Любовта на края на кабела - Мерилин Иванова

“She: There’s an old voice in my head,

that’s holding me back…
He: Well, tell her that I miss our little talks…”
Little talks, Of Monsters and Men

-Ето!-мислеше си тя, - Tова преспокойно може да е звука от почукването на бастуна на стар, тромав призрак по кухненския ми под, той вероятно бавно се приближава насам, като не се старае да ме изненада с връхлитането си, а напротив да натрупа бавно ужаса в почти застиналото ми от страх сърце, докато то не може да понесе повече да се оглежда притихнало със затаен дъх и реши съвсем да спре.
Минаваше полунощ, единственият шум, който се чуваше из огромния пуст апартамент, не беше по традиция тиктакането на часовник, защото всички часовници бяха вече електронни, а неравноделното потропване на незнайна, вероятно метална част от някоя дреха по стъкленото прозорче на пералнята. Този несъвършен звук нахално разстройващ старателно постигнатата тишина на автоматичния й механизъм, сам по себе си не беше неприятен, но ехтежа му из коридора създаваше усещането за призрачност.
Тя чуваше собственото си дишане, а този тип тишина я дразнеше неописуемо. Представяше си, че улиците под терасата й са загърнати от гъста мъгла, горките неми улични лампи задушени от лапите на същата тази злосторницата, неспособни да изкрещят, парализирани от ужас, пръскаха изтощено, последните лъчи живот, които можеха да се изстискат от гърлата им. Имаше нещо много романтично в тази зловеща картина, но тя цялата си оставаше просто фалшива представа, както винаги- нищо твърде поетично или твърде зловещо не може да бъде реално, поне не за дълго.
Всъщност навън нямаше мъгла, времето започваше да се затопля, зимата си отиваше, Ира знаеше това, но не искаше да я пусне. Това беше първата зима, която искаше да задържи за по-дълго, а тя -зимата още преди седмици, стегна здраво снежния си багаж, с кристални ледени въжета , натовари всички сърдити ветрове и мъгли на шейната си, заметна префърцунено шала си от бял пух оцапан по краищата със засъхнала кал и отпраши на север. С нея обаче си отиваше и нещо друго.
Ира стана нервно от ниското легло, направи няколкото бързи крачки до кухнята боса и без да си поема дъх. Тази среднощна разходка се проведе под предлог, че ще си налива вода, винаги удобно извинение, когато искаш да провериш дали дома ти случайно не е обитаван и от някой друг дух, освен твоя личен, но не желаеш да се излагаш пред собствения си здрав разум.
По този маршрут нямаше призраци, наведе се и надникна през самолетния прозорец на пералнята, херметически затворен, както е редно според изискванията за безопасност на всички авиокомпании и понастоящем, както е също редно, не съществуваше сила способна да промени ситуацията. Ира се усмихна на последната мисъл -тя не разполагаше с такъв тип сила. Оня тип дето „променя ситуацията“. А може и да разполагаше, но не искаше да я използва. Не й се струваше честно, а и не смяташе себе си за типа жена, който би се гордял с победа постигната чрез нечестни средства. Нищо не бива да е на всяка цена. Истинският превод на поговорката гласи: “Целта определя средствата“, не много по-различно и все пак малко по-различно.
-Необходимостта да се боря да избереш мен,-беше му казала- означава пълна липса на смисъл да го правя. Ако аз съм твоя човек просто няма да можеш да живееш без мен.
Тя си спомни как той бе преглътнал и не беше отговорил нищо. Или може би не бе преглътнал, а тя така си го представяше. Все пак повечето им разговори се провеждаха в изолирана онлайн среда, в която трябва да гадаеш за емоциите и отношението на отсрещната страна въз основа на избора на думи, който прави и темпото, с което го прави. Трудна работа, но Ира имаше достатъчно въображение. Даже повече отколкото един стандартен разговор в реална среда би изискал да се използва.
Той също! Той също имаше въображение, той също четеше и подбираше внимателно думите си. Той също имаше рядко срещано чувство за хумор. Той също обичаше поезия, кино, театър, умна музика…Той разбираше големи идеи и малки идейки, виждаше грандиозни концепции и миниатюрни детайли. Разбираше как мислят хората в редките случаи, когато го правят и какъв мотив или липсата му ги е тласнал да действат. Тя и той си приличаха.
