериозната в мене – прошепна сама на себе си Вики.

- Забравяш, че в мене има още една, която винаги ще си остане малко момиченце, малко и нежно, чувствително и ранимо дете, чиято душа винаги, и в най-трудните моменти, звъни с нежните, божествени  звуци на флейтата. Вземи си детето в мен! Господи вземи си го! Боледувам заради него”.

  След десетина минути, като се почувства малко по-добре, отвори Кю-то и му изпрати съобщения. Няколко. Едно след друго.

- Моля те, извини ме, ако съм те обидила. Изведнъж се почувствах като малко момиченце, в силната, топла прегръдка на баща си. Прегръдка, за която винаги съм била жадна. Дори и на тази възраст. Толкова било уютно в бащината прегръдка. Завиждам на момичета, които са я имали. Чиито бащи са били близо до тях. Момиченца, които са били обичани от бащите си.

Добре, че голямото, добро и силно Човече не беше пред компютъра. А може и да е бил там. Но не отговори веднага. След няколко минути се появи една розичка (благодаря) с думите–„Няма за какво”. Ти ме извини! Вината е моя! Всъщност, вина не носеше никой от нас ....

       

От няколко дни вали дъжд. Буен и невъздържан, летен дъжд. С гръмотевици и прорязващи цялото небе светкавици. Ту намалява, ту се усилва.  Вятърът върти кълбото от водни капки, разлюлява ги на всички страни и ги пуска на свобода, да си падат както и където си искат те самите. Капките тропат по перваза на прозореца отвън. Захладня изведнъж. И все пак е летен дъжд. Навсякъде се образуваха големи локви с мътна жълтеникава вода. Всички са се скрили на сушина. По прогноза  още няколко дни ще вали.

Вече е много късно. За дъжда, който се изсипва. След продължителната пролетна и пролетно-лятна суша да вали? Ползата нямаше да бъде каквато трябва, но, природа! Не можеш да й заповядваш какво да  прави. Подчинени сме й ние!

-„Съдбата ми, както и на всички останали хора, е такава, каквато е предначертана от Всевишния! Няма какво да протестираме или да се гневим. Само можем да живеем така, че Господ-Бог да разбере, че заслужаваме  всичко онова, което ни е разрешил да постигнем за себе си и да помогнем на другите – беше казала на приятелките си.

Нашата голяма и световно известна оперна певица Райна Кабаиванска, пред която се прекланяме и обичаме много, в едно интервю, пред БТВ, на въпроса „И в живота си ли сте такава“, тя отговоря „ Не, в живота си не съм такава. В живота си съм притеснителна, и много несигурна. На сцената можеш спокойно да кажеш всичко онова, което в реалния живот не можеш да си позволиш да направиш или да кажеш. На сцената можеш да се превъплътиш, да влезеш в кожата на героя си и да кажеш, да направиш всичко, което си искал, но не си посмял”.

 Да! И във виртуалното пространство можеш да правиш каквото си пожелаеш – мислеше си Вики - Можеш да кажеш каквото ти тежи на душата, да го отправиш само към този на когото вярваш и разчиташ, поне в момента. Можеш да си позволиш и онова, което в реалния живот не би посмял да направиш. Просто защото тука никой не те наблюдава, никой не те чува, никой не те слуша. Само този, който стои насреща ти, на десет метра, на десет или на хиляди километри далече от тебе, но на когото вярваш, че ще те разбере. И ... няма да те предаде... Във виртуалното пространство можеш да бъдеш всичко онова, което не би си разрешил да бъдеш в реалното.

 Просто включваш компютъра, после съответният сайт, който ползваш и имаш на разположение.  В последните часове на деня или в ранните на следващия ден. Или по обяд. Щрак!  И ... в мрака, в нощната тишина, в настъпващата утрин или в блестящата слънчева обедна светлина  на  деня, в света си сам.  С човека срещу тебе. Тишина! Чуваш пулса на сърцето си. Тишина! Имаш чувството, че чуваш въздишките на влюбените! Тишина! Усещаш радостта от раждането на новия ден! Притихнал е целия свят. Или поне половината от света, потънал в съня се. Възстановява силите си за следващия напрегнат и труден или лек и фееричен ден.

 Светът е наш! Забравяме за всичко около нас и до нас. Светът е само в нас. Един срещу друг, но много далече един от друг. Едно малко бяло прозорче, в което редим  думите,  и с едно докосване на клавиша, ги изпращаме на другия край на света, изпращаме думите един до друг. Думи, с които се опознаваме и които радват, нищо че идват от много далече.

Думи пълни с нежност и грижа, които задължават да бъдеш внимателен!

Думи крещящи от желание за близост, от  които на душата ти прималява и ......

Думи звънтящи от чистота и искреност, които приемаш с възторг и уважение.

Думи – понякога излишни.

Разстоянието се стопява за миг, изчезва. Усещаш топлината на човека и искаш  той да е до тебе. Усещаш тласъка на кръвта. На моята. И на неговата. Бориш се със сподавения й порив у себе си. Не успяваш да победиш този порив, защото аргументите ти  на смъртен са недостатъчно силни. Чуваш неговия шепот „Ела. Не се страхувай! Няма да те нараня! Няма да те оставя! Милото ми, малко, нежно човече! Облегни се на рамото ми за да усетиш силната ми прегръдка! Спокойно! Няма нищо греховна в това! Ела! Отпусни се! Всичко е наред! Ела! Ела!”

 Отпускаш душата си. И политаш. Във висините. И разбираш, че някой те държи на ръце. В много силна, мъжка прегръдка. И не можеш да повярваш, че това е за тебе! Не смееш да отвори очи, за да не разрушиш магията на мига, в който се чувстваш толкова  щастлива. Господи! Нима е възможно. Неземно красиво е. Божествено! Ще ти се този миг да бъде вечност. Да не свършва никога. Нищо, че не е в реалния живот.

