Любовта на края на кабела - Борислав Димитров

Директорът на езиковата гимназия в Търговище днес влезе усмихнат в кабинета си. Седна на своето бюро, включи компютъра и отвори електронната си поща. В нея беше получен имейл от директора на основното училище в близкото село Лиляк. В съобщението пишеше, че поради ремонт на сградата на училището, директорът изпраща с молба свой ученик да продължи да учи в езиковата гимназия в града.

„Интересно”- помисли си директорът на езиковата гимназия. „Кое ли е това момче и как директорът е избрал от всички останали ученици да изпрати именно него? Сигурно е много ученолюбиво момче. Момче с любов към учението!” – мислеше директорът.
А какво ли се беше случило, малко преди да бъде получен този имейл, в областта на град Търговище, там в село Лиляк?

Николай спря и се загледа в далечината. Преваляше чест часа следобед, слънцето все още грееше ярко и осветяваше житните класове. Младият човек се надяваше днес училището да беше отворено, за да влезе в него както винаги и да слуша своите любими учители... но уви, оказа се, че училището спешно трябва да бъде затворено за ремонт.

Всеки ден Николай изминаваше 6 километра от своя дом до училището, в което учеше. Николай обичаше своето училище, обичаше учението. В събота и неделя, когато са почивни дни, той ходеше в библиотеката на школото, за да чете книги. Четеше дълго, загледан в редовете на кориците и така прекарваше голяма част от свободното си време.
Днес той беше някак си тъжен, разочарован... не можеше да повярва, че неговото любимо училище ще бъде затворено, че няма да срещне отново своите учители, своите приятели в класа... животът за него в момента изглеждаше някак друг – сив, различен... и непонятен.
Момчето спря за миг и седна на пътя. Имаше нужда да поседи малко време, да поразмишлява... имаше нужда да се отпусне.
В този момент по пътя мина кметът на селото. Той видя тъжния поглед на момчето, спря се, наведе се към него и го попита:
„Николайчо, защо си тъжен, момчето ми? Какво не е наред?”
„Училището е затворено, чичо... казаха ми да си вървя... трябвало да го ремонтират.... не знаели кога ще го довършат...”
„Да, синко, знам. Аз им наредих. Така се налага. Но ти не унивай! Скоро работниците ще привършат!”
„Но, чичо... сега никой няма там... моите учители си тръгнаха. Приятелите ми също. Какво ще правя сега сам?”
Кметът поклати глава и си продължи по пътя. Николай се загледа в полето пред себе си. В далечината виждаше своето училище. Стана му мъчно отново...
На следващия ден Николай се събуди със свито сърце. Припомни си дните в училище, разпалените и интересни разговори по време на учебните часове, магията на науката, интереса към любимите му предмети...
„Ех, дали ще се върна пак в училище... дали ще пристъпя отново училищния праг...” – мислеше си момчето и тайно се надяваше да го повикат.
Мина една седмица. Никой от училището не го потърси. Родителите му работиха по цял ден, сутрин излизаха и вечер се прибираха... бяха уморени от целодневния труд, стараеха се да осигурят прехраната на семейството и понякога забравяха да питат Николай кога ще бъде отворено училището.
През тези дни Николай излизаше навън и се разхождаше по пътя, по който минаваше всеки ден на път за училище. „Ех, кога отново ще вървя по този път с учебниците в ръка!” – питаше се той, загледан в пейзажа на широката добруджанска земя.
Един ден, както се разхождаше по пътя, срещна пощальонът на селото. „Николайчо!” – провикна се отдалеч пощальонът. „Ела, моето момче!”
Николай учудено се загледа към него. Пощальонът крачеше усмихнат към него с бързи крачки.
„Здравей, чичо Ангеле.” – поздрави го той.
„Как си, Николайчо? Какво правиш? Има писмо за теб. От директора на училището. Праща те да учиш в града. Ще ти осигурят транспорт и храна. От няколко села са избрали теб. Другите деца ще чиракуват известно време, ще поработят. Но теб директора реши да те прати да учиш. Не те е забравил. Вземи писмото.”
Пощальонът му подаде писмото. Николай го взе с треперещи ръце... не можеше да повярва! Главата му се замая изведнъж от радост, от вълнение... изведнъж го обзе такава светлина в душата... такава надежда!