Гайтани вежди, снага топопа

Прихващане - Светла Дамяновска

            Братя близнаци, родени в различни часове, дни, месеци, години, векове. Първият се появил на бял свят в 23.45 ч. на 31 декември 1999 г., вторият – в 0.11 ч. на 1 януари 2000 г. Омаломощената майка ги прегърнала, току-що изкъпани и повити, и разбрала какво е най-голямото щастие на света – до двете си бузи да чувства топлите главички на новородените. Така я заварила доктор Марина Михайлова, когато опакована в стерилна маска, престилка и калцуни, надникнала в родилната зала, където още лежала родилката. И видяла как в пухкавите черни косички на бебетата попиват сълзите на майката – сълзи на облекчение и ужас от предстоящото... Защото откритият преди 4 месеца, бързо разрастващ се в тялото й тумор трябвало най-сетне да бъде третиран с терапия, която да го унищожи. Евентуално. До този момент не можело – нейният живот и здраве не били по-важни от живота на бебетата.

            Една година по-късно, след неравна битка с рака, майката починала и оставила децата на милостта на съдбата и на социалните институции. Децата, поради липса на живи роднини били предадени в Дом за деца лишени от родителски грижи „Вяра, надежда и любов” в град Бургас. На сестрата, която приела децата веднага направило впечатление отоците и червенините на десните им крачета, малко над глезените, от вътрешната страна... Явно на всяко от децата било наскоро татуирано по едно малко черно делфинче, извито в скок нагоре. Татуировките били около 2 см. Сестрата съвестно вписала този любопитен факт в картоните на новите питомци на Дома. А жената на средна възраст, която идвала през няколко седмици на посещение на близнаците (лекуващата лекарка на покойната им майка), обяснила, че докато била под въздействието на морфин, Елена постоянно сънувала делфини – красивите, умни същества, които толкова обичала да гледа как играят от балкона си в родния град Царево. Те подскачали, танцували, викали я... И малко преди душата ѝ да отплува с тях, в един кратък период на ремисия, майката повикала такси, а когато пристигнали в с. Българи хванала за ръчички клатушкащите се, наскоро проходили дечица и ги въвела в тъмната черква, където вече чакал престарелия отец Константин, който навремето бил кръстил и нея. След кръщавката, на връщане таксито спряло пред студиото за татуировки в Царево, където майката пожелала за спомен от нея върху кожата на децата да остане по едно малко делфинче. “Защо точно делфинче?”- попитала приятелката й (лекарка и кръстница на децата). „Делфинчето е олицетворение на мъдростта и добротата. А рибата изобщо е най-ранният символ на християнството.”- отговорила майката.

            След седмица починала.

            Към документите на децата били захванати с кламер и двете кръщелни свидетелства – отроците Богомил и Божидар, родени от майка Елена били източноправославни християни. Баща не бил вписан, баща им останал в морето, когато те били още 5-седмични ембриони, а майка им – щастлива годеница, прелистваща списания с модели за булченски рокли. По-късно изправена пред дилемата – да махне бебетата или да се нагърби със самотно майчинство, Елена ходила до селото на баба си – Българи и на 3 юни, големият празник на Св. св. Константин и Елена помолила една от старите нестинарки да попита светците – какво да прави с децата. Когато отмалялата жена излязла от огъня, още под въздействието на танца и транса казала само, че тези деца не са нейни – на Елена, а те ще имат друга майка – Св. Елена и че трябва да им даде живот на всяка цена. Децата имали съдба, каквато не на всеки се пада, но неведоми са пътищата Господни, дълги и обиколни, много трудни и стръмни, та ще им трябвала цялата сила и любов, която майката може да завещае като спомен на децата си... Елена не разбрала последната част, но поне ѝ станало ясно, че за аборт и дума не можело да става.

            Децата не останали в дом „Вяра, надежда и любов” задълго. Когато  през януари 2002 г., приятелката на покойната им майка – д-р Михайлова, дошла за да подаде документи за осиновяване, в Дома заварила само голямото – Богомил. Братчето му било осиновено от американци, които не успели да вземат и Богомил, защото по това време бил болен от хепатит и американските здравни власти нямало да позволят да влезе в САЩ. След няколко седмици осиновяването вече било факт и Марина Михайлова прибрала Богомил и си обещала да направи всичко възможно за да облекчи мъката на детето и да му даде сносен живот и поне малко радост и щастие.