 

Дни наред, Вики живя с еуфорията на виртуалната клетка, от която не можеше да се измъкне. А и не искаше. Носеше си я навсякъде, където и да отиде. Носеше си щастието със себе си. Като охлюв. Като костенурка. Готова беше бързо да се вмъкна в черупката си, в корубата си, за да запази чисто онова прекрасно усещане за лекота, ефирност и щастие. Никой да не го види, за да не го изцапа и с погледа си дори.

 Вечер, след напрегнатия ден, сядаше пред компютъра. И чакаше с нетърпение да примигне  прозорчето, светлорезедавото прозорче с името му, изписано на екранчето.  За да започне поредния им разговор. Чакаше той да се върне от работа. И знаеше, че колкото и уморен да е, първо ще я поздрави, с пожелание за добра и спокойна вечер, преди още да е вечерял той самият. И непременно ще й изпрати една „розичка” – анимация от Кю-то – за „благодаря”. Като че ли се познаваха толкова добре, че предварително знаеха отговорите си?

 - Не знаеш какъв хубав ден имах днеска, малко човече! Беше ми толкова леко и приятно. Защото цял ден те нося със себе си. Защото ти си едно прекрасно, чувствително, малко човече с което ми е леко и спокойно – четеше на малкото екранче, което й носеше толкова вълнение и радост. Дори и само с тези думи. Бяха  достатъчни.

 - Искам да те помоля за нещо, мило момче! – набра буквите на кирилица Вики - За да престана да си внушавам, че нарушавам някакви морални норми, за да спра да се срамувам от това, което неудържимо искам да направя, помисли по това, което ще ти пиша – съобщението за миг излетя, преди да е било довършено. Е, нищо, ще продължи  нататък. И написа „Мисля, че ти бях споменала, че живея втори живот. След една ужасна автомобилна катастрофа, от която като по чудо останах жива. Четири денонощия бях горе, при „Свети Петър”. Слава Богу, че той ме върна на земята.

 - Не се срамувай мило, малко човече. Приемам те такава, каквато си. Мила и нежна! Чувствителна. Не се страхувай! Няма да те нараня! Няма да те заболи от мене. Желая те! – думи, които накараха Вики да се стъписа и да се чувства объркана

 - Малкото ми то! Нежното ми човече! Искаш ли да те гушна силно? Недей да трепериш. Успокой се. Всичко е наред. Ето, толкова нежно се докосваме.

 - Това нежно докосване ме кара да се чувствам много слаба, а това не е в моя характер – призна си Вики. Ти просто много силно ме вълнуваш. Учудвам  се на себе си. А ти, винаги си много внимателен и дипломатичен! Как го постигаш това? Кой те е учил на това?

- Животът ме е научил, мило! Животът! - Аз не мога цял ден да се освободя от това сладостно напрежение, което си създаваме взаимно с тебе. Добре ми е с това напрежение в мене. Не се оплаквам. Не те обвинявам, защото колкото е твоята вина – два пъти по-голяма е моята вина.

-Но, аз не работя такава отговорна работа като тебе. Може и да не напиша и ред от лекцията или от учебника, или от каквото и да е там. Може и след час да изтрия от компютъра всичко онова което съм работила последните часове, или през последните дни дори. Това няма да навреди на никого, нали ме разбираш? – продължаваше тя без да дочака отговор от него

- Но твоята работа е много сериозна, трудна  и много отговорна. При такова напрежение, макар и приятно или още повече за това, че е приятно, може да отклониш вниманието си и да допуснеш грешка. И тази грешка да ти струва скъпо след това. Моля те, бъди много, много внимателен… Голямото човече явно все още не разбираше за какво става дума и …не отговаряше.

- Нали ме разбираш за какво ти говоря? Сами си създаваме напрежението между нас и в самите нас. След това по цял ден сме като стегнати пружини, готови да се строшат на милион малки късчета, ако внезапно се освободят. Моля те, искам да си много внимателен и прецизен в работата си. Това напрежение, мисля че ти вреди.

- Нееее, не ми вреди. Помага ми! Добре се чувствам с него. То си е в мене.

- Независимо дали си с мене, което безкрайно много искам да бъде и не за кратко време, независимо къде си и с коя си, не се заблуждавам, така е, искам да си добре и да си внимателен, така както си бил и до сега. Аз знам, че няма да си дълго до мене, дори и във виртуалното пространство. Нее, не си правя илюзии. Това е временно явление, за кратко. Искам и аз да съм спокойна за тебе. Да не си внушавам, че аз нося вина за нещо.

  - Бъди спокойно, мило малко човече! Казах ти. Имам чувството, че те нося цял ден със себе си. Така ми е леко и приятно. Ти ми помагаш с присъствието си. С тебе ми е леко. Не се тревожи за мене. С такова приятно чувство се събуждам. И целият ден ми е лек и приятен. И работата – също. Спокоен съм. Животът ми е пълен с красота, защото ти си до мене. Не се тревожи. Аз съм внимателен и прецизен в работата си. Бъди спокойна.

И във виртуалното пространство, човек не може да запази тайната си. Все някой ще разбере и този някой ще бъде близък или приятел. Една от фразите ми за отговор предназначена за него, ненадейно се изплъзна и отлетя издайнически до приятелката ми  в Канада, която след минута ми задава въпроса „Какво става с тебе? Това не си ти?”.

 - О, аз ако знаех какво става с мене, бих й отговорила и то веднага. Но, и аз не знам!

 

Няколко дни без…известия, без нито дума… хармана на сърцето й беше застлан с жарава, подготвена на специална клада, от стволовете на млади борови дървета, чиято болка от обгарянето се усещаше в аромата на боров дъх, който се носи във въздуха. Жарава разстлана по цялата й душа. Жива жарава!

  И сърцето й – нестинарка, играеше дивното си огнено хоро, стъпвайки бързо, бързо, с босите си крака по жаравата, прекосявайки целия харман. Тъмно е! Проблясват само милион искри от жаравата. Синкавия дим с аромата на борова смола е опиянил всичко наоколо. Танцува то, нейното сърце, танцува огнения танц на любовта. И отново! Вглъбено в бързия си огнен танц… жаравата целува с душата си. Целувка огнена. Във огнен танц. Ни вик! Ни стон! Ни шепот! Звездите гледат онемели! Танцува нестинарката-сърцето й. Опиянено от дивната любов. Среднощно небе, обсипано с влюбени звезди. Хармана е самотен. Искрите огнени угасват в тъмнината, покрити с пепел сивкава, която крие коварството на скрита жар. Жаравата безпомощно умира в тишината, звънтяща от любов. Неговата любов. Стопи й се сърцето-нестинарка. От огнена любов.

