Край стария дъб - Ваня Николова

Вера пристигна в малкото родопско селце, където живееха нейните баба и дядо. Посрещнаха я спокойствието, топлият уют на старата къща, както и широките, сърдечни усмивки на стопаните. Отдавна не бяха се виждали заради пандемията  и тя забеляза, че са запазили свежия си вид на родопчани, но в очите им се четеше тревога. Вера се бе грижила дълго време за майка си, която не можа да се пребори с корона вируса. В Смолян остана баща и, а приятелите  заминаха, бяха приети студенти в други градове. Тя пропусна изпитите, не можеше да остави майка си. Бабата и дядото я гледаха с умиление и се стараеха да и угодят, нещо да не и липсва. В малкото селце, скътано в лоното на планината, нямаше нито един случай на страшната болест, нямаше напрежение, хората извършваха с лекота ежедневните си дейности, усмихваха се, шегуваха се. С изненада Вера откри, че там нямаше и интернет, защото бе разположено в котловина. Понякога тя отиваше до града да види баща си и за покупки. Един ден  на връщане, когато автобусът се изкачваше по баира, телефонът и звънна, включи се вайбър. Номерът бе непознат, ликът също. Вера слезе на следващата спирка до стария дъб и реши да се спусне пеша, до селото оставаха два километра. Мъжът „отсреща“ се усмихна  и каза, че е „взел“ номера и от своята рождена дата - (0896)090999, в нея имаше нещо магическо, сакрално. Решил да се обади с надеждата, че този път ще се появи желаното момиче. След това той се представи на Вера, името му бе Любен, студент в Англия, специалност архитектура. Семейството му живее в гр. Пловдив, където е отраснал и учил. Каза също, че България много му липсва и ще се радва ако му позволи понякога да си говорят. Тя си спомни, че е ходила  на екскурзия в Пловдив и бе впечатлена от Стария град,  Античния театър и Римския стадион, широката главна улица и пеещите фонтани. Зарадва се, че Пловдив не е далеч от Смолян и някой ден може да се срещнат.  Вера  виждаше в телефона си високото чело, ясните очи, спокойното лице, които излъчваха увереност. Искаше и се да надникне в мислите  му,  да го опознае, едно беше ясно – той и харесваше. С усмивка и леко порозовели страни тя му каза името си. Случайно ли бе това съчетание на имената им – Вера и Любен?! Предвещаваше искреност и откровение. После му разказа за себе си, живееше в гр. Смолян с родителите си, имаше желание да кандидатства в библиотекарския, но не се яви на изпитите, защото майка и беше на легло. Сега известно време ще остане на село при своите баба и дядо, на чистия планински въздух и тишина. Тук имаше възможност да чете, обичаше книгите, разкриваха и нови светове и я караха да мечтае, в библиотеката се чувстваше в „свои води“. Докато говореха Вера взе решение: „ Да!“ Ще позволи на Любен да и се обажда, нещо повече щеше да го чака там, на високото до стария дъб, където имаше покритие. Всеки ден ще изкачва баира, ще изминава тези два километра с нетърпение, в очакване на тяхната интернет среща. Не мигна цяла нощ, Любен изпълваше мислите и.                                                                                                         