Той обаче можеше да живее без нея. И се справяше далеч по-добре отколкото тя без него. Без него тя беше самотна, нещастна, сърдита и нервна. Цялото вдъхновение и устрем, които разговорите с него бяха внесли в скучния й живот увяхваха, при оттеглянето му. Ира, която рядко бе искала нещо, колкото искаше него, осъзна, че отново, както интуицията й подсказваше по начало, няма да го получи, „а това е предпоставка да си позволяваш все по-рядко,- мислеше си тя- да искаш нещо „особено“ силно.“
Докато стоеше в кухнята боса, наведена пред вратата на пералнята, Ира с облекчение осъзна, че причината за злокобното ехтене беше копченцето на една стара жилетка, което флиртуваше с небрежно постоянство с прозореца. Останалата част от жилетката, унесена в центрофугиращия ритъм на лунапарка, който пералнята представляваше, подскачаше в далечината незаинтересовано.
„Няма призрак!“ -помисли си тя.
Но всъщност призрак имаше, не в смисъла на феерично бледо, злокобно създание, чиято душа е заклещена во веки на прага между живота и смъртта, и комбинацията от злостното огорчение и скука, я мотивира да пакости на по-чувствителните живи.
Не, не такъв призрак имаше в апартамента. Из него витаеше един по-модерен, почти електронен призрак, който за кратко се бе материализирал от плът и кръв, а после отново изчезна без да оставя каквато и да било следа от посещението си.
Ира се замисли, че ако й се наложи по някаква причина да докаже, че в апартамента е имало друг човек, щеше да се получи сценарий подобен на физико-философска главоблъсканица. Само тя й той знаеха, че той е бил тук, и не съществуваше друго доказателство освен взаимното им съгласие по въпроса.
Само тя и той знаеха, че се обичат, но ако някой обича някого и никой не чуе дървото на признанието да пада в гората, това означава ли, че тази любов е произвела шум достатъчен, че да се смята съществуването й за истина? Или ако трябва да бъде поставен въпроса по модерно му, ако не е коментирано в чата, дали се е случило изобщо?
Върна се бавно, вече дишайки, в стаята си.
-Всичко е наред.- каза си на глас, за да се успокои.- Сама си в апартамента!
Въздъхна.
Нищо не беше наред. Беше сама в апартамента.
Натисна по инерция бутона на малкия грамофон в тъмното и той изпълни лавандуловия въздух с въздишките на акордеона и любовните признания на цигулката от I Don't Think About You Anymore But, I Don't Think About You Anyless.
Тя се усмихна. „Гладни духове“, така се казваха авторите на това музикално произведение. Подпря се на стъклото на терасната врата подръпна прозирната тъмно червена завеса и се загледа навън. Беше хубаво. Но беше за последно. Е, какво пък, някои хора не получават и толкова от живота.
Ядоса се на себе си за тази мисъл.
“The greatest thing you’ll ever learn is how to love and be loved in return.”
Ядоса се още повече за последната. Беше го изкрещял един от героите в Мулен руж, в пристъп на опиянение от красотата на живота.
Но в живота не ставаше, както във филмите.
Екрана на телефона й светна, сърцето й подскочи нагоре-надолу неспокойно, все едно кученце се събужда от неприятен кошмар, оглежда се осъзнавайки, че сънят му няма нищо общо с действителността, а после се намества и заспива. Тя осъзна, че няма защо да се вълнува, защото той повече нямаше да й пише. Такава беше уговорката, всичко приключи тази вечер.
-Стига! –скара се на себе си Ира шепнешком, седна на масата и си наля бавно от сивата бутилка, като я гледаше усмихвайки се носталгично.
- Това не е за теб, за мен е!- беше казала преди повече от час, докато той я гледаше да премества временно съдържанието й с отработен жест, в единствената чаша на масата.
- Особено негостоприемно от твоя страна!
- Ами ще трябва да те настигна. Признай, Господине! А за разговора, който ни предстои направо трябва да те изпреваря.
- Аз съм човек на дългите разстояния, не бягам бързо, бягам дълго.