 

  Звънна телефона с онази нежна и завладяваща сърцето, красива мелодия, на ПанФлейта.

  - Здравей мило човече! – прозвуча сънено гласът му.  -Току що се събуждам и първата ми работа е да ти звънна. Снощи съм се прибрал в един часа през нощта. Нямаше как да ти звънкам. Как си малко човече?

  - Сега вече по-добре се чувствам, след като те чух – гласът на Вики трепереше от изненадата - Вече знам, че си добре и всичко е наред, нали? На работа ли си вече?

  - Ще ти се обадя по-късно и ще ти обясня всичко с най-големи подробности. – гласът му звучеше съвсем от близо. Какво е това? Вчера цял ден имаше чувството, че той е тука, в София. И цял ден го търси с поглед между хората, с които се среща и разминава. И си мисли, сравнявайки ги: „Не, този не е. Този е по-нисък. Този е много намръщен. Този е много слаб. Този изглежда много зъл. Моето момче излъчва доброта и сърдечност”.

  Веки се беше с настроение за излизане. Имаше доста задачки за изпълнение този ден. След разговора, тя се облече с думите отправени към себе си

–„ Я се облечи като жена, а не като хъшлак, както обичаш да ходиш ти, Вики! Вчера не го видя, не го позна, но днеска сигурно ще го срещнеш. Той може и да не те види, но трябва да носиш своята женствена лекота, а ти я имаш в изобилие. Защо я криеш?  Днеска ти е така леко на душата, нали? Защото му чу гласа и знаеш вече, че е добре, че всичко е наред?

 Днеска втори ден  ходи в една и съща банка. Да погаси частично един кредит, който беше взела, за да си направя ремонт на жилището си. Двама млади служители на банката изчисляваха наказателната лихва при предсрочното погасяване на по-висок процент от кредита. Искаше да им докаже, че грешат. И да не допускат същата грешка и с други възрастни хора, защото сигурно много други ще дойдат със същия проблем след нея.  Докато беше  на гишето, телефона звънна отново и чу неговия въпрос

 – Къде си малко човече? Добре ще ти звънна след 10-15 минути. Свърши си работата.

 - Имате интелигентни и умни служители в този клон – похвали тя младите и приветливи, търпеливи служители пред мениджъра на банката. Той се зарадва на похвалата и благодари за доброто мнение. Момичето на гишето, което я обслужва вече втори ден, също се зарадва. Усмихна се. С усмивка, каквато може да ти покаже само млад и добър човек. Пожелаха си взаимно приятен и успешен ден. И се разделиха. Всеки по собствените си задачи. Едва тогава Вики имаше време да разсъждава, след разговорите. Погледна телефонния номер и …

 - Телефона е на български оператор. Голямото Човече е  тука. Знаех си аз. Усещах го толкова близо. Чувствах го. Знаех го. С душата си го усещах -  излезе от банката и тръгна към офиса на „Глобул”, да си плати фактурата за последния месец.

Звънна отново телефона. Отново беше той. Гласът му, топлият му глас искаше да знае къде се намирам аз. А Вики, и тя искаше да знае той къде е?

 - В „Люлин” съм!  И след няколко секунди попита – Разбра ли ме?, защото тя онемя, нямаше глас, спря се по средата на улицата, защото нямаше сили да продължи.

 - Да! Разбрах! Кога си дойде? – гласът трептеше от вълнение в гърлото й. Шумът на булеварда стихна изведнъж. Светът се завъртя в ефирен, весел танц. Хората станаха по-приветливи и добри. Слънцето грейна по-весело. Такава приятна топлинка се разля по нея и радостта грейна в очите й! И, в Душата й.

 - Нали ти казах. През нощта в един часа се прибрах у дома. Спал съм като заклан до десет часа. И бързам да те чуя. И ми е приятно да те слушам. Но по-приятно ще ми бъде да те видя. Ще имаш ли възможност? Трябва да те видя! Хайде, ела!

 - И аз искам да те видя – Вики започна да заеква от изненада - Веднага. След половин час  ще бъда пред входа на спортния център „Сиконко” на Люлин. Аз там често ходя на сауна. Знам го къде е. Ще отложа плащането на сметката на „Глобул”  за утре.  След тридесет минути! Потвърдена беше уговорената среща.

- Господи, след тридесет минути ..- мислеше си тя - След тридесет минути.... Колко много време? Не, не толкова ... Само след половин час! Как съвсем друго звучи.

Да! Само след половин час!

Прекоси булеварда, който отново стана безумно шумен, улиците ... На входа на метрото, на второто, третото стъпало, от дясната страна, са застанали три незрящи жени. Едната беше надянала голям за нейния ръст, акордеон, разпъваше го и го свиваше, натискайки клавишите му и от него излизаха нежните звуци на любовна песен. Думите на тази песен редяха и другите две жени, спретнато облечени в чисти дрехи. Пееха за любовта, която не са видели с очите си, а цял живот я усещат само с душите си и докосват с нежните си чувствителни пръсти. Пееха за любовта и „молеха“ за макар и дребни монетки минаващите, бързащи хора. Или само онези от тях, които имаха поне малко съчувствие в сърцата си. И пееха! И чакаха милостиня. Да звъннат монети в празната, зелена кутия от консервиран грах, в протегнатата ръка да едната от пеещите жени. А песента извираше като че ли от дъното на душите им. И в двете посоки, от и за метрото, бързащите хора ги подминаваха бездушно. А те продължаваха да пеят. Извиваха трептящи гласове. Изливаха душите си с песента. И чакаха. Монетки! Добре, че не виждаха бездушието на бързащите хора. И „киселите” гримаси на някого от тях, видимо по-богати, с по-големи възможности да помогнат.

