Гайтани вежди, снага топопа

Д о н ч о - Павлин Банков

-     Мамка му!...Уфффф, мамка му!

  • Ъ?..Никола, какво си се разпсувал в тъмни зори?
  • Успах се, гледай къде е слънцето – почти е прехвърлило Кабаковата могила.

Слънцето наистина се промъква в стаята. Никола се лута забързан. Едновременно обува  гащите и слага ризата…После я съблича бързо и нервно я хвърля върху леглото.

  • Пфу-у-у, къде съм тръгнал с тая бяла риза!?
  • Какво си се разтичал тъй рано бе, човек? Какво става? – пита сънената Дона и гледа любопитно мъжа си.

Женени са от почти шест години и тя познава  всичките му движения, жестове, ако щеш и ругатни. Угрижен и нервен е  Никола тази сутрин. От снощи усети, че има някакъв проблем, но нищо не му рече. Той ще ѝ каже. Когато реши  - ще ѝ каже. Такъв си е той. Такъв си го и обича. Дона изтрива очите с опакото на дланите и леко се надига от леглото.

  • Ела тука – и протяга напред ръце.

Никола я приближава, навежда се и се оставя да го прегърне. Целува я по врата и после нежно я отблъсква. Нахлузва старата интерия и излиза от стаята. На чардака на къщата е доста по-светло от стаята.

  • Мамка му, баш днес ли взех да се успя…

Вдишва дълбоко хладния ноемврийски въздух и усеща аромата на прясно изпечен хляб, смесен с мириса на есен. „Старата май не е спала – хлябовете вече са извадени от пещта, а то едва съмва.”

  • Добро утро, мале – поздравява седналата на малкото, трикрако столче възрастна жена.
  • Добро утро, сине.
  • Стоян стана ли?
  • Стана. Още в тъмно стана и излезе.
  • Къде е излязъл, защо?! Нали знае, че имаме работа.
  • Каза, че сега се връщал…

Никола влиза в мазето и след малко излиза, държейки голям нож. Отива до каменните стъпала, кляка и започва да остри острието, като мърмори нещо под носа си. После пак влиза в мазето и изнася малко въженце и ченгел.

  • Не мога да го чакам, мале. Билюкът ей сега ще мине и Гергана ще се покаже. Трябва да свърша преди това. Извади ми, моля те, една кофа вода от герана, че аз да почвам.

Почти на бегом той се отправя към обора, а старата отива с празната кофа към кладенеца.

 

Гергана и баба и Тота (казваше се Тодора, но всички и викаха Тота) бяха неразделни. Старата я боготвореше, а малкото момиченце припкаше около нея като козле. Помагаше на баба си за всичко – и в къщната работа, и по двора , и в обора. Постоянно се прегръщаха и баба Тота не пропускаше момент да я целуне по топлата и руса главица.

Стадото се увеличаваше с всяка измината година. Никола беше добър стопанин – по-добър дори от баща си (бог да прости греховете му). Всичките женски козлета оставяха за кози, даваха им имена и на следващата година вече бяха майки. Мъжките продаваха, а някои от тях колеха по празниците. Баба Тота не разрешаваше на мъжките да се дават имена, а също така не позволяваше на малката Гергана да играе с тях. Случаят с Дончо беше друг. Това яре се появи на бял свят чак през юни. Майка му, Янка, нямаше никакъв корем и всички смятаха, че се е изяловила. Чудеха се дали да я продават, дали да я оставят още година, за проба. В една топла, юнска утрин намериха Дончо легнал до нея. Майка му нежно го ближеше, а той мигаше уплашено.

  • Ще се казва Дончо – отсече Гергана веднага щом го видя. Беше толкова мъничък, дори неестествено мъничък..

На Баба Тота душа не и даде да го изтръгне от ръцете ѝ. Преди няколко недели беше починало съседското дете – Дончо. Зимата го хвана някаква болест. Линя, линя, та се спомина, точно на Гергьовден. С Гергана много се обичаха и играеха всеки ден заедно. Дълго плака за него, а сега, като кръсти козлето на него – сякаш се връщаше в живота ѝ. Всяка сутрин като станеше, веднага при Дончо отиваше. Все му носи нещо – коричка хляб, паничка млекце…Дори когато Дончо тръгна със стадото, Гергана го изпращаше усмихната от верандата. Звънчето, което беше вързала на врата му весело звънеше в ранните утрини…  

Стадото си имаше коч, но всички решиха да оставят и Дончо. Да порасне, да възмъжее, пък стария козел щяха да продадат.