- Дългото бягане е уморителна работа…-като че ли оправдателно рече тя, за дето продължаваше да налива
- Да, -кимна той -а ти ще ме настигнеш за нула време, даже ще ме задминеш и ще ме забравиш.
- Зависи дали бягам за да стигна финалната права –вдигна чашата в жест за наздравица и отпи блажено-или просто за да те хвана…
Той се усмихна. Седеше на боядисания в розово стол и се взираше в ръцете си.
-Тези разговори никога не биха ми омръзнали.
Тя се загърна със зеления си халат, седна срещу него и отново отпи от прозрачната течност в чашата без да отговаря нищо.
-Прочетох я! – съобщи с престорен ентусиазъм той, след една мълчалива пауза, в която се редуваха да се поглеждат крадешком с усмихнати очи, невярващи, че се намират на едно и също място, едновременно, материално, присъствено, духовно и телесно.
-Харесала ти е, скъпи Господине! Знаех си! Както си знаех и че ще ти хареса страницата, която си беше публикувал.
-Да, с полето дечицата.
-Така се радвам. Ти приличаш на него. А това, че го познаваш ще ти е от полза при работата в училище. Разбра ли го? Усети ли го близък?
-Нещо повече, както той казва за авторите на някои от книгите, които е прочел, и са му харесали…И на мен ми се прииска да му имам номера, та да му позвъня, да поговорим след като историята приключи и вече не е толкова зает да…е ами нали се сещаш-участва в нея.
-Ахам!- тя кимна енергично, -И за какво би говорил с Холдън? Какво би му разказал?
-Практически нещата, за които говоря и с теб, бих му разказал за теб. Бих поискал съвет…
-Не би. Ти не си падаш по съветите…
-Така е. И без това той би казал нещо мъгляво философско и неясно.
-Точно в твоята сфера!
Той кимна.
- Бих му разказал все пак. За теб…
-Като изчезнеш, Господине и на мен ще ми трябва някой Холдън да те замести, и нищо по-малко от интересен литературен герой, няма да свърши работа за жалост.
-Да изчезвам, ама аз не искам никъде да ходя…
-Ще ти дам и други книги на Селинджър...-прекъсна го умишлено.- Като че ли всички са гениални, разказите му са свързани, героите с всяка следваща история стават все по-комплексни, наситени и плътни.
-В смисъл на „от плът…-той се протегна и докосна с показалец коляното й, като малко дете, което за пръв път има шанса да се допре до определена материя и не се двоуми дали да го използва.
-„и кръв“ -кимна тя и докосна внимателно със своя показалец неговия- какъвто си ти сега пред мен, а аз не мога да повярвам. –Отдръпна ръката си и се отпусна на стола. -Мислех, че никога няма да се случи…Радвам се, че си тук Господине, исках да видиш мястото, където живея. И за което вече трети месец не мога да намеря кандидат съквартирант…
Той се усмихна,
-Аз не разбирам какво му беше на косматия нудист с аудио-представянето. Ако наистина е толкова космат, практически не би могъл никога да е гол в пълния смисъл на думата! И пици прави човека…Щеше да се грижи за теб, един път…А ти! Снобка!
-Ти би ли живял с космата нудистка?
-Ако прави дюнери, защо не!
-Господине!- тя се смееше с глас.
-Мястото ти е страхотно, ние търсим нещо точно такова…
И точно тук на това изречение ще спрем, защото Ира разбра нещо, което до сега не знаеше. Усети как вътрешностите й изтръпват. Някакъв вид отчаяние граничещо с болка. Не трябваше да се издава. Пое дълбоко въздух и се опита да не реагира. Той все още говореше.
-И ако само имах топките да не вървя в посоката, в която вървя, а в тази, в която искам…
Ира усети как се смалява. Сви се в себе си, както й се бе случвало само още веднъж.. Реши, че всичко е приключило. То беше, само дето тя не знаеше. Това идване беше за сбогом. Той се канеше да заживее с другата, с прекрасната, красива, интелигентна друга, която имаше късмета да го познава от по-рано, да може да говори с него, когато пожелае и да го вижда на живо по-често от веднъж за година. И вероятно той не би могъл да заживее в хармония с нея или със себе си без този последен разговор, без това признание, което не дължеше на Ира, защото тя дори не присъстваше формално в живота му. Тя беше някакъв нематериален персонаж намиращ се от другата страна на кабела.