Вървейки, бръкнах в предното джобче на чантата, извадих две от големите монети. Толкова бяха възможностите ми. Можеше да дам и банкнота на същата стойност, но никоя от тях нямаше да разбере. Трябваше да им звънне монетата в кутията, да чуят звън, за да разберат че някой е оценил песента и е помогнал, макар и с малко. Толкова колкото е имал възможност. Тежките монети звъннаха силно, защото на дъното на кутията нямаше все още нищо. Гласовете на пеещите слепи жени станаха по-звънливи и по-нежни. Пееха за любовта. А от незрящите им зеници изтичаше мъката им, която не можеха да скрият, но никой от минаващите не видя. От бързане.

И вълнението на Вики покачваше главоломно градусите си. Нямаше търпение да дойде влакчето. Нямаше търпение да стигна до спирката. Имаше чувството че то, влакчето се движи много мудно. Излизайки от метрото й се струваше, че стъпалата са повече от преди. Виждаше  спортния център и й се струваше, че той се отдалечава.

А на площадката, пред входа видя фигурата на мъж. В бяла риза, с навити да лактите ръкави. С кутия цигари в горното джобче. Висок. И хубав мъж. Мъж, който не можеше да мине незабелязано. Правеше впечатление. Позна го.

Вървеше, но не усещаше да стъпва по земята.  В пролуката, между клоните на дърветата го видя отново. Той сигурно също я видя, защото слезе долу на тротоара и я  чакаше там.  Застанаха един срещу друг. Гледаха се. Усмихваха се. Поздравиха се.

Той протегна ръка. В силната му, голяма, мазолеста длан беше сложена с много обич, една малка, пълна с трепет, нежна ръка.  

- Моля те, гушни ме силно, за да не падна! – помоли тя. Само малко. Малко, но силно! Моля те!

И две млади, силни мъжки ръце се обвиха като обръч около талията й, вдигнаха я леко и я сложиха внимателно на бордюра на тротоара, където беше той. Точно такъв си го представяше тя. Силен. Добър. Внимателен.

- Къде да поседнем на кафе? Тука може ли? Нали можем и тука да изпием по нещо? И да си поговорим.

-Разбира се, че може! Хайде!

Тръгнаха. Несъзнателно той вървеше по бордюра на тротоара и Вики го дръпна за ръката.

- Ти, не там! Не ти! Слез долу. Аз ще ходя по бордюра –весело, през смях му направи забележка тя.

- Толкова си висок, че получавам комплекси за малоценност. Поне малко да намаля тази разлика във височината. Като се движа аз по бордюра. -Той се засмя сърдечно и слезе. Помогна й да се качи на бордюра, но я подкрепяше да не падне, защото се олюляваше от радост и вълнение. И двамата се смееха. От радостната среща.

Поръчаха си по едно кафе. За нея – и сок от ананас. И заразказва за пътуванията си. И за внезапната възможност да си дойде до България. Макар и само за няколко дни. За което и двамата бяха много благодарни. И много развълнувани и радостни от срещата. Две седмици. Не е малко време.

Погледите им се срещаха често. Кръстосваха огнените стрели излизащи от очите им.

- Не можеш да си представиш колко много се радвам, че се виждаме. Колко много се радвам! – повтори той няколко пъти. Не смееше да я докосне.

- И аз се радвам! Много - отговори му тя. И прекарва нежно палеца на ръката си по бузата му, която поруменя от радост.

- Трябваше да се видим. Непременно трябваше да се видим. За да изпусна малко от напрежението, с което живея вече толкова дни наред. Но не очаквах толкова бързо  да стане, мило, малко човече.

- Аз от вчера те търся между хората по улиците на София. Знаех, че си тука – призна си Вики. Не знам как усетих и разбрах, но знаех, че си тука. И все пак много се изненадах като те чух. Приятно, разбира се.

Говореха непрекъснато. И двамата. Прекъсваха се взаимно. Всеки  искаше да каже повече неща за себе си. И, да научи повече неща за другия.

 Смееха се без особена причина. Радостта им извираше непринудено и леко. Двама души от виртуалното пространство, слезли на земята. Пият кафе. И разговарят.          Страхуват се, че няма да им стигне времето да си кажат всичко. Има вероятност да го извикат по-рано на обекта. И да замине. Но, така е, колкото време имат на разположение.

Двете седмици изминаха като два часа.

-Когато е възможно … ще бъдем заедно. Но, при всички случаи…обстоятелствата, времето и задълженията ще ни налагат дълга раздяла…

-Ще се виждаме. Когато имаме възможност. Но, задължително…Всяка година! На днешният ден - 08.08.08! По същото време 2.22 часа. Тука – на нашето място.

Решено е! На 08.08. Всяка година…  В 2.22 pm. Тук!

 

      Далече е от селото и там няма ток, поради което Вики се радва на абсолютна тишина.  Вечеря. Дърветата в камината се бяха разгорели, издигаха огнени езици високо и пръскаха мека и приятна топлина. Пукаха и отлепваха парченца от корите си, които, падайки в жарта, изхвърляха рояк от искри настрани! Суровите борови дървета, изпускаха, водата от клетките си, свирейки. Показваха болката си! От края на живота си!

      Топлината я унесе. Умората затвори натежалите й клепачи. Заспа. Неспокойна нощ! Събужда се няколко пъти! След полунощ се събуди внезапно - така и не разбра от какво. Стресна се! Погледна към малкото прозорче в горния край на вратата. И ..., остана ..., не смееше да мръдне! В прозореца светеше ... нещо червено .. нещо ... Господи! Не! Не сънува! Будна е! В съзнание!

