Гайтани вежди, снага топопа

Силата на скритата женственост в българските народни приказки- Вероника Иванова

Момиче, дъщеря, неродена мома, майка, мащеха, вдовица, сиромахкиня и царица, мъдра старица. В българската народна приказка женствеността има своите лица и скрити и явни. В началото на повечето от приказките смъртта на родната майка е начало на собствената женственост, иначе момичето рискува да остане в плен на образа на вечната дъщеря. От безименната булка, чието име е производно на мъжовото, до вълшебната, неземна девойка, способна на множество превъплъщения. Липсата на име въвежда архетипноста на образа, прави го общочовешки. Младото, неопитно девойче, което познава само добротата на тоя свят, но не познава себе си. Плътен, реален и цялостен женски образ не съществува там където всичко е ясно и на показ, той е скрит в потайните кътчета на душата, които тя сама не познава. И поради това в началото образът е незрял, непълен, като изрязан от стар детски буквар : миловиден, но застинал и  непроменяем. Жената в народната приказка трябва да извърви и да  изстрада срещата със своята женственост, а това може да се случи само ако се спусне в дълбините на собствената си тъмнина и намери сили да вгради тази сянка в себе си, да я разпознае, опитоми и направи част от собствената си история. В края на пътя понякога се появява един друг образ, на вдовицата, „ сирота като кукувица и няма кой залък хляб да й даде.” Съдбата на жената, която никога не се е срещала със своята женска пълнота извън затвореното пространство на дома, където е затворница не заради физически ограничения, а поради липса на стремеж към друго, отричането и подтискането на този стремеж я прави добра съпруга, майка, хранеща всички, освен себе си. Това е заплаха пред жената, която живее за другите, но не като осъзнаване на истинската жертвена сила на любовта, а сляпо, с прикрита ненавист и вменяване на скрита вина. Нейната жертвеност, извадена на показ е всъщност обърната агресия към другите, тя ги наказва, заради това, че се чувства неудовлетворена и нещастна. Стига се до една страшна картина на „ сиромахкинята-вдовица”, превърнала се в полумъртво тяло, обградено от гладните й  невръстни деца и Душевадеца Архангел Михаил до главата й : „ Стои Душевадецът до главата на болната. А в студената стая шест дечица се въргалят, кое от кое по-малки, мускуриви, парцаливи-месата им се виждат. Начукулили те болната си майка…А двете най-малките навалили майка си-едното от ляво, другото от дясно. Те сучат от изсъхналите й гърди, а тя ги прегърнала и плаче тихичко, че се усеща горкана-оставя не света толкова сирачета…” Това е зловещата картина на жената, която не може да нахрани нито себе си, нито другите, спасителка на всички, тя не може да спаси дори себе си. Каква гордост е да мислиш, че можеш на всички да помогнеш, всички да нахраниш. Само смирението пред това, че останалите имат понякога право да бъдат гладни, което значи и търсещи собствените си избори и желания, може да я спаси. Изсъхнали са гърдите, които са били израз на нейната гордост, сила, майчина топлина и това я лишава от майчината й идентичност. И тогава изненадващо идва спасението, майката се превръща в жена и получава милостта на Архангел Михаил. Вдовицата се оправила и отхранила дечицата си, но това оправяне е свързано с оцялостяване, свързване на това тяло с безсмъртието на душата, „всяка събота, тя ходи за да се моли и да пали свещ за Съботко”. Спасението не идва гръмко, с марш и показност, то е тихо, скрито, там в тъмнината на храма, където тя вече не е само хранещо тяло, а душа, която може да се моли, да благодари и обича.

Момата в българските приказки най-често е свястна, работлива, пестелива и послушна. Това обаче не стига, не е резултат от съзнателен избор, а страх от неизвестното в себе си. Добрата, послушна и работлива Мара Пепеляшка от българската народна приказка трябва първо да се срещне със своята тъмна, скрита страна, с циганката под дървото, на което тя седи и чака своя любим в златните си одежди. Да съблече дрехата със  скъпоценните камъни, които носят илюзиите за съвършенство, още в началото на приказката останала без родна майка, тя е принудена да търси свое лице, на любима, съпруга, майка. Подпомагана парадоксално от мащехата, която е отблъсква и с това я спасява от прекалено силна идентификация и прибързано влизане в образ, който не е синтонен за нея, не е разпознат като свой.