На другия ден от вълнение и се струваше, че баирът е по-стръмен и далечен от преди. Точно пред стария дъб телефонът звънна, обади се Любен. Той заговори на Вера  нежно и топло. Нейната хубост се бе харесала и на  него. Впечатлили го бяха  очите и тъмни, дълбоки, лицето с красив профил и гъстите, буйни и непокорни  коси . Гласът  кротък  и приветлив. Вера го слушаше  с  благоговение, наслаждаваше се на думите му, сякаш я галеха. Любен и разказа за мъгливите утрини на Лондон, влажното и студено време,  за натоварените дни в университета, а също и за работата си.  Предстояха му трудни    изпити  през декември, но ще направи всичко, което зависи от него да ги вземе успешно и да си дойде. Сподели и, че много се страхува за родителите си, заради пандемията. Липсваха му приятелите, а сега когато тя се появи в живота му, желанието да си дойде стана още по- неудържимо. Само след два месеца  е Коледа, това е денят за който мечтае откакто е пристигнал в Англия. Тази негова мечта я обзе и тя заживя с нея. С Любен си говореха всеки ден край стария дъб и всеки път Вера изкачваше баира щастлива. Той и разкриваше чувствата си, споделяше с нея радостта от тяхната „среща“ и приятелство. Тя вярваше на всяка негова дума, не се съмняваше нито за миг в искреността на Любен. Името и не случайно бе Вера,  вярваше в доброто и се стремеше към него. Беше октомври, есента разпиляваше листата на дърветата, напояваше земята с обилни дъждове и принуждаваше хората да носят чадъри. За Вера чадърът бе най- романтичния аксесоар, скриваше влюбените от хорските очи и им „даваше“възможност да се прегърнат и целунат. Защо Любен не бе тук сега? Тя започна да мисли как да скъси времето и разстоянието между тях. Бе чела много романтични истории и знаеше, че трябва да направи нещо истинско, от сърце, за любимия си в което да вложи душата си. Нещо, което да бъде винаги близо до Любен  и да го топли, като прегръдка. Пуловер! Да, в дългите студени вечери Вера ще изплете пуловер за него  и ще му го подари за Коледа!                                                                                                                         

Избра прежда в светъл гълъбов цвят, защото знаеше за любовта на гълъбите, че не се разделят и летят по двойки през целия си живот. С много обич изплиташе всяка бримка и галеше готовия ред, пуловерът „растеше“ в ръцете и  с всеки изминал ден. Любен споделяше с нея любовта си, показваше и, че я обича искрено и нежно, това бе знакът, който носеше с името си. Думите му имаха необикновена сила „оживяваха“, „топлеха“ я и оставаха там, дълбоко в нея. На високото при стария дъб понякога духаше вятър и сърцето и се свиваше, смутено и тревожно от неизвестното. Друг път огряваше слънце, галеше я и тя се оставяше на желанията  си да я завладеят, като  притваряше сладостно очи. Беше сама , никой нямаше да я види. Понякога Вера имаше усещането, че Любен е там до нея и двамата заедно стискат ръцете си до болка. Но щом се появеше на вайбъра, тя се засрамваше от мислите си, изтриваше сълзите и заговаряше  приветливо и спокойно. Вера  плачеше от радост и когато тъгува. Откакто Любен се появи, тя  се чувстваше някак особено, едновременно щастлива и тревожна, и напояваше плетивото със сълзи. Реши да избродира върху него сърце пронизано от стрелата на Купидон, сега наистина разбираше какво означава това, чувстваше го болезнено. Любен я уверяваше да потърпи още малко, изпитите ще минат и ще си дойде. Той също гореше от нетърпение да я види „на живо“.  По време на дългите разговори не можеше да утоли пламналите си чувства, невъзможно  бе да изрази онова, което таеше в душата си.                                                                                                                                                          

Оставаха броени дни до Коледа. Сърцето и биеше все по- неспокойно. Пуловерът беше завършен, изплете и последния конец от преждата. Нямаше  повече разстояние между тях, нишката бе  втъкана в плетивото до край. Тя го погали, целуна, притисна го до гърдите си, сякаш прегръщаше Любен. После  сгъна грижливо пуловера и го прибра в старата ракла. Въздъхна щастлива и зачака утрешния ден. Вечерта по телевизията съобщиха, че са спрени полетите от Англия!  Гръм порази тялото и, тя се отпусна с блуждаещ поглед пред камината, неспособна да осъзнае чутото. Остана така, доста дълго, не можеше дори да заплаче! Сякаш времето бе спряло. На сутринта баба и вече се суетеше около подготовката на коледната трапеза. До сега Вера винаги и помагаше и “чуруликаше“ край нея, но сега птичката беше дълбоко наранена. Не знаеше ще намери ли сили да се изкачи до стария дъб и да говори с Любен?!  За това, което преживяваше нямаше думи, може би щяха да помълчат.  Надеждата никога не я напускаше, но сега бе различно. Гласът по телефона я накара  да се съвземе, усещаше, че и той трудно подрежда мислите си. Заредиха се празници, които просто отминаваха край Вера. Разговорите между двамата продължаваха, но им беше нужно време да преодолеят пропуснатата възможност да се срещнат за Коледа в България. Любен бе взел изпитите си и започваше втория семестър.                                                         