      -Мили Боже! Какво е това?  Две Икони! Светещи!  Огнено-червени! В горния десен край - Иконата на Богородица! С миловидно лице. Изпълнена с Благост и Смирение! Излъчваща ..., ярко червена светлина! Малко по-долу, малко по-голяма Икона – Дева Мария с Младенеца на ръце! С колко Обич е прегърнала Спасителя! Каква Божественост струи и от двамата? От Дева Мария! И от малкия Исус – Спасителя на Човечеството. Изумително! Толкова красиви Икони не беше виждала до сега! Никъде! Искрящи! И Ореола над главите им! Светлината по тях ту се усилва, ту се укротява! Някаква невидима сила ги осветява! Икони Божествени! Живи! Като че ли Небесен Художник ги е нарисувал върху стъклото на прозорчето! Не можеше да отдели очи от тях! Искаше  завинаги да ги запечати в очите си! Да ги скрие в Душата си! Да ги носи в Сърцето си! В себе си! Навсякъде! Вики гледаше и двете Икони! Една до друга! Искрящи! Огнено червени! Гледаше ги и не можеше да отлепя очи от тях! Притаи дъх! Страхуваше се да не изчезнат!

      Чу леко пукане на тлеещите дървета! В камината! Върна се! В себе си! Огнените Икони бяха образувани от жаравата в огнището! Невероятно точен рисунък на Огъня! Не е възможно! Икони! От огнено червените, живи, парещи въглени. На догарящите в камината дървета!

      Каква поличба е това? Сигурна беше – на добро! А навън беше много тъмно! И много, много тихо! Сутринта, необяснимо как,  тя намери свещ! Запали я! Помоли се! Тихо и кротко! Скромно! По Човешки! За Здраве и Щастие на обичаните й, за всички близки и скъпи на Сърцето й Хора!

 

      Дните си минават. Оказва се, че и непреброените дни минават бързо и неусетно. Но, не и при Вики. Всеки ден оставаше по някакво малко зрънце тъга! В душата! И тези зрънца се събират, събират, нареждат се едно до друго, плътно едно до друго ... като в  плод от нар. Кръгли, розово-червени, блестящи зрънца, с особен възкисел вкус на нар! Вкус възкисел, сладникав и с горчив оттенък, след преглъщането на сока на плода! Не можеш  да изплюеш семките?! Или... не искаш да ги изплюваш! Преглъщаш ги! Като сълзи!             

      Казват, че времето лекува? Не вярвайте! Това не е така. Ето след години, тази болка се събужда. И пари, и люти, и горчи – дори по-силно от преди. Времето по-скоро приспива болката. За да може над нея да се наслоят житейските проблеми и тя, болката да затихне, с надеждата, никога, никога повече да не се събуди.

      - А... ти, приятелю скъпи, чувал ли си някога......Душата ти да ридае? Без глас? От болка! Усещал ли си горчивия му вкус? На риданието! И задушаващата му примка, от която не ти стига въздуха, и имаш чувството, че всеки миг сърцето ти ще спре и животът ще те напусне? А знаеш ли колко сила е необходима за да „укротиш” това треперещо ридание вътре в теб?! За да не го чуе никой освен тебе? Не ти го пожелавам! Защото е жестоко! Защото е непоносимо тежко! Усещал ли си „прималяване” от слабост? От безсилие? От мъка? От болка?

      -Чувал ли си болезнения стон на сълзите си? Усещал ли си солено-лютивия им вкус в дъното на очите си? А… знаеш ли колко сила е необходима за да заглушиш този стон? И да спреш сълзите си, за да не ги види никой? Знаеш ли как тези сълзи се навиват (като нов рояк пчели) на кълбо и запушват гърлото? Не можеш да го преглътнеш. Не можеш и да го изхвърлиш. Задушава те! А болката ти изтича през зениците като тънка, невидима, копринена нишка, която те обвива и изолира от света! И оставаш сам! Винаги сам! И завинаги сам! С болката си! Не ти го пожелавам! Защото е адски трудно да си сам! Мъчително и болезнено трудно е да си сам!

      А знаеш ли, колко смелост е нужна, за да дадеш воля на слабостта си? Да удавиш това ридание, болката и силния вой за помощ, в сълзи – горещи и солени, но никой да не те чуе! Никой да не види слабостта ти!

      Знаеш ли? Не ти пожелавам да го преживееш! Но, ако в такъв миг не ти достигат силите – повикай ме! Аз ще дойда и ще ти дам от моите. Колкото ти трябват…За да издържи Душата ти. За да можеш да продължиш напред! Да продължиш живота си! И не се срамувай от слабостта си! Защото слабост проявяват и най-силните! Може би те го чувстват по-осезаемо, просто защото за тях е необичайно, в сравнение с малодушните!

           

      Когато ми е трудно, Душата ми е като огромен полилей от кована мед. Закачен на високо. На недостъпно място. На всички посоки разпръсква нежни и топли, златисто-медени искри и отблясъци! Дори и при най-слабите си движения. Ноо, никой не може да се доближи до Душата ми – ще се опари от болката и мъката в нея. И …. никой не може да си вземе от изобилната светлина! Не разрешавам! Тя ми е необходима за да скривам тъгата и болката си…. Светлината е най-доброто прикритие за тях!

      А, когато ми е хубаво? Е, тогава Душата ми е като топло, меко козуначено тесто. Тогава „някой” може да си го омеси, както си иска и да си оформи чудновати фигурки! Някой! Но, не всеки! Ето, тогава Душата ми може да си разреши лукса да покаже слабостта си, да пророни сълзи! Защото сълзите за моята Душа са като аромата на дъхавите цветя – аромат, който цветята излъчват при хубаво, топло лятно и есенно време. А в моята Душа толкова рядко е приятно лятно време, а слънчогледите там са цъфтели само няколко пъти през целия ми живот.

 

      - Ти се появи! Господи! Мислех си, че няма да те видя повече - потъна в силната му, топла прегръдка. Колко спокойна и сигурна се чувстваше в тази негова прегръдка! Боже мили, колко пъти, през колко нощи се събуждаше и продължаваше да се събужда, изтръпнала от щастие в тази прегръдка! Господи, не й отнемай поне това – поне на сън да бъде щастлива!

      Димящото силно кафе разнасяше аромата си из цялата стая. „Колко е отслабнал? Сигурно му е било много трудно!” премина през мисълта й! Усмихваха се един на друг. Не бяха се виждали само около три месеца, а на Вики й се струваше, че е минало поне век време.