Златното момиче пита бабата, която среща в гората : „ -Защо не искаш момче, бабо?-Защото ми трябва шетачка, а момчетата не могат да шетат.” Момичето трябва да изчисти, да измете илюзиите си, че ако е само добра и пасивна, ще разбере себе си. Изчиствайки, следва да нахрани змиите и гадинките, гущерите. Срещата с гадинките в себе си е нелека задача. Тя не позволява бързане, не може с гореща каша да се хранят. Добрата душа вижда доброто у другите и това е нейната сила, понеже я освобождава от страха. За да намери обаче съкровището и да приспи бабичката, трябва съвсем тиха песен, „ като бръмчене на пчела”. Тук всичко е приглушено, скрито, няма място за показност и привличане на прекалено внимание. Високата песен не може да приспива и унася. Черното момиче бърза, вика, не умее да се грижи, остава сляпа за вътрешния си свят, дори във вълшебния свят такава жена не може да види чудесата, тя ги приема като обекти от бита и е наказана за това. Пее силно и лошо и бабичката я кара да замълчи. Показността я лишава от женската й сила, превръща я в истерична, креслива, прибързана, изискваща, по мъжки директна и целенасочена.

Змейовата невеста в началото е представена като жената, която готви, чисти, гледа детето, но не излиза от прага на къщата. Обитава само питомното пространство, но носи мечтата за змея, за онази сила, която може да я издигне над суетата на домакинското и да й покаже една друго, скрито лице. Вероятно на една по-малко възпитана, рошава и нелюбезна към всички жена. Такава, която може на крилата на змея да остави явната си и за това недостоверна докрай покорност. Доброта, която не е истинска преди да е срещнала злото в себе си. На деветата година, този глас става по-силен и тя изпича хляб и  се осмелява да излезе, за да занесе храна на мъжа си на полето. Там е отвлечена за следващите повече от десет години. Това отвличане спасява и нея и синът й, оставен в пространството на полето, на смелостта и силата на бащата, за да се превърне в греой, който ще тръгне да търси изгубената си майка и да се бори със змея. Оказва се обаче, че змеят е с две сърца и душата му не е у него.  Душата му е при второто сърце, у чудовището. Така и тя е живяла с две сърца- едно на майка, друго на жена. И едното и другото може да я превърне в чудовище, ако бъде отхвърлено другото.

Неродената мома е вълшебно същество, при нея майката не умира, тя изначално отсъства. Живее на скрито, в сърцевината на златна ябълка. За да я спечели юнакът трябва да я нахрани с „ хляб и сол”. Сигурността, топлината на хлябът, материален израз на Божията благодат върху човека, „ насъщний хляб дай ни днес”. Темата за солта също има своя евангелски корен, „ солта на земята”, която са Христовите ученици. Това посрещане от момъка е своеобразно венчание, за което обаче младият мъж не е още подготвен. И пак се появява тъмната страна на женствеността, в лицето на циганката, символ на страст, на вътрешна свобода и женска хитрост. Когато жената не разпознава тези черти в себе си, тя е принудена да ги срещне отвън, в образа на привидна съперница, която е  огледало към скритото. Само така тя е способна на търпение и превъплъщения, само така може да се превърне в диво, думата диво ябълково дръвче, но да запази вярата и любовта си. Борбата с тъмната половина на женствеността не се води с меч, тя е тиха, вътрешна, скрита борба. Докато не мине през нея, не може да се покаже пред принца отново. Нужно е мълчание, да се крие и дори при директна среща, говори със поглед в който има много малко яснота и директност. Бавно и тихо разказва приказка, в редовете на която е скрита нейната история. По този начин както река заглажда камъка и си пробива път, тя печели сърцето на принца и се разкрива,  отново донякъде. Примамва го със скритото, тайнственото в себе си. Докато мъжът е със слънчево активно начало, понякога самото Слънце в приказката, то тя носи нещо от лунната приглушеност и мекота, която никога не разкрива твърде много и както Луната, колкото повече осветява от себе си, толкова и остава скрита.

 Използвана литература:

  1. Приказки на балканските народи. Султанка –мълчанка. Том 4. изд.Български художник.1983
  2. Приказки на балканските народи. Силян -щърка.изд.Български художник.1979
  3. Приказки на балканските народи. Умница-хубавица..изд.Български художник.1990
  4. Имало едно време.101 Български народни приказки. Издателска къща „Хермес”.2016.
Гласуване
Конкурси на Фондация "Буквите"
Гласували за произведението
  • Nikoleta Markova