Нямаше да си дойде до юни. Тя вече се подготвяше за изпитите в библиотекарския. Зимата си отиде, настъпи пролетта, природата се  възроди, а с нея и надеждата на Вера и Любен. Някой бе казал, че „очи, които не се виждат се забравят“? – Не! Те плачат и страдат, но това ги свързваше още по силно. Двамата сякаш живееха един за друг, в мислите си всеки от тях носеше жаждата да се докосне до любимия човек. Разговорите между Вера и Любен продължаваха вече девет месеца, колкото зрее плодът в утробата на майката. Ще се роди ли, тяхното дългоочаквано щастие? Ще се появи ли „на бял свят“ любовта им като нов живот желан и споделен? Те безумно вярваха в това!          Лятото бе топло, изпълнено с много очаквания и тревоги около изпитите и наближаващата ваканция. Беше светло утро. Слънцето си играеше с клоните на дърветата, ту проблясваше, ту се скриваше като детска закачка. Ято птици прелетя над главата и шумно и радостно, за миг я замая и Вера имаше чувството, че и известяваше нещо. Заля я топлина, която проникна в цялото и тяло, до върха на пръстите. Стори и се, че този път много бързо изкачи баира и …звън! Беше Любен, едва сдържаше вълнението в гласа си, каза и, че е купил билет за самолета и в понеделник лети за България! Не можеше да повярва – най-после щяха да се видят наистина! Струваше и се нереално, толкова дълго си го бе представяла, а сега имаше чувството, че той идва от някаква приказка. Не знаеше какво да каже и само слушаше като в унес. После реши – ще се срещнат тук до стария дъб пред който тя споделяше и радостите и тревогите си свързани с Любен. „Той“ щеше да и даде сили и да я подкрепи при тяхната първа истинска среща. Кабелът вече нямаше да „стои“ между тях, нямаше да ги „разделят“ хиляди километри…най-после един пред друг наяве!                                                      

Още от сутринта се очертаваше необикновен ден! Събуди я песента на птиците, накацали върху  отрупаната с плод череша на двора. Баба и беше приготвила любимите  палачинки за закуска, а дядо и донесе чаша току-що издоено козе мляко. Вера облече  блузата, която пазеше специално за този момент, сложи и новите дънки, разпусна косите си и отвори старата ракла взе  пуловера, независимо, че бе лято, той бе за него и искаше да му го подари, а с него и цялата  си обич. Старият дъб като, че ги „очакваше“ богато разлистил клони, с лъхаща свежест. Тя спря задъхана, с руменина по страните! Ще може ли да се овладее преди тази дълго чакана среща с Любен? Автобусът спря, първото, което видя бе една красива червена роза и…Любен, по-хубав от всякога, сияещ, усмихнат! Двамата протегнаха ръце един към друг и се отдадоха на прекрасния миг, желан, лелеян, бленуван! Вера и Любен искаха да споделят своето щастие с всичко наоколо и да извикат: “Ние сме тук и се обичаме“! Този миг щеше да остави скъп спомен в сърцата им! Кой можеше да предположи, че едно случайно прозвъняване на вайбъра ще се окаже съдбовно за тях и ще ги свърже завинаги!...Там под стария дъб те сплетоха ръце и пуснаха своите корени !

                                                                                                      Етна 

                                                                                                     24.02.2021г.