      Той протегна едната си ръка и я постави на масата с дланта нагоре. В тази голяма длан, гореща и грижовна, тя сложи своята трептяща от вълнение малка, нежна ръка. Върху нея – втората негова топла длан. Най-отгоре – другата малка, пълна с радостна тръпка ръка. Живо кълбо от нежност и топлина, от радост и благодарност за възнаградено очакване. Смесиха се силния мъжки пулс с нежното туптене на сърцето й. С еднакъв ритъм двете сърца изтласкваха кръвта в телата ни. Радост и ... нескрито желание! И ... стопяващи искри от нестинарския момински харман! От внезапно разгорялата се изпепеляваща жар.

      Поглед, с мекотата и нежността на шоколадено-кафяво, копринено кадифе, който я питаше „Какво момиче си ти?. „Не лошо, нали?”– отговаряха нейните благодарни, потънали в радостна влага очи. Потъна в дълбокия му поглед. Потъна! Удави се в мекотата му! Но не искаше да викам за помощ. Не искаше да бъда спасена! Защото беше един малък, щастлив удавник! Искаше да си остана там, на дъното на този грижовен и зовящ поглед. Милващ и молещ поглед – огледалото на Душата му. Душата му – такава, каквато винаги беше виждала! И ще вижда в тишината, когато търси малко топлинка и нежност!

      Едва доловима мисъл прочете със сърцето си в този поглед. Видя плаха, чиста и топла, сърдечна и скъпа обич! В един единствен свещен миг! Един твърде слабо доловим сигнал, който той не можа да скрие, и изтръпналото й сърце разчете безпогрешно и го съхрани в себе си завинаги. В дълбоката тишина на самотните си нощи, винаги ще търся само този поглед и този свещен миг, за да й е топло и радостно, защото Сърцето й разбра онова, което очите му говореха без думи.

      Приближи до този поглед, искрица само от парещия дъх на сърцето си. Избухна пожар. Непотушим пожар. Светкавици раздраха цялото небе и осветиха мъгливия ден!

      Смесиха се вкуса на дива горска ягода с аромата на планинска боровинка. Вкус и аромат, от които забравяш всичко. Дъхът й спря! Сърцето притихна! Светът замря! Духът й онемя!

      Всичко се завъртя в лудешки танц около тях. Стелещата се от сутринта мъгла навън вдигна завесата си. Слънцето надникна зад облаците и дългите копия на лъчите му достигнаха земята, забиха остриетата си в нея и я стоплиха.

      Мили Боже! Стана лятно топло в малкото й сърчице. Слънчогледите цъфнаха в душата й! Разнесе се опияняващия трепет на щастие и радост. Колко малко му трябва на Човек? Колко малко? Само минути! За да бъде щастлив!

      И смесения аромат на дива горска ягода и планинска боровинка! Отпусна главата си на силното му рамо. Не искаше този миг да свършва. Никога! Какво ли не би дала, за да продължи безкрай този миг?  Вливаше плахата си надеждица в красивата си мечта!

      За да оцелеят! И мечтата й. И тя! Заедно с нея!

 

      Остана доста време пред камината. Макар да беше прекалено изморена от многото свършена работа в цветната и овощната градина! Обичаше да наблюдава огъня в камината. Обичаше да гледам огнените езици на пламъка, които осветяваха стаичката. И леглото пред камината. И вътрешната страна на прозореца - до леглото. А това правеше още по-тъмна нощта навън. Непрогледна тъма. Нямаше нито една звезда на небето.

      Сложи дърва. Сурови. Борови. Подпалиха се бавно. Изпускаха влагата си свирейки. Сигурно искаха да ми кажат, че горещината е болезнена и непоносима. За тях. Естествено. Изпускаха балончета, пълни с кислород от разпадналите се молекули на водата от боровите клетки, които въздишаха силно при пукането си и вдигаха малки облачета от леката сивкава пепел. Свиреха! Пукаха се балончетата! И искри - ярки и светещи, изкачаха на всички страни. Въздишаха обгорелите дървета, прощавайки се с живота си! Издигаха се и се снишаваха златисто-огнените езици на пламъка от  разгорелите се борови дървета. Пукаха и пръскаха на всички страни безбройни огнени искри! Свиреха и въздишаха с тъга! А топлината им проникваше и отнемаше и последните зрънца сила, която по някакво чудо все още са останали в нея.       

      А навън? Тъмнина - непрогледна! И тишина! Тишина ненарушавана от нищо. Обичаше тишината. Тя говори много повече от шума през деня. Заслушва се в тишината. Чува я! Гледа я! И я вижда! В тишината най-добре разговарям с някого. Най-добре чува природата. Най-добре разбира светът наоколо. Най-добре разговаря и със себе си! И най-добре се разбира. Сама себе си. Защото тишината е нужна, но не за да избягам от думите - а за да чуем ехото им. Да довърши изреченията си. Да се вслуша в мислите си. Дори да чуе как бие сърцето й. Колко силно бие? За кого? И как? Радостно или тъжно! С надежда или отчаяно! Амбицирано или меланхолично! Или как тече времето? Тихо и незабелязано. Бурно и величествено. Със следа във времето и в душата. Със спомени и тъга за изгубени скъпи хора. И, разбира се с малко възторг от самата себе си. За постигнатото. За изминалия път. За голямата и широка следа оставена от нея. Следа от която нямаше причина да се срамува. Следа от която беше доволна. От себе си! От живота си! От съдбата си – научила я да се боря. И да бъде десеторно по-упорита в отчаянието си! Такива неща.

       Тишината помага да долови хиляди други сигнали, които са твърде слаби и тихи, но твърде важни, защото говорят много по-ясно от всички викове и крясъци. В самотната тишина вижда и преценява отново гримаси и жестове на хора с които е разговаряла. Чува отново тембъра и интонацията на думите, с които са я ободрили и одобрили, с които са  засегнали и най-тънките и нежни струни на душата й, с които са оклеветили нея или приятел, на когото много държи и усеща как болката сграбчва в железни клещи душата й и сълзи навлажняват очите. И е безкрайно благодарна, че в тази тайнствена и непрогледна тишина е сама и никой не вижда и не разбира болката й.

