Любовният пъзел - Ваня Николова

         Една сутрин докато се излежавах  чух онзи приятен звук на клик по скайпа. Скочих веднага някой от моите приятели пак е подранил. Не беше нито един от тях. Заговори ми висок, ясен мъжки глас: „Здравей, Калина! Не се познаваме, но се надявам да се опознаем. Какво ще кажеш?“ Мълчах изненадана и смутена, не отроних нито дума. Той продължи :„Днес ми е късметлийски ден, как да не вярвам в това? Ходих до магазина и ми върнаха един лев повече, на връщане се спънах  в един корен, едва  не паднах. След това една птичка ме разхлади с нейната си „роса“ и кацна на рамото ми. Ето защо се осмелих да потърся късмета си.”

Помислих си „ Има хубав глас и е забавен, умее да се шегува.“ Оставих го да говори: „Бях привлечен от твоето име „ Калина“ – красиво и звучно! Със сигурност принадлежи на хубаво, умно и добро момиче, различно от другите. Ето, виждаш ли, не те познавам, а вече харесвам това име и човека, който го носи. Между другото казвам се Явор!“

 Сякаш проехтя звън на  камбана край ушите ми, прозвуча сигнално като „Внимание“, в следващия миг имах усещането че е …..таен код за достъп!  

         Колкото и да се взирах, не можех да видя лицето му. Образът бе мътен и изкривен, чертите неясни като от стара снимка. Очите бяха с неопределен цвят. Опитвах се  да прочета в тях онова, което пропусках. Възможно ли е така изведнъж да ме заинтригува? Кое беше накрало сърцето ми да затупти силно  развълнувано?  Наистина ли нещата се случват съвсем неочаквано? Кой е Явор? Откъде иде? В този миг го чух да казва: „Калина, трябва да вървя! Може ли, да ти се обадя утре?“

С пресъхнали устни  едва, едва казах: „Да!“ Разговорът приключи, настана тишина, объркваща  и завладяваща, тишина, която обладава сетивата.  Никога до сега стаята не ми се е струвала толкова неуютна, студена и празна. Преброих колко часа остават до „утре“, надявам се по същото време. Излязох да купя плодове и да се разсея. Срещнах една приятелка, но не посмях да и споделя случилото се, нямаше да го приеме .  В главата ми продължаваха да се блъскат безброй въпроси. За своя изненада разбрах, че аз вече чаках неговото обаждане, а времето течеше толкова бавно. Представих си как ще изрече името ми, от неговия глас звучеше по необикновен начин. Каква ли история ще ми разкаже утре, истинска  или измислена. Наложих си да бъда търпелива.

         Станах, казах „Добро утро“ на птиците, накацали на балкона, дадох им трохи  и оставих вратата отворена. Загледах се в далечината и си помислих „ Колко ли  е голямо  разстоянието, което ни дели?“ Завидях на пернатите за това, че могат да летят. В този момент се включи скайпа, краката ми се подкосиха. Не знам как стигнах до компютъра:

„Добро утро, Калина!“ Не закъсня!!! „Добро утро, Яворе!“ Не вярвам, че го заговорих!

  „Разкажи ми нещо за себе си, за приятелите ти, за мечтите.“

Той започна спокойно и уверено:  „Аз съм студент по икономика в родния ми град Русе, завършвам последна година  и ще запиша магистратура. С приятелите мечтаем да специализираме в чужбина международни икономически отношения. А ти, Калина, за какво мечтаеш?“

 Започнах  като се опитвах да скрия вълнението в гласа си: „Аз живея в град Трявна и съм ученичка в дванадесети клас на гимназията тук. Интересувам се от художествени занаяти -   везба, тъкачество и грънчарство. Мечтата ми е да развивам тези занаяти, да участвам в международни изложби и да покажа България на света.“

Изведнъж градският часовник „запя“, разнесе се мелодията на „Неразделни“ от Пенчо Славейков.  „Откъде се чува този „химн на любовта“?- попита той.  „ Учили сме го в горните класове!“ „Ние го изучаваме сега, но той всеки ден звучи и оглася площада на Трявна.“-казах аз и запях тихичко: „Стройна се калина вие  край брега усамотени, кичест явор клони сплита в нейни вейчици зелени…“ Замълчахме и двамата, никой не можеше да каже нито дума, но ясно знаехме какво мислеше всеки от нас. Нещо съдбовно имаше в тази песен! Защо  прозвуча  точно сега?!

        Времето минаваше бавно и макар, че разговорите ни зачестиха, бях  непрекъснато в очакване. Говорехме си  по всяко време на деня и дори през нощта. Тогава гласът му ставаше по- мек и топъл. Не можех да сгреша това съвършено съчетание от обертонове, което предаваше трептенията си на цялото ми същество. Всъщност познавах само гласа на Явор. Очите, устните, ръцете оставаха чужди за мен. Един ден в края на нашия разговор ми изпрати въздушна целувка, която бе много разочароваща, като сапунени мехурчета, които щом полетят се спукват и предизвикват плач у децата. Почувствах се  измамена. Сякаш  прочел мислите ми, на другия ден каза: „Не се тревожи, Калина, живеем в България, разстоянията не са толкова големи. Спомни си Малкият принц и лисицата, които живеят на различни планети, но тя му открива истинските неща и това, че те са невидими за очите. Трябва  да ги търсим със сърцето си. След миг на монитора изплува „obi4am te”. Този път не се въздържах:„ Яворе, моля те, извини ме , но не пращай повече тази дума, не е истинска. Четворката по средата обезмисля и променя значението и, вече не е същата, не достига до сърцето. Обижда ме и ме наранява.“ Той мълчеше. Продължих по-спокойно: „Като си помисля само как хубаво би ме погалило твоето „обичам те“, ако го беше изрекъл близо до мен, което е невъзможно, както е невъзможно да стоплиш ръцете ми.“ Получи се неловко, но аз винаги съм била искрена и откровена.