„Всичко е загубено.“ –помисли си тя. Той продължаваше да говори, но тя бе поизпуснала последователността на разсъжденията му:
-И в „Спасителя…“ си личи, че го бива да изгражда пълен психологически профил, като поставя героите си сякаш без никакво усилие във всички необходими ситуации, че да се разкрият напълно.
-Това ли предстои? За това ли сме в тази „необходима“ ситуация?
-Мисля, че да. Но усилие ще трябва.-беше казано сериозно, без обичайното количество благозвучна ирония.
Тя реши да се отдръпне поне за малко от тази плашеща „сериозност“ за да има време да помисли.
-Вероятно това са членовете на семейството, което е мечтал да има, Селинджър имам предвид… Хем ми се ще да проверя дали тези герои имат реални прототипи, хем не искам да знам. В повечето случаи реалността разочарова. Трябва да започнеш с „Идеален ден за лов на рибка-бананка“, а после да прочетеш това…-тя стана бавно от масата и взе тънка зелена книга от рафта на библиотеката си, като в целостта на този акт нямаше дори нотка на колебание- „Франи и Зуи“ -тези двамата са много интересни, водят чудесни спорове за живота!
Той кимна и посегна бавно към книгата, хвана ръката, с която тя му я подаваше и за първи път откакто бе влязъл в апартамента я погледна в очите. Беше тъжен, това бе всичко, което тя видя, в хубавите му зелени очи, преди да отмести погледа и ръката си почти едновременно. Опита се да избяга възможно най-бързо от усещането за интимност, което неговият жест създаде и да овладее това досадно сърцебиене, което й пречеше да мисли.
-„Намерих те, Холдън! Ти си!“- така казва режисьорът на училищната пиеса, на главния герой от филма „Вчера“. А сега аз го казвам на теб.
-Този филм свършва тъжно.
Без да каже нищо, тя се усмихна широко и отклони на свой ред тъжния си поглед от него към библиотеката, като побърза да отпие от чашата, за да може съдържанието й да удави думите, който нахално напираха.
-Липсваш ми. –каза той бавно и ясно, докато я наблюдаваше
-Но не достатъчно. –тя пак отпи от чашата този път нервно.
-Не достатъчен е смисълът на тая дума, за да разбереш как точно ми липсваш.
Сега тя го погледна изпитателно.
-Хареса ли ти пиесата?-той поддаде, смени темата, явно погледът й му се стори достатъчно заплашителен.
-Не съм сигурна. Плаках през цялото време.
- Ами това е особено неприятен отзив от премиерата на пиеса, която има претенциите да принадлежи към комедийния жанр!-той се поусмихна. Опитваше се да я развесели.
Тя остана сериозна.
-Не заради съдържанието на постановката, Господине! Макар, че има един момент, в който ми се накривя и от нея..
-Така ли? И на мен!
-Кой е твоят?-тя присви очи леко напрегнато и в очакване.
-Моят е онзи, в който Оксана казва на Андрей, че се е разочаровала от него, че в очите й заради своята нерешителност той изглежда жалък и смешен, че..
-О, това е и моят момент…-каза Ира.
Този път той наистина преглътна.
-Но по съвсем различна причина, скъпи приятелю, от твоята, все пак може и да има нещо общо, но не както го подозираш. Аз така й не успях за разлика от Оксана да се разочаровам, да развенчая епичната мъгла, в която е обгърната твоята личност. И от какво всъщност да се разочаровам -от неспособността ти да бъдеш категоричен, от мекостта на характера ти, та нали нищо не е черно и бяло в този живот, нали всичко е относително…За мен няма нищо по-трудно от вземането на решения, засягащи други хора… това откровено смешно несъвършенство в характера ти те прави даже по-истински за мен. За това и на мен ми се доплака, Господине, както и на теб от жал към себе си.
Двамата мълчаха известно време.
-Жената, която доведе с теб в театъра, баба ти ли беше?
Тя въздъхна.