  

      Ако не беше тишината, сигурно щяхме вече да сме забравили да чуваме.
Тишината е била, преди да се появим ние. И ще остане, когато нас вече няма да ни има.

Ние сме само нейни временни нарушители. Понякога много нагли нарушители, но това сме ние хората. Мислим, че  сме господари на вселената и не искаме да си признаем, че сме дребни и нищожни, витаещи в Космоса, прашинки, без особено значение и за самите нас. Или преди всичко за самите нас. Въпреки голямото ни самочувствие!

      Тишината я залюля в своята топла и нежна прегръдка. Вики не усетила кога заспа. И нищо не беше в състояние да я извади от това равновесие и прекрасно състояние, когато най-вероятно „духът” й витаеше над нея. Наблюдава я! Преценява я! Радва се – може би! И бърза да се върне на мястото си, в нея, когато се събуди. Защото винаги си е в нея. Духът й. Силен и борбен! Одухотворен и чаровен! Нежен.

           

Времето минава! Дните понякога се влачат бавно като есенни мъгли, влажни и  натежали от мъка. Понякога Вики имаше чувството, че те се гонят полудели… и я завъртат като вихрушка, от която не може да си поеме дъх спокойно. 

 

     Като по навик, сутрин Вики правеше по две чаши силно, ароматно кафе. Сипваше кафето в две красиви чаши от бял китайски порцелан. и … ритуално изпиваше …предвиденото за себе си. Неговото кафе …чакаше! Чакаше го, с дни наред…

      Много отдавна не беше надничала в обърната по навик чаша, след изпиването на кафето. От втората чаша кафе – неговото. По-добре беше и да не наднича този път. И ...., като че ли, наистина вече няма да го прави! Видя, към горния ръб на чашата, от страната на отпиването, един огромен, огромен, тъжен Мечок. Наведен под невероятно голяма тежест. На гърба му. Над главата му! Върви и мълчи! На среща му – една голяма фигура на ... между тях – отново, както много пъти до сега, едно двулико малко същество. Двулико – с едната част от лицето си, с едното око гледа към майка си и ..., дяволито се усмихва, а с другата част, с другото око – към „мечока” и е лукаво, угоднически усмихнато. Някак си подигравателно, угоднически усмихнато! Защо погледна в тази чаша? „Проклета да съм, ако пак, някога,  надникна във втората чаша!“ помисли Вики. Изми чашите с утайките от кафетата. Но, фигурките останаха запечатани в очите й.

      Не! Повече наистина няма да надничам в чашата! Във Втората чаша от кафе! Вече сигурно няма и да те сънувам, Голямо и тъжно Човече. Ти ме прогони и от сънищата ми! От собствените ми сънища!

      И все пак, при всеки телефонен повик, мисълта й първо е „дали все пак, не се обажда, за да се чуем?“ При всяко отваряне на електронната поща, първо търси    писмо..., от него! При всяко отваряне на Skype,а й се иска да видя, че е на „линия”.       

      -Няма да ти досаждам. Както от доста време насам, ако си забелязал – каза си Вики       -Но, съм щастлива че те има! – изненада се Вики, че чува собствения си глас  - Радвам се на успехите ти! И ..., си разрешавам да поглеждам, от време на време, снимката ти! Знам, че не си я поставил заради мене – но ти благодаря! Все пак, добре, че я постави! За съжаление – не мога да те позная! И на снимката дори! Има нещо ..., нещо далечно, нещо не твое и… нещо ново, непознато! Къде ли по Света си сега, Голямо Човече? Защо толкова дълго време мълчиш?

      -По-продължително трябва да те гледам! – усмихна се тъжно тя - Когато сме „сами”, в нощната тишина! Тогава ще си „поговорим”! Ще „вляза” в очите ти. Ще прочета в тях, какво искаш да ми кажеш! Няма да кажа на никого какво съм видяла! В очите ти!  Повярвай ми! Ще надникна в мислите ти! Ще ги чуя! Знаеш, че мога? Няма да казвам на никого, какво съм чула! Дори и на себе си! Ще си пазя тайната! Така, както само аз мога!

     ……………………….

Есен! Красива и топла. Вики седи, на сухия дънер… Седи. С часове! Сама! Тъжно замечтана! И отнесена в далечината. Погледът й се рее – запленен от есенната пастелна палитра на дърветата, на растенията, на живота в ... парка. Свечерява се. Посетители в парка – малко!

     Тишина и спокойствие! Красота и кротост! Още малко и ще си тръгва, към почивната станция. А, не можеше да се реша. Нещо, невидимо и силно я задържаше още!

     Предвечерна тишина! Ще започне и вечерния концерт на  щурците и птичия свят – чуват се вече късите и резки „писвания” на косове, гълъби гукат...! Светът сияе, а ... сърцето й е свито...., нещо много тревожно тупти ... Какво му става? Защо ..? Въздъхна тъжно! Зарея отново поглед в далечината. А, сърцето й усеща близостта на Човек, когото не е  виждала години наред!

    Тихо и тъжно се любува на настъпващия сумрак! На красивата есенна премяна на високото дърво. Погледът  й се спусна от върха на големия, вековен чинар – дървото със сиво-бели петна по кората (като  „витилиго”). Не може да се обърка с други дървесни видове. Листата бяха вече златисто-жълто-кафяви и трудно се задържаха на клонките му! Чувствителни са. Залюляват се от най-тихия ветрец, въртят се на слабите си, дълги дръжчици и откъснали се, правят чудесни пируети, преди да легнат тихичко на вече пожълтялата трева, под чинара. Животът им е само пролетно-летен. Есента окапват, за да дадат път на следващото поколение, кожести, лакирани от горната страна, петделни, назъбени по периферията листа. От тези златисто-медено-шоколадени листа, прегънати на две по ширина и  обвити едно в друго, Вики си правеше всяка есен чудесни розички и букети, които, колкото пъти погледне, галят Душата й, с невидима, топла и нежна ръка!