       В следващите дни разговаряхме на дълго и широко за любовта. Разнищихме я на малки парченца, а сега оставаше да наредим пъзела според нашите чувства. Липсваха някои основни фигури -  на „прегръдка“ и  на „целувка“, нямаше как да подредим и кабела, не се „подчиняваше“, огъваше се и не приличаше на нито една от другите фигури на любовния пъзел. Оставихме го и се заехме с кафето. Днес Явор, както винаги забавен, предложи: „ Калина, искаш ли да пием „интернеткафе“?  Не зная със захар ли го обичаш? Така или иначе не можем да отидем на кафе заради поредния локдаун, всичко е затворено. Е, няма да усетим аромата му, но ще го отгатнем по дългите  или къси глътки и думите между тях.“  Замислих се „на глас“:  „Как така се случи тази пандемия точно сега, в най- хубавите ни години? Можехме да си подарим толкова красиви и вълнуващи мигове. Тъжно е, толкова много болка и раздели за които научаваме всеки ден. Чувствам се виновна за това, че съм щастлива, Яворе, а причината си ти!“ Той се усмихна: „ Аз те обикнах още в самото начало, когато птичката кацна на рамото ми! Бях убеден, че ти ще ме дариш със щастие и така стана, мила Калина!“  Не бях на себе си от радост, повече думи не бяха нужни…  само една целувка!

        На другия ден реших да му разкажа за една истинска, разтърсваща  любов, скътана в малка книжка, колкото длан. Вечерта, скрита в уюта на сумрака, изчаках включването на скайпа: „Здравей Яворе, ето какво чета в момента -„Греховната любов на зографа Захари“. През целия си живот той носел в сърцето си образа на Християния (жената на брат му). В родния му град Самоков върлувала чума и всички бягали от там, оставали само болните, за които нямало надежда. Християния била една от тях. Любовта си пазели още от детство. Захари се върнал да се погрижи за любимата си. На смъртния одър той  целунал Християния,  чиито устни изгаряли от високата температура. За пръв път  те споделили любовта си с целувка, която била съдбоносна и за двамата.“

 Явор помълча, после каза:  „Наистина разтърсваща!  „ За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла“! Зографът Захари  и Християния  живеят и днес, чрез неговите иконописи, в които той е увековечил образа и. В наши дни, Калина, също има хора, които се обичат, страдат, години наред са били заедно, разделят се и си отиват завинаги. Но има и такива, които сега се раждат, други  пък за пръв път се влюбват, а трети мечтаят да полетят в Космоса. Човечеството няма да спре своя ход. В природата винаги  има равновесие, след всяко зло  идва добро.“ Мълчах и се възхищавах на неговия оптимизъм.

         Той продължи с увереност, непоколебим: „Твоите цветове на везмото, багрите на тъканите, формите на глината ще помогнат на хората да намерят пътя към доброто и любовта в живота. Стремежът към красота извисява човека и му помага да преодолява трудностите.“ Аз се усмихнах, не бях се замисляла над това. „ Ето, виждаш ли, ти се усмихна, трябва да накараш и другите да се усмихват, това е първата стъпка.“ Стана ми някак леко, помислих си, умее да ме „погали“ с думи. Вгледах се за кой ли път в монитора, картината бе все същата мъглява, с неясни очертания, като на импресионист, улавяща мига, изобразяваща мимолетно чувство…Попитах го: „Яворе, какво ще стане с нас след два месеца, когато отидеш да учиш в чужбина?“ „Не се тревожи, Калина, ще се чуваме всеки ден и там ще имаме интернет връзка.“ „Връзка?!  Тази дума не ми харесва! Звучи грубо, ежедневно, обикновено, като връзка за обувки, която може да се скъса, като чисто технически машинен елемент, или бледа дума за приятелство, смислова връзка между нещата,  а също и някакъв вид взаимоотношения. Не! Нито едно не е подходящо в нашия случай!  Аз не искам връзка! Вулканът от чувства, който се надига в гърдите ми и изпълва цялото ми същество е ЛЮБОВ!“

 Спрях! Казах го! Това от доста време ме вълнуваше и сега избълва като лава, пареща и изгаряща. „Скъпа, Калина, любов моя, това е признанието, което отдавна мечтаех да чуя! То е доказателство за искреността ти. Искаш ли да помечтаем? Сега вече можем да подредим пъзела!“ „Но как?“-казах аз недоумяваща. „ Ще нареждаме фигурките след края на кабела!“ Подскочих като дете, което е отгатнало гатанка: „ Как не се сетих? Започваме Пъзела на любовта от края на кабела!“ В този момент градският часовник „запя“ „Неразделни“.  „Чувам го! Точно навреме!“- каза той с щастлива нотка в гласа: „Краят на кабела ще бъде началото на нашата любов!“

                                                                                        

                                                                                                              Етна

                                                                                                              21.01.21г.