-Беше тук,-посочи с ръка нехайно шареното пространство, което стаята представляваше- дойде уж на лекар, щеше да остане за няколко дни. Повече за да избяга от ада, в който живее, отколкото за да получи медицинска помощ. Помолих я да не си отива, исках да остане за по-дълго, завинаги дори, за да се грижа за нея, както тя се грижеше за мен през дългите щастливи лета преди стотици години. Използвах предлога, че и аз имам нужда от помощ. Че ако остане, ще облекчи съществуването ми като едно на ръка знам, че не е нещастна и сама, далеч на произвола на нечия агресия и второ, като ми помага с дребните домакински задачи, за да не се чувства безполезна. Отказа. Не можела да напусне дома си. А и той имал нужда от нея. Обадиха й се, около сто пъти, все различни хора, да й кажат, че е изпаднал в обичайното си състояние и има нужда от помощ, дори за да отиде до тоалетна. И тя полетя натам да го спасява. Както винаги. Спасителката в ръжта.
-Нима си очаквала друго?
-Представях си как престоят й при мен ще я убеди, че правилното решение не е да се връща там. Че като види, възможността да живее в хармония и спокойствие…Мислех си, че ще избере мен. Вечният проблем в моя живот, очевидно! Независимо колко много се старая да съм най-доброто, на което съм способна, хората винаги избират някой друг…
Последва мълчание.
-Ти…обади се тя, след малко- твой ред е да говориш, да запълваш време, тишина и пространство с думите си. Разкажи ми нещо, което е важно, нещо което само аз ще разбера…Разкажи ми.
-Тя не избира „него“, между „теб“ и „него“.-наведе се напред за да се доближи до нея- Тя избира „него“, между „себе си“ и „него“. Така трябва да постъпват родителите.
-А ти Господине? Как трябва да постъпиш?
-Аз нямам право да избера теб. Не те заслужавам, не бих могъл да те заслужа и след сто милиона години. Мога да се опитам да съм като теб, но с мен ти би била нещастна, аз не съм нищо необикновено и сам не вярвам, че заслужавам най-доброто.
-Тъжно. -кимна Ира -Ако преди да дойдеш тук се беше допитал до гласа на разума, едва ли щеше да …
- О, аз потърсих гласа на разума, но се включи телефонният му секретар.
-И все пак имам чувството, че нещо не ми стига за да…
-Всеки средностатистически идиот би хлътнал хлапашката по теб.
-Виж в чии ръце ме оставяш Господине! А пък теб не всяка би те харесала, жените рядко разбират, кое си струва от пръв поглед. Хич не биха разбрали какво им е специалното на Вонегът и Кукудева, че така си се вторачил в тях.
-А ти да внимаваш кого ще пуснеш тук, ей!-той застана пред нея и докосна с двата си показалеца слепоочията й.
Тя се засмя искрено.
-Сега вече звучиш съвсем като герой от разказ!
-Ти така виждаш нещата! Аз само участвам, говоря си…
-Имаш определен подход с думите, трябва да ти се признае.
-От нас двама ни ти си писателката…-стоеше прав с отпуснати рамене.
Тя беше особено щастлива от просто фактът, че присъства в помещението. Все едно отново беше ранна утрин когато малка и тъкмо се събуждаше в къщата на село, осъзнавайки. че няма никакви проблеми, никакви тревоги, че я очакват дни пълни с приключения и игри. Такова блажено спокойствие й донасяше присъствието на тоя човек.
-Нека не отправяме такива тежки обвинения, Господине!-отвърна най-сетне на похвалата му.
- Трудно ми е да не, а и съм убеден, че ще се прочета цитиран. Работиш ли върху нещо? Какво пишеш…Така съжалявам, че има неща, които си ми изпратила, а аз не съм прочел все още…Не е поради липса на желание, ако бяха на хартия…Просто откровено мразя електронния вариант на …каквото и да било, освен разговорите си с теб…
-Тогава ще ги цитирам по-често в историите си, за да знам, че ще ги прочетеш. Не пиша. Кога измежду стоте дежурства, които съм поела за да не мисля за теб, предлагаш да пиша? Съжалявам, Господине.
-Аз не съжалявам!-заяви категорично той и седна обратно на стола.- За абсолютно нищо.
Тя го погледна крадешком.
-Има един конкурс за къс разказ. Темата ми харесва, мога да работя с нея.
- Каква е?
-Не искам да ти казвам, неподходящо е и е неудобно.
