Гайтани вежди, снага топопа

Джамбия на стената - Светла Дамяновска

            Аз съм уравновесена жена на 40+, работеща скучна работа в приятен офис, почти в центъра на София. „Кабинетът“ ми е скромен – със стандартно обзавеждане, две издръжливи саксийни цветя и малка пластика на побесняла кобила, вдигнала  предните си крака, на бюрото ми. Единствената „украса“ в стаята е една османска джамбия, висяща на стената зад гърба ми, която чудесно пасва на атмосферата във фирмата за изготвяне на експертни оценки на антики и произведения на изкуството, преди предлагането им на търг. А моята работа е да проверявам редовността на документите за произход на експонатите.

             Джамбията е любимо, а в някои арабски страни (примерно Йемен) традиционно въоръжение за мъжката част от населението. Представлява крив, широк нож, с костена дръжка, обикновено скрит в красива метална ножница, обкована със сребро и полускъпоценни камъни. Въпросната ножница има нелогично извит дълъг връх, който не повтаря формата на ножа, но „осигурява място за душата му“. А аз, повярвайте ми поназнайвам нещо относно душата на това по-дребно от ятагана, но не по-малко смъртоносно оръжие. И не примерно, защото съм женена за богат арабин, по случайност учил някога инженерство в София. Не, джамбията е моя наследствена вещ, завещана ми, колкото и да е странно от прабаба ми, която я е получила по женска линия от своя прароднина. Но, всъщност съпругът ми – арабина беше единственият мъж, който погледна на ножа и придружаващата го история с необходимата сериозност и напълно разбра и осъзна значението му, както и заплахата, която криеше под изящната си външност. И не в качеството му на нож, не...

Искам да отбележа, че в моя офис се влиза само при крайна нужда, колежките никога не ме канят на кафе, обяд или просто на клюки, колегите не флиртуват с мен, а президента на фирмата винаги много внимателно подбира думите си, когато меко (обезателно меко и деликатно) ме критикува. Страхуват се. Казано иначе – биха предпочели да не работя за тях, но веднъж назначили ме, няма какво да направят...

Но какво общо има джамбията с това ще попитате... Тя е там, след няколко шокиращи случки и след общото събрание на фирмата, на което трябваше да давам обяснение за инцидентите. А какво толкова се беше случило ли? Ами... Едната от колежките ми, дърта злобарка, обяснимо ревнива към новото попълнение (тоест мен) беше ми изсъскала нещо обидно, докато спорихме за правилността на един параграф в протокола, по който работихме. Тя ходи с изгорена уста и гласни струни около 3 седмици. Небцето и езикът й се обелиха, а гласът ѝ почти го нямаше. Другият случай беше с една проста мутра, решила да се сдобие с колекция от произведения на изкуството за новия си замък в Симеоново. Та въпросният едър и арогантен мъжага беше решил, че може да ме плесне по задника, докато му вадех копия от договора на ксерокса. Получи изгаряне от 3-та степен на дланта и повече не стъпи в нашата фирма. Има и други, по-незначителни прояви на инстинктивния ми гняв, но от тогава обикновено внимавам и държа емоциите си под контрол. А джамбията е символ на възможностите ми, предупреждение за запознатите или просто красива декорация за несведущите.

А нещата са много прости. Аз съм тази от моето поколение жени в рода ми,  която е получила дарбата да кълне... Имам няколко лели, братовчедки и т.н., но аз съм единствената, в която е преминала СИЛАТА, а тя е нещо мощно, зловредно и напълно реално... А как се установява това? По прост, но незабравим начин – жената, която владее тъмните и необясними сили на проклинането, когато изрече думите на клетвата и посече с длан над джамбията вижда (както и цялата родова публика) как оръжието се нагорещява до червено. А после дълго-дълго пищи душата му, докато металът изстива.

            Този тест се прави само веднъж в живота на всяко момиче от рода ни – на 24 юни, Еньовден, в годината, когато навършва 15. Така е от незапомнени времена, защото... Преди векове, на един Еньовден красивата, тъкмо замомяла се Калина от малкото селце Огостино тръгнала със своите дружки да се окъпе в росата – за здраве и берекет... След групичката, прикривайки се в редките храсти с прибежки вървял спахията, който имал конаци в селото – Мръсния Муса. „Мръсния“ бил прякорът му, сложен от местните хора, защото похотливият блясък в черните му очички не оставял съмнение в навиците и предпочитанията му. Той бил арабин от някой далечен край на Османската империя. И колкото по-черен, грозен и стар ставал този местен управник, толкова по растял меракът му за бяла женска плът... А русата и синеока Калина била най-хубавата девойка в селото. Кога и защо се пръснала групичката на момичетата не станало ясно. Те берели билки, търкаляли се в мократа трева, пеели песни и се закачали, гонели се и се криели из храстите... В един момент силната ръка на арабина сграбчила пшеничената плитка на Калина и повлякла девойката към по-гъстите храсталаци. Момичето било по една риза, мокра от росата, изплашено, безпомощно, а острието на джамбията на арабина се притискало в гърлото й. Когато я тръшнал на земята и завързал ръцете й, Муса прибрал ножа в канията, запретнал кенарената риза върху очите й и почнал да разкопчава силяха си. И тогава, миг преди да връхлети върху момичето, бяла светкавица ударила мъжа, овъглила го и запоила джамбията в ножницата. С последни сили, събрала цялата ярост, страх и погнуса Калина го проклела и изгорила на място... Когато я намерили, тя била онемяла, но през целия си живот запазила способността да проклина с очи или просто с мисъл. А от нейно дете, момиченце тръгнала силата в рода ни. И е жива до ден днешен.

Джамбията, споена с ножницата си е доказателството за онази невероятна случка.  Но тя е и символ на нещо друго – а това вече знам от съпруга си, човекът, който ми обясни поверието, че джамбията не е нещо с което можеш да се перчиш. Тя се вади от канията, само ако трябва да се използва... А извади ли се, трябва да влезе в действие, дори да си размислил. Силата на проклятието също. Нито ножа, нито думите и мощта на клетвата са нещо, с което можеш да се забавляваш. Но, въпреки това, хубаво е околните да не злоупотребяват с търпението на надарения... И те не злоупотребяват, нещо повече – бягат от мен като от чумава. И точно затова сега имах времето и спокойствието да ви разкажа тази история.

Гласуване
Конкурси на Фондация "Буквите"
Гласували за произведението
  • Иван Богданов