            Такава помнеше обърканата история на двете деца Марина. Днес тя седеше над изстиналото си кафе в едно крайбрежно заведение, гледаше синия хоризонт насреща и лъскавите черни чертици на скачащите делфини и се чудеше как да се прибере и да съобщи на сина си, че брат му и неговите осиновители утре - 3 юни ще кацнат на летище Бургас... Защото 15-годишното момче, отгледано в далечния Ню Йорк трябваше да дойде тук, в родината си, за да потърси лечение от нещо странно и тъмно, мъчително и необяснимо, което го обсебвало отвреме-навреме и срещу което и в най-реномираните клиники в САЩ не бяха успели да поставят диагноза, нито да определят лечение. Нещо, което тамошните лекари бяха определили като „наследствена травма, развиваща се на дълбоко подсъзнателно ниво, която заглушава нормалната психична дейност и превключва мозъка на младия им пациент на други вълни, отвеждайки го в друга реалност”. Поне така пишеше в имейла, изпратен до Дома „Вяра, надежда и любов” с молба, ако е възможно да бъде осигурена връзка с брата-близнак за по-пълноценно изследване на проблема.

            Посрещането на летище Бургас беше неловко и за двете страни. Двете момчета се гледаха като същества от различни планети – плахият Богомил изглеждаше хилав и несръчен пред високият, атлетичен Божидар, облечен тийнейджърски екстравагантно и накичен с електронни джаджи, последна дума на техниката. Богомил още от малък беше тихо дете, обичливо и вглъбено в книгите, изцяло обърнато към миналото и познанието за далечни епохи и непознати култури... Божидар пък, от пръв поглед личеше, че е спортна натура, младеж със самочувствие, типичен продукт на модерно и динамично общество. Но ролите им се смениха, когато след горещия и ослепително ярък ден, изпълнен с пътуване и впечатления, най-сетне пристигнаха в с. Българи, гмурнаха се в тайнството на мрака и се втренчиха в осветявания само от жаравата кръг, в който възрастен мъж и две жени с национални носии, носейки иконите на Св. св. Константин и Елена, тепаха ситно и босите им нозе разриваха алените въглени... Възгласите „Въх! Въх!” и прекосяването на кръст на огнения кръг сякаш хипнотизираха Божидар. Той не можеше да повярва на очите си, зениците му бяха черни и разширени, дишаше плитко и често... После ръцете му се разтрепераха, през тялото му сякаш премина гърч и несъзнавайки какво прави, той се наведе, събу маратонките и чорапите си и тръгна към кръга...

            - Ето, така започват пристъпите му! – обръщайки се към Марина преведе думите на американската майка Богомил. И... жената пита, дали всички тук са болни от същото и ако е така, с какво се лекува?

            - Това не е пристъп, а прихващане – когато светците обсебват душата на призвания да им отдаде почит и го повеждат... Кажи на мисис Робъртс, че това не е болест, а талант, сила да общуваш с други измерения на света, възможност на човешкия организъм да прекрачва в състояния, които нямат обяснение, но в които има прозрение и много мъдрост. Това е наследена от далечните ни прародители - траките огнена мистерия, изучавана десетилетия наред от наши и чужди учени и недоразбрана и до днес. Кажи й още, че това газене върху въглените не е смъртоносно. Ако влизащият в кръга човек е истински избран и искрено вярващ, той няма да се изгори, светците ще го запазят...

            Но мисис Робъртс изпадна в истерия, разплака се и се свлече почти в несвяст, когато видя как детето й нагази сред пламтящата жарава. Съпругът й се наведе над нея, а Богомил си проби път сред зяпащите туристи, изрита чехлите си и нагази в жаравата, така, както правеше вече години наред на тоя ден. Божидар беше коленичил в центъра на кръга, опрял длани в живите въглени и целуваше земята... Бретонът му гореше, пластмасовата каишка на часовника му се стапяше и течеше върху жарта. След един безкраен миг на пълно отдаване и абсолютно отсъствие на съзнанието му, реалността постепенно се върна и той усети как брат му го хваща за раменете и го изправя. Тогава старият нестинар пристъпи към него и му подаде иконата. Момчето я притисна до гърдите си, а после бавно я вдигна над главата си. Косата му все още пушеше. Когато излезе от кръга беше замаян и кух, празен отвътре, чист и лек, сякаш бяха изгорели всички тревоги, несигурността, неясната мъка, която го затискаше с дни. Разбра, че е част от тази земя и от този огън, и от това море... Върху черната татуировка над десния му глезен се беше залепило малко въгленче и ярко светеше. Богомил гледа въгленчето няколко дълги мига, помисли си, че и той сякаш е прогледнал като черната фигурка, след това се наведе и бръсна въгленчето на земята. Усети паренето и разбра, че това е единственото място, което е изгорено по него. И прозря, че там ще порасте нова, светла кожа и че оченцето на делфина ще му остане завинаги...

Гласуване
Конкурси на Фондация "Буквите"
Гласували за произведението