     Две златисти листчета, едновременно откъснали се от дървото, бавно, със завидна лекота и изпълнявайки в синхрон плавни кръгови движения, като че ли, без особено желание приближаваха земята ... ! Проследи ги с уморен поглед, ... паднаха  върху рамото на седящия на пейката под дървото, мъж....! Нещо ... трепна в Душата на Вики и ... я накара да стана от сухия дънер, на който беше седнала. Мъж? Много познат! Много близък! Душата ми се сгърчи  и изстена! 

      - „Боже”, не може да бъде...! Не е възможно...! Господииии, защо си допуснал това? – извика без глас. Стана, но …, се срасна със земята ... не можеше да направи и крачка.

     На дървената пейка отсреща, седнал мъж, нанизал на китката на дясната си ръка, кожената дръжка на дългия, бял бастун. Висок, снажен мъж. Мъж, който не може да мине незабелязано. С високо, високо чело и сивееща по слепоочията, късо подстригана коса. Ръкавите на бялата риза, прецизно навити до лактите. В горното джобче на ризата – кутия цигари. Неспокойно се раздвижи на място... вероятно усетил погледа й! А, може би ...тревогата, завладяла я изцяло. А, може би…вълнението и невидимите жизнени вибрации, достигащи да съзнанието му? Погледът на невиждащите му очи, беше насочен нагоре, а напрежението в цялото му тяло, показваше „слух” съсредоточен наблизо. Страхуваше се от изненадата, каквато и да е тя. Не беше от хората, които чакат ..., а сега е ...! От колко ли време? Как се е случило...? Кога? Къде беше толкова години?

      Топлата здрачевина настъпваше! Не идваше никой да го придружи... 

      Листата изшумоляха под краката й и издадоха плахата походка. Вики спря…

    - Има ли  някой? Кой е наблизо – познатия дрезгав, плътен мъжки глас, който не беше чувала от много години. Нямаше сили да отговоря.  Приближи .... Едва сега видя красивото, рижаво куче-водач, легнало доверчиво в краката му.

    – Рекси, кой е при нас? Ти, не ми даде знак! Познаваш го? Кой е? – говореше на  четириногия си Приятел, а погледът му ..., отправен нагоре, към Бог!

     Много леко и нежно Вики докосна с горещата си малка длан, голямата му, тежка  ръка. Само миг...! Трепна! Загледа се нагоре, към небето. Клепачите на отворените му безжизнени очи издаваха изненадващо учудване ...! Трепна ...!  Рязко стана от мястото си ... като ...! Вълнение беше изписано на гладко обръснатото му лице. Бързото движение на невиждащите му очи, издаде изненадата... Позна я! Без дори и дума да каже! Без да я види и без да чуе гласа й!  Позна я! По едно-единствено свенливо докосване! И той ..., беше съхранил в себе си .., завинаги, топлинката и нежността от първото им докосване ..., преди толкова години ... ! Позна я!  Преглътна сълзите си. Адамовата му ябълка, заподскача на гърлото му. Клепачите на невиждащите му очи трепкаха и крещяха от болка и безпомощност!

     Тишина! Нито ветрец. Нито птичи глас. Всичко замря. Не трепваше нито листец от дърветата в парка, не се чуваше нито животинка да се шмугне между тревичките, не прелиташе нито птичка между клоните на дърветата. Целият свят беше замрял, в очакване.

     - Знаех си, че ще ме намериш! - тихо, с безмерна мъка, изговаряше думите той. - От години идвам тука. По едно и също време на годината! Сам. Винаги сам! И, те чакам! Знаех си - ще дойдеш! Знаех си, че този път ще се видим! Знаех, че ще ме намериш! - не беше от разговорчивите. Таеше трудните неща и болката дълбоко в сърцето си. Скъперник беше и на хвалебствията и на глезотиите ...!

      - Сърцето ми те намери – през сълзи, едва чуто изговори тя - То винаги усеща когато си наблизо...! Никога нищо не съм искала от тебе! Исках само, понякога, да ми пишеш две думи „Добре съм”  Затова ли толкова време мълчиш? – не можа и дума повече да каже.

     - Да! Знам! А, твоите добри и пълни с обич и надежда послания, винаги достигаха до мене! Винаги, когато ми е най-трудно, винаги, разговарям с тебе! Твоите думи ме топлят и в най-студените зимни вечери! И, с радост вършех и най-трудната работа, защото ти винаги беше до мене!  Прекрасна ти е Природата, мило Човече! Винаги съм те обичал - чинарите отново зашумяха! Леко! И нежно! Шепнеха си листата. С любопитство! Искаха да чуят ..., или искаха да узнаят...! Или, искаха да укротят бликналите чувства и да споделят срещата им – тъжна и пълна с болка ..., в които радостта ..., зарида и се удави!

        Не знаеше, не можеше дори и да предположи, че толкова много може ... да боли! Не мислеше, че някога, няма да има сили .... дори да  извика от мъка! Нямаше сили да си поеме въздух. Изрида... болно ... без глас ...! Сълзите клокочеха в очите й, но се стичаха направо в Душата й.  Тихо, тихо! Страхуваха се, Той да ни ги чуе!

      Рижият му Приятел, кучето-водач, през цялото време я гледаше с поглед, пълен с благодарност

      – Да! Така е! Толкова много ми е говорил за тебе. Познах те, веднага – още щом седна на дънера отсреща! Нямаше да ти разреша да си отидеш, без да дойдеш при нас! Той ..., предчувстваше срещата ви точно днес … и точно тука, и затова чакаше ... толкова дълго! – допря влажната си муцуна  до ръката й. Почувства топлинка. Събуди се...! Мили Боже! Какво беше това?

     Запали малкото кандилце, с лика на Дева Мария с Младенеца, донесено от добра приятелка, от Рилския манастир.

     - Моля те, Господи, пази ми голямото Човече! Той е много добър! Добрите хора трябва да живеят спокойно! Той го заслужава! Пази и помагай на всички добри хора по Земята!

      И, цял ден, като запечатани в очите на Вики останаха белия бастун със светещата  топка на горния край, треперещите му от вълнение ръце и клепачи на търсещите му очи, и пълния с благодарност поглед на рижия му, всеотдаен  Приятел, на Рекси - кучето-водач.