 

Стоян наближаваше трийсет. Отдавна му беше време да се задоми, но той и дума не даваше да се издума за това. „Когато му дойде времето” – все казваше и променяше разговора в друга посока. Миналата неделя се прибра малко по-късно от обичайното , а на лицето му  грейнала една такава усмивка, че…

  • Бате, намерих я.
  • Какво си намерил, бре Стояне – попита Никола и се чуди на какво се дължи ухилената му физиономия.
  • Намерих си жена!
  • Как тъй жена си намерил, каква жена, къде…
  • Нали все зор давахте да се женя. Е, на! Ще се женя.

Никола скочи от стола, грабна брат си през кръста и започна да го подхвърля нагоре.

  • Гледай го ти, любовчията, ще се женел! Браво, браво на теб! И коя е щастливката, бе серсемино?
  • Станка.
  • Коя Станка? Каракольовата?
  • Не, не тази. Станка, на бай ти Стоил.

Никола пусна Стоян и го загледа ококорен право в очите.

  • На Стоил Павура? Стана Нямото?
  • Да, тя, ама не е няма. Не е искала да говори. Разказа ми всичко и ми каза, че ме обича.
  • Стояне, ти сънуваш бе, човек! Тя е говорила като дете, но после се е разболяла и оттогава…
  • Не се е разболявала. Уплашила се е. И така, решила да не говори….
  • И те видяла теб и хоп – проговорила.
  • Ами…
  • Майко, чуваш ли какво разправя Стоян.
  • Чувам, Никола, как да не чувам.
  • Е?
  • Какво „е?”. Харесали се, обикнали се. Какво да направим ние – освен годежари да проводим – какво друго?!

Годежът насрочиха за другата събота. Момичето наистина бе продумало. Стоил не изтрезня от радост цяла седмица, а майка ѝ, Ивана, не спираше да плаче.

 

Никола излиза от обора с Дончо в ръце. Отива до старата круша, до дувара .Сваля козлето на земята и завързва първо предните два крака, после задните, накрая четирите заедно. Дончо лежи отпуснат и не се противи. Гледа Никола с едното си око, което е от горната му страна и явно не разбира какво се случва. Никола маха звънчето и изпъва тънкото вратле максимално нагоре. Забива острия нож в средата, точно до кокала и с бързо движение прерязва меката тъкан. В следващия миг рязко пречупва врата  и доотрязва каквото е останало. Козлето дори не разбира какво се случва. Главата се отделя от тялото, а очите продължават да мигат и да гледат втренчено в Никола.

   -   Мамка му…

Оставя главата на дувара и вдига безжизненото тяло на козлето, като го окачва на ченгела, висящ на дървото над него. В този миг вижда дъщеря си. Малкото момиченце стои на верандата в бялата си ленена нощничка. Устата и зее отворена и аха да извика, но звук не излиза, сякаш е онемяла. Слиза бавно по стълбите и се приближава към старата круша. Босите и крачета са мокри от сутрешната слана. Крачи бавно, а очите и блуждаят . Подминава баща си и увисналото на ченгела тяло и отива до дувара, където е главата на козлето.

   -   Аз…такова…Герганке..ъъъъъ…такова….нали….ъъъъъ…нали чичо ти Стоян ще се жени…ъъъъ…и нали годеж ще правим…такова…Герганке…Недей да плачеш, моля те недей….отиди при мама…отиди, моля те, Герганке….аз …такова….

Момичето взима главата и я притиска към гърдите си, обръща се и тръгва към къщата. По бялата нощничка кръвта оставя ярки петна. Тя отива и сяда на първото стъпало, продължавайки да притиска главата към гърдите си. Кръвта прави малка струйка по бялата тъкан и капе в тревата. От очите на детето се стичат две вадички сълзи и също капят  в тревата. Никакъв звук, само солените сълзи и лепкавата, алена кръв…

 

  

Гласуване
Конкурси на Фондация "Буквите"
Гласували за произведението