-Ще пишеш за мен, нали?
-И още как, но с терапевтична цел! Иначе няма да мога да те забравя! Не се възгордявай.
-Не искам да ме забравяш.
-Добре, тогава да се освободя от теб!
-Това звучи дори по-лошо, все едно съм труп на жертва от убийство, което си извършила отдавна, но продължаваш да разнасяш с куфар навсякъде, където отидеш хей така от сантимент към спомена.
-Точно толкова зловеща е тая вечеринка на клуба на битовия алкохолик, колкото се очаква.-Тя си надигна чашата, а той се изсмя на глас. -Това е най-ужасното в цялата работа, не зная как не разбираш.
Той се огледа за да илюстрира обърканост
-Кое? Аз нещо пропуснах.
- Ти нищо не пропускаш, само се преструваш, когато ти е удобно…ти си единствения човек, буквано единствения, който оценява най- високо, най-концентрираната част от мен, това ме унищожава…Особено мъчително около два през нощта.
Той се усмихна с нотка на заядливо несъгласие с контрадикцията в изказването й, но после кимна одобрително и я подкани с ръка да продължи да говори. Тя не проговори.
-Не вярвай на всичко, което си казваш в два часа през нощта.
Продължи сякаш не го е чула:
-Да харесваш как изглеждам, това е лесно, то е ясно, защото аз се старая, но е и различно всеки ден, непостоянно. То е резултат само от случайност и късмета да имам някакъв естетически усет нищо повече, както веднъж сам каза. Хареса как съм обзавела апартамента си, но и това може да се сведе до естетика и финансови възможности и нищо повече, но разказите-тя видя как усмивката му става по-широка….-Там съм най-много аз, там съм само аз…Там са умът и идеите ми, чувството за хумор и светогледът, хитростта и често липсата на такава... Най-концентрираният извлек от личността ми и ти харесваш най-много това…Не ми се струва честно, че трябва да те пусна.
-Тогава недей, не ме пускай…Ще загубим всички тези разговори като от хубав филм или книга...Не вярвам да има друг, с когото можеш да говориш така, не искам да има друг.-той осъзна какво е казал, твърде късно. Думите му я ядосаха.
-Какво искаш от мен, приятелю! Трябва да се освободя от теб, защото идеята за съществуването ти ме е омотала в отвратителната паяжина на апатията. Искрено ненавиждам тази бездна от несвобода, в която пропадам. Когато те няма теб и мен ме няма…Стига ми една твоя дума за да блесна като светулчица, а когато те няма за дълго се сковавам от някакъв тъжен студ и почти изчезвам…
-Не искам съществуването ми да ти пречи да...не е справедливо, аз не исках да кажа това…
-Не, не само…Отдръпнах се от всичките си приятели, останах сама, защото …те просто не приличат толкова на мен, колкото ти. Или просто не са теб. Случват ми се разни неща, а аз умирам от желание да ги напиша, дори не да ги разкажа. Дори не искам да губя от времето ти за реални срещи, а просто да ти напиша едно дълго съобщение, точно на теб и само на теб, защото зная, че само ти ще ги разбереш така както аз. Жалко е, че съм готова да се примиря и само с виртуалното ти присъствие, но нали все пак си ти…И усещането е като споглеждане в стая по време на нелеп инцидент, когато осъзнаеш, че има още един човек в тая стая, който разбира абсурда, както теб и изпитваш облекчение, че не си „този, който не върви в крак, защото чува друг барабан“. От този момент на сетне не спираш да търсиш синхрон. Аз попаднах в някакво безвремие, откакто спрях да говоря с теб. А повярвай ми аз искам да говоря с теб…
- Ще ми се да кажа, че винаги можеш и ти винаги можеш, обаче…
-Обаче не е така, Господине! Не винаги мога! И какво излиза, кажи ми след равното в математическия израз на моята стойност? Аз съм човек вложил доста усилия в това да стане настоящето себе си, никога не съм предприемала нещо, което да нарани някого нарочно, постарах се за да имам претенции, че заслужавам нещата, които ми харесват…Би било липса на самоуважение да не се разплета от тая паяжина, в която сама се вкарах и не съм склонна да се задоволя с трохичките от нечие внимание. Пък било то и твоето. Това не е, каквото заслужавам.
-Така е, -кимна той, -няма как да съм по-съгласен. Аз зная тези неща, но никой не ги беше изрекъл на глас, за да осъзная колко са сериозни и…-Той бавно стана от стола, на който вече беше успял да се наклони максимално към нея и все пак едва ли щеше да я достигне, ако се пресегне.
-Опитвам се да разбера от какво точно имам нужда –започна тя, докато го гледаше как се премества върху тюркоазения диван -и все се сещам за ..-направи пауза, той седна, искаше тя да седне до него- снимката на онзи стар роял, върху който е поставена табелка с надпис- премести се бързо и се сгуши до него, отпусна главата си, която той не се поколеба да целуне на рамото му, -„ I’m old and tired pleasе don’t play me“. Струва ми се Господине , че между нас присъства едно недоразумение. Аз мисля, че ти я обичаш -обичаш –натърти тя- като жена. Не просто като човек и ако е така… Господине какво правиш тук? You have lover that’s waiting, както се пее в онази песен-but baby you’re right here with me.
-Добре- въздъхна той.-Ще говоря, ще опитам да вложа всичките си неясни мисли и чувства в думи, което не ми се отдава, както на теб, но ще опитам. Дължа ти го.
Тя кимна без да отмества глава от рамото му, даже напротив притисна се още по-силно.
-Ако не бях такъв неориентиран глупак, щях да закача шапката си на паравана, ей там, до твоя шал-той посочи розовия параван, с флорални мотиви- или пък, ей тук-сега докосна с пръсти слепоочието й. Щях да си разкопчая часовника и да го сложа на най-горния рафт на нощното ти шкафче, което щеше да си е мое. Ако не се познавах така добре щях да те следвам навсякъде, докато това не ти омръзне, а този процес няма да е кой знае колко дълъг, защото аз имам особено обемист списък с недостатъци и около две качества общо.
-Я да чуем?
-Качествата ли?-усмихна се широко, тя не вдигна глава, но усети усмивката по гласа му.
-Разбира се, че не. Тях ги знам-висок си и не миришеш зле.
-Знаех си. Добре, значи недостатъците…Ето например да започнем с това, че съм твърде чувствителен, много близък с майка си, абсолютен лигльо…
-О, да това определено пречи на откровената комуникация с представител на другия пол…Продължавай…
-Добре, същевременно, обаче поддържам стари приятелства, умишлено и старателно с хора, които ти никога не би одобрила или харесала, хора, които са глупави и елементарно устроени, само защото знам, че те уважават смъртта, а аз искам един ден…когато…И аз знам, че те са такива, а се преструвам, че не са. Лицемерен съм.
-Фалшив ли си, когато общуваш с тях…
-Не същият съм си, май, но не критикувам изказванията и поведението им макар да не ги смятам за правилни.
-Това всички го правим в името на приятелството.Поредния сериозен недостатък, лоялността, която често се бърка с лицемерие, но довежда до горе- долу едни и същи плачевни резултати. Хм, не зная как се преглъща такова нещо.
-Имам проблеми с алкохола…
-Наздраве Господине!-показа му чашата, която беше взела със себе си при преместването то масата на дивана
-И със закона…-гласът му стана по-дълбок и леко ироничен
-Еха! –възкликна Ира, уж изненадано
-Съмнително тъмно минало…
-Разкажи ми повече-каза тя с престорения ентусиазъм на малко дете, на което предстои да прочетат приказка…
-Незаконно е дори да ти разкажа…
Тя се засмя.
-И на теб е поверена отговорността да изваеш бъдещето на нацията?!
-Светът е пълен с оксиморони…
Помълчаха.
-Ти си…толкова близо до мен, като мислене, усещане, чувствителност, възприятия…
-И все пак ти избираш нея…
-Не ти не разбираш, аз не избирам. Аз не променям нищо. Аз оставам там, където съм бил до сега. Където не се изисква повече от мен, от това което вече съм дал и показал и то е харесано, оценено…прието. Аз съм страхливец, това е. И толкова съжалявам.
- Не, няма за какво да съжаляваш, не искам да живееш с каквото и да е измерение на чувство на вина.
-Какво правия тук? Правя глупак от себе си…-говореше си тихо.
-Мисля, че разбираш защо ще трябва да се отдръпна, ще трябва да спра да ти пиша…
Той сплете ръце замислено…
-Разбирам.
-Сега знаеш ли какво си мисля и от какво ме е страх…
-Какво?
-Има един два момента от пиесата за Барон Мюнхаузен, които много харесвам. Играе я трупата от моя град, те са много добри. Подходящо ми се струва като за случая да цитирам, че "И разваленият часовник два пъти в денонощието показва верния час", но по-важният момент е че съпругата на Барона го моли заради нея да зареже историите си, които го карат да изглежда нелепо в очите на околните и подриват авторитета на семейството им. Той първо отказва, с аргумента, че това е неговата истина и не е редно тя да го принуждава заради някакви си "всички" да се откаже от нея, а после, когато същата тази съпруга го обвинява в глупост и че е лъжец, след като размисля Баронът решава, че е готов да се отрече от всичко, което го прави специален заради нея, но не й го казва директно.
След като тя излиза от стаята-сцена той се обръща към публиката -празното пространство с думите:" По-зле ще е без теб, отколкото без себе си". Надявам се, Господине, това да не е и моят случай. Мисля, че може да разбереш защо ти го разказвам
-И после ми казваш да не се чувствам виновен…
-Не си. Наистина не си! Търсих настойчиво приятелството ти, макар да бях наясно, че чувствата ми не са напълно приятелски …си е моя вина.
-Ти ме предупреди, помниш ли! Написа, че се страхуваш да ми изпратиш нещо писано от теб, не защото няма да го харесам, а понеже може да го харесам твърде много. А аз глупакът, настоях. Даже те попитах какво би станало според теб тогава…Ами ето! По-умна си един милион пъти
- Да, но ти не подозираше, че ще ти хареса, а аз знаех какво ще стане и все пак го направих, за да докажа някакви неща пред себе си. От егоизъм. Предимството беше на моя страна, вече бях видяла…прочела достатъчно от характера ти, за да знам, че ще харесаш достатъчно от моя…
-Имам малка история от онези дето ги пазя за теб, защото зная, че обичаш такива. За момче на име Денислав, в един от моите пети класове, който е със сериозни проблеми с дисциплината, вниманието му никакво го няма, обича да си говори с уличните котки и е малко грубоват. Всички го смятат за глупав, но това не е доказано за сега.
Преди две седмици, по време на спортните занимания в двора със съседния клас, реши да се включи по неясни първоначално причини в играта на футбол. Косата ми се изправи, защото очаквах нещата да приключат, както обикновено …с бой.
След като поигра малко с децата дойде при мен, посочи едно от момиченцата на игрището и ме попита как се казва.
Аз му отвърнах, че това е Лили и от тоя ден насетне той започна да я нарича „Лили-Спи ли?“ и упорито да не позволява това да не се случва, като я дърпа за опашката периодично и изненадващо. Тя обаче изобщо не спи и намери начин да насочи енергията му в нещо съзидателно, и всеки ден след училище Дени носи раницата на Лили до дома й, а Лили после разказва на всички деца, че „Не е лош, просто е невъзпитан, но това е поправимо“. Оказа се, че не бил чак такъв хулиган за какъвто го смятах първоначално. Мила картинка е сега, направо.
- Като в стихотворението…“Заплакал той разбойникът, защо?...Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо, ни с обир скъп ни с рязана глава…“ На Дамян Дамянов е, звучи по-драматично, но уайт мотивът е същия- важното е да дадеш шанс. Да, хареса ми историята. Ще я взема.
- Твоя е. За теб я нося.-той погледна часовника си.
- Само още малко.
- Добре.

***
Механичното тракане вече не се чуваше от кухненското помещение, дрехите спяха непробудно в мрачната вакуумна паст на пералнята. Ира погледна за последен път съобщението преди да затвори очи и да отпътува по пълния с изненади сънен път към следващото утро.
„Прибрах се. Всичко е наред. До скоро.“
Тя се усмихна.
-„По-зле ще е без теб…“-прошепна тихичко и заспа.

„You're gone, gone, gone away
I watched you disappear
All that's left is a ghost of you“
Little talks, Of